ЗАЛЕЗЪТ НА БОГОВЕТЕ
Как се философства с чук в ръка
Този труд няма и 150 страници. Тонът му е весел и съдбовен като на смеещ се демон — написан е за толкова кратко време, че дори не си спомням дните. Изобщо той е някакво изключение между книгите — няма нищо по-съдържателно, по-независимо, по-съкрушително и по-злостно. Ако искате да придобиете някакво понятие за това — доколко преди мен всичко е било с главата надолу — тогава започнете да ме четете именно с това произведение. Това, което в заглавието означава бог, е същото, което дотогава е значело истина. Залезът на боговете — иначе казано — край на старата истина…
Не съществуват реалност и „идеалност“, които да не са докоснати в това писание. (Докоснати — що за предпазлив евфемизъм!…) Не само вечните богове, но и най-младите, ще рече и най-неукрепналите възрастово. Например „модерните идеи“. Между дърветата вее силен вятър и навсякъде се отронват плодове-истини. Тук се вижда разточителството на една прекомерно плодоносна есен — просто се препъваш в истини, някои дори стъпкваш — невероятно множество от истини. Но онова, което поемаш в ръце, вече не е съмнително, защото е истински отговор. Аз пръв открих мярката за „истината“, едва аз мога да решавам. Сякаш у мен се е развило второ съзнание, сякаш волята ми е запалила някаква нова светлина по трудния и стръмен път, водещ досега надолу. Стръмният труден път — наричаха го „път към истината“… Край на всякакъв „тъмен устрем“, добрият човек най-малко бе осъзнал истинския път… Съвсем сериозно, — никой преди мен не познаваше истинския път, пътя нагоре — едва с мен отново започват надеждите, задачите, предначертаните пътища на културата — аз съм техният весел посланик… И точно за това съм една съдба.
Непосредствено след завършването на предишното произведение, без да губя и ден, се залових с чудовищната задача на преоценката, воден от онова суеверно чувство на гордост, което не притежава никой друг, съзнавайки във всеки момент собственото си безсмъртие и ровейки със съдбовна сигурност в скрижалите. Предговора завърших на 3 септември 1888 година — когато излязох сутринта на разходка, видях най-красивият ден, който бях преживял някога в Горен Енгадин — прозрачен, пълен с багри, всички противоречия между севера и юга, събрани на едно място. Едва на 20 септември напуснах Силс Мария, задържан от наводненията, след като отдавна бях останал последен гост на това прекрасно място, което благодарността ми ще дари с едно безсмъртно име. След едно изпълнено с неприятности и дори с опасности за живота пътуване едва късно през нощта стигнах в наводнения Комо, а в следобеда на 21 септември бях вече в Торино, едно доказано за мен място, моята резиденция. Наех същото жилище на улица „Карло Алберто“ 6, където бях отседнал и пролетта — точно срещу внушителния дворец Кариняно, където е роден Виктор Емануил — с разкошна гледка, откриваща се към площада и хълмовете. Без колебание се хванах за работа — трябваше да завърша последната четвърт на произведението. Великата победа бе осъществена на 30 септември — моят седми ден — започна безцелното скитане на един бог край бреговете на По. Същия ден написах и предговора към „Залезът на боговете“, чийто коректури бяха за мен почивка. Никога не съм преживявал такава есен, а и не съм допускал, че подобно преживяване е възможно. Сякаш бях един Клод Лорен в безкрайността, всеки ден бе изпълнен с ненарушимо съвършенство.
СЛУЧАЯТ ВАГНЕР
Проблемът на един музикант
За да бъдем справедливи към това произведение, трябва да изстрадаме съдбата на музиката, да я почувстваме като отворена, кървяща рана. За какво страдам, когато изстрадвам съдбата на музиката? За това, че музиката и нейният преобразяващ и утвърждаващ характер са доведени до там, че са се превърнали в Декадентство, че съвсем не са вече Дионисиевата флейта… Но ако в този смисъл приемем нещата на музиката като свои, като история на собственото ни страдание, тогава бихме намерили този труд пълен с вежливости, невероятно мек и деликатен. Да бъдеш в подобни случаи весел и шеговит ridento dicere severum /Смеейки се, говоря строго. — Перифраза на Хораций: Смеейки се, говоря истината (ridento dicere severum)/, където verum dicere /Казана истина/ се справя със всякаква твърдост — ето това е истинската хуманност. Всъщност съмнявал ли се е някой, че аз, като стар артилерист, няма да обърна срещу Вагнер най-тежките си оръдия? Всичко решаващо по тия въпроси аз запазих в себе си — обичах Вагнер. Все пак това, да нападна един благороден „непознат“, нещо, което друг би разгадал толкова лесно, се съдържа в смисъла на задачата ми — като музикален Калиостро ми предстои да разкрия още множество „непознати“. Още повече желая да нападна непрекъснато обедняващата откъм инстинкти и ставаща все по-честна немска нация, която със завиден апетит продължава да се прехранва от противоречията и поглъща едновременно и без всякакви смущения в храносмилането както „вярата“, така и „научността“, както „християнската любов“, така и антисемитизма, както волята за власт (за Райх), така и evangelie des humbles /евангелието на смирението/. Такова отсъствие на изборност към противоречията! Такъв стомашен неутралитет и незаинтересованост! Тази немска справедливост на небцето, даваща всеобщо равноправие, за която всичко е вкусно… Няма съмнение, че немците са идеалисти… Когато бях за последен път в Германия, заварих немския вкус в очевидното затруднение да възприема и оцени еднакво Вагнер и тромпетиста фон Зекинген; освен това бях пряк свидетел, когато в Лайпциг, в чест на най-великия и истински немски музикант (в старинния смисъл на понятието „немско“, а не имперско), маестро Хайнрих Шютц — бе основано дружество „Лист“, с цел разпространяване на коварна /Вероятно и иронично — произнасянето на думата listige (коварна) може да означава и „Листова, на Лист“ музика/ църковна музика… Без капка съмнение немците са идеалисти…
Затова нищо не би ме възпряло да кажа на немците някои истини с по-груб тон — кой друг ще го направи? Говоря за липсата на историческо възпитание. Не толкова, че немските историци изцяло са загубили висшия взор към историческия ход, към културните ценности, превръщайки се по този начин в политически или църковни палячовци — не, те сами му обърнаха внимание. Първо трябва да бъдеш „немец“, да бъдеш „раса“, едва тогава можеш да вземеш историческо решение за всичко, което е ценно или не-ценно, да го определиш… Немско — това за тях е аргумент. „Германия, Германия над всичко“ — това е принцип, германците са носители на „традиционния световен ред“ в историята; в сравнение с Римската империя те са носители на свободата, а по отношение на осемнадесетия век са възстановители на морала, на „категорическия императив“. Съществува „имперско“ тълкуване на историята, съществува, страхувам се, и антисемитско тълкуване, съществува и дворцово тълкуване — и г-н фон Трайтшке не се срамува от това… По-рано измислиха и една идиотска историческа оценка, формулирана от поминалия се за щастие Вишер, която обиколи немските вестници и трябваше да бъде приета със съгласие от всеки немец, а именно: „Ренесансът и Реформацията —
