състрадание към бедните. В големия обхват на цялото ужасите на реалността — изразени в афекти, страсти, воля за власт — са несравнимо по-необходими, отколкото малкото, дребното щастие, така наречената „доброта“; последната е обусловена само от лъже-инстинкти и трябва да бъдем винаги внимателни, когато претендира за мястото си. Ще имам удобен случай да докажа невероятно лошите последствия, които оптимизмът е нанесъл на историята, този изрод на homines optimi /Висшите хора/. Заратустра, който пръв откри, че да си оптимист е точно толкова упадъчно, колкото да си и песимист, ако не и по-лошо, казва: „Добрите хора никога не говорят истината. На фалш ви учат добрите — вие сте родени и прикрити в техните лъжи. Всичко е в основата си затруднено и изкривено от доброто“. За щастие светът не е изграден само върху инстинкти, улесняващи добродушното стадо в намирането на ограниченото щастие: нито върху изискването, щото заобикалящото ни да бъде „добро“, „благосклонно“ и „добродушно“; нито пък, както би желал г-н Херберт Спенсър — върху алтруизма — всичко това би означавало отнемане на великия характер на действителността, кастриране на човечеството и свеждането му до едно мизерно китайство. А точно това се опитаха… Именно това нарекоха морал… В този смисъл Заратустра посочва добрите хора или като „последни хора“, или като „началото на края“; той ги чувства като най-вредните хора, съществуващи за сметка на истината и бъдещето.
Добряците именно — те не могат да творят, те винаги са началото на края:
— те винаги разпъват на кръст оногова, който пише нови ценности на нови скрижали, те принасят в жертва на себе си бъдещето, те разпъват на кръст цялото човешко бъдеще!
Добряците — те винаги са били началото на края.
И каквато вреда да могат да донесат злите люде, вредата на най-добрите е най-вредната вреда! /„Тъй рече Заратустра“, III част, За вехти и нови скрижали, 26. Превод Жана Николова- Гълъбова./
Заратустра, първият психолог на доброто, е следователно приятел на злото. Ако един упадъчен тип човек се изкачи в ранга на висшия тип, то това би могло да се получи единствено за сметка на по-силния, на жизнеутвърждаващия. Ако стадото като цяло излъчва най-чисти добродетели, то човекът-изключение може да бъде окачествен като зъл. Ако лъжливостта на всяка цена се възползва от думата „истина“, то тогава същинската истина би трябвало да се открие под най-грозните имена. Тук Заратустра не се колебае — именно от познанието на „най-добрите“ е ужасен той, мислейки за човечеството — от тази негова противопоставяща им се воля са израснали крилете му, „които го носят към далечните бъднини“. — Той не крие, че неговият тип човек — един относително свръхчовешки тип — свръх именно по отношение на доброто, че добрите и справедливите биха нарекли неговия свръхчовек дявол…
О, вие, върховни люде, които срещна моето око! Ето моето съмнение във вас и моя потаен смях: аз отгатвам, вие бихте назовали моя свръхчовек дявол!
С душата си сте толкова чужди на великото, че свръхчовекът би бил за вас страшен в своята доброта! / „Тъй рече Заратустра“, II част, За човешкия ум. Превод Жана Николова-Гълъбова./
Само тук и никъде другаде искам да поясня онова, което желае Заратустра: съчиненият от него човек е всъщност концепция за реалността такава, каквато е: а тя самата е достатъчно силна, не се е отчуждила от себе си, тя е самата тя, всичко ужасно и въпросително тя носи в себе си — едва чрез нея човек би станал човек…
Употребих за себе си думата безнравственик и в друг смисъл — като израз на самопочитание, на самоотличие — горд съм, че тази дума ме противопоставя на цялото човечество. Никой преди мен не е почувствал не е усетил християнския морал под себе си — за това е нужно да си превзел поразяващи висини, да притежаваш орлов поглед и нечувана психологическа дълбочина. Досега християнският морал бе храм за всички мислители — те бяха най-преданите му служители. Кой преди мен се е спускал в ония пещери, разнасящи зловонния отровен дъх на този идеал — светоотрицанието? И кой изобщо е предполагал, че тези пещери съществуват? И изобщо кой от философите преди мен бе истински психолог, а не неговата противоположност — „висш лъжец“, „идеалист“? Преди мен изобщо не е имало психология. Да бъдеш пръв тук — това може да е проклятие, но при всички случаи е съдба… Защото и първият бива презиран. Страх ме е, че се отвращавам от човечеството…
Разбрахте ли ме? Онова, което ме разграничава и ме държи настрана от останалото човечество, е фактът, че аз открих християнския морал. По тази причина се нуждаех от дума, която да означава предизвикателство. Да не съзреш своевременно тези неща — това за мен означава нечистоплътност, тежаща на съвестта на човечеството, а също и самозаблуждение, превърнало се в инстинкт; сякаш основната ти воля те насочва към това, да не виждаш нищо случило се — нито причинност, нито действителност — това наричам аз престъпно фалшифициране на психологията. Да не виждаш християнството — това е par exellance престъпление срещу живота… Хилядолетията, народите, първите, последните, философите и старите баби — въобще пет-шест мига от историята, аз съм седмият — всички са еднакво достойни за тази присъда. Досега християнинът беше „морално същество“ — един куриоз, нямащ равен на себе си — и като „морално същество“ — измамен, абсурден, толкова вреден сам за себе си, че дори и някой, който дълбоко презира човечеството, не би могъл и да мечтае за това. Християнският морал е най-злата форма на волята за измама, най-грозният храм на човечеството — онова човечество, което той сам погуби. В този смисъл ме ужасява не заблуждението „като заблуждение“, не и хилядолетното отсъствие на добра воля, възпитание, дистанция, смелост в областта на духа — по-скоро ме ужасява недостигът на естественост, на природа, отвратителният факт, че антиприродата е приета като морал, като закон — при това с висши почести; именно като категорически императив антиприродата продължава да тегне над човечеството! Да сгрешиш в такава степен — не като индивид, не дори и като народ, а като човечество!… Да поучаваш всички как да презират най-първичните жизнени инстинкти, да повалиш един дух, за да съсипеш тялото; да изнамериш нещо нечисто в главната предпоставка за живот — пола; да търсиш лошия и зъл принцип в най-дълбоката и съкровена необходимост за развитието — строгия егоизъм; да придадеш обратен смисъл на типичните признаци на упадък и на противоположността на инстинкта, т.е. да видиш по-висша ценност, даже ценността за себе си в отнемането на личностното от личността, в „любовта към ближния“!… Нима самото човечество е декадентско? Винаги ли е било такова? Извън всякакво съмнение е, че дълго време са му били проповядвани само декадентски ценности, посочвани като висши. Моралът, лишен от индивидуалност, е par exellance упадъчен; изразът „аз пропадам“, преведен в императивна форма, означава: „Всички вие трябва да пропаднете!“ Този морал, единствено проповядван досега, моралът на обезличаването, издава волята за края, отрича живота в най-съкровените му глъбини. Остава възможността, че все пак се изражда не цялото човечество, а само онзи паразитен вид, духовникът, който чрез морала се самоопредели да посочва ценностите, които видя в християнския морал и средствата за власт… В този смисъл съм на мнение, че учителите, водачите на човечеството, изобщо теолозите като цяло, са били
