С храненето непосредствено е свързан и въпросът за мястото на живот и климата. Никой не може да си избере множество места за живеене, а за оногова, призван да решава велики задачи, изискващи цялата му сила, изборът е още по-труден. Влиянието на климата върху обмяната на веществата, върху нейното забавяне или ускоряване, е толкова силно, че евентуалната неблагоприятност може не само да отчужди някой от задачата му, но дори и да я предопредели, без сам той да разбере това. При подобен индивид животинската vigor /жизненост/ никога не е толкова силна, че да достигне онази духовна свобода, при която да вземе решението: това мога сам. Някоя стомашна слабост (например чревоугодие, превърнало се в лош навик) е напълно достатъчна, за да доведе един гений до „посредственост“, до „понемчване“; дори само немският климат може успешно да разстрои и силна храносмилателна система. Темпото на веществената обмяна е в пряко отношение с подвижността или ленивостта на духа; самият „дух“ е израз, проява на обмяната. Представете си местата, където е имало и има хора с богата душевност, където вицът, изтънчеността и иронията (а вероятно и гневът) да били част от щастието, където геният е бил просто у дома си — всички тези места притежават великолепен сух въздух. Париж, Прованс, Флоренция, Ерусалим, Атина — тези имена са вече доказателство, че геният зависи от сухия въздух и чистото небе — т.е. чрез стабилна обмяна на веществата може непрекъснато да попълва запасите си с нови, чудовищни количества сила. Пред очите ми е случаят, при който един значителен и наклонен към свободата дух, се превърна в специалист, залиня и направо се вкисна — и това е само от недостига на инстинктивен усет за избора на подходящ климат. Същото щеше да се получи и при мен, ако болестта ми не бе ме накарала да се замисля над реалността. Днес, когато благодарение на дългогодишни упражнения определям като индикатор метеорологичните и климатични влияния дори и при кратко пътуване — например от Торино до Милано — когато усещам физиологически смяната на въздушната влажност, си мисля с ужас за зловещия факт, че всъщност съм прекарал целия си живот чак до последните, жизненокритични години — все във вредни, направо забранени за мен места. Наумбург, Шулпфорта, изобщо Тюрингия, Лайпциг, Базел, Венеция — все селища и местности, пагубни за моята физиология. Ако за детството и младостта си изобщо нямам приятни спомени, би било глупост да го отдавам на разни т.нар. „морални причини“ — като например неоспоримата липса на импониращо ми общество; защото това ми липсва и днес, без обаче да ми пречи да се чувствам доблестен и смел. По-скоро моята неосведоменост по отношение на физиологията — проклетият „идеализъм“ — е истинската причина за тогавашната ми жизнена съдба — той е излишното и глупавото, от което не се ражда нищо добро. Като следствие за този „идеализъм“ си обяснявам всички свои грешки, всички съществени отклонения от инстинкта, както и оная непретенциозност и „умереност“, попречила на задачата ми — например че станах филолог — защо поне не лекар или друго, което да ми отвори очите? Периодът в Базел бе за мен духовна диета, напълно безсмислено пропиляване на огромна сила без никаква възвръщаемост — тогава дори и не съм се замислял за тази загуба. Отсъствието на всякаква самостоятелност, на инстинктивна самозащита, онова „присядване до всекиго“, липсата на дистанция — това са неща, които никога няма да си простя. Когато вече бях почти „на края“, от това, че бях почти на края, се замислих дълбоко за тази основна неразумност в живота ми — „идеализма“. Едва болестта ми върна разума.
Избор на храна, на местожителство и климат; третото, в което не бива да се греши, — това е да избереш свой начин на почивка. И тук, според степента на духовното здраве sui generis /собственото/, според позволеното — разбирай полезното — границите са тесни, даже съвсем тесни. За мен всякакво четене означава почивка — вследствие на това, че се откъсвам от себе си и се разхождам из чужди науки и души — неща, които не приемам вече толкова сериозно. Четенето е почивка именно от моята сериозност. В часовете на истинска работа около мен няма книги — пазя се от всякакви думи и мисли наоколо… Не сте ли забелязали, че в състоянието на огромно напрежение, с което е зареден духът и организмът, всяко външно дразнение действа дълбоко и болезнено? Трябва да предотвратиш всичко външно и случайно — подобно самозазиждане принадлежи към инстинктивните хитрости на духовната бременност. Да позволя на някоя чужда мисъл тайно да се покатери през стената?… А това означава да четеш… След добре свършената работа следва почивката — моля, заповядайте, любезни, приятни и разумни книги! Могат ли тия книги да бъдат немски? За половин година само веднъж се улових с хубава книга в ръка. И знаете ли коя? Една отлична студия на Виктор Брохард, Les Sceptiques Grecs /Гръцките скептици/, където великолепно бе използвал и моята книга за Лаерций. Скептиците са единствените достойни за уважение лица в този дву-, три-, че и петсмислен философски народ… А иначе обикновено посягам към едни и същи книги, малко на брой, които за мен са доказани. Изглежда не ми е свойствено да чета много и различни неща, една читалня ме влудява. Също не е в стила ми да обичам много, да обичам различни неща. Внимание! — дори враждебността към новите книги при мен означава „толерантност“, largeur de coeur /великодушие/, друг вид „любов към ближния“… Има няколко по-стари френски писатели, към които винаги се връщам — аз вярвам само на френското образование и смятам за недоразумение всичко останало, което в Европа наричат по този начин, особено немското. Малкото случаи на висока образованост, които съм срещал в Германия, са от френски произход — преди всичко госпожа Козима Вагнер, може би най-финия усет по отношение на вкуса, който някога съм долавял. Това, че не чета, а обичам Паскал като жертва на християнството — убит бавно — първо телесно, после — психологически, това, че, (кой знае?) — притежавам в духа си нещо от необуздаността на Монтен, — а може би и в тялото си — това, че моята артистична наклонност предпочита Молиер, Корней и Расин пред опустошителния гений на Шекспир — всички тия неща не изключват възможността и най-последните французи да ми бъдат приятна компания. Не виждам друго столетие в историята, в което да са се събрали толкова много любопитни и едновременно деликатни психолози, както през настоящето в Париж: бих назовал само някои — господата Пол Бурже, Пиер Люти, Анатол Франс, Жюл Ламетри — или да вземем едни от силната раса — истинският латинец Ги дьо Мопасан, когото особено харесвам… Между нас казано, дори изваждам от тази генерация нейните учители, лошо повлияни или направо развалени от немската философия (например господин Иполит Тен от Хегел, комуто французинът дължи своето недоразумение за великите хора и великите епохи). Германия разваля всяка култура, до която се докосне. Едва войната „спаси“ френския дух… Стендал — една от най-красивите случайности в живота ми, защото всичко епохално ми се е откривало случайно, а не по препоръка — притежава неоценимо око на психолог, възхитителен фактологически похват, веднага загатващ за близостта на великия факт — Наполеон. Накрая — най-честният атеист — нещо не толкова често срещано във Франция — Проспер Мериме… Вероятно аз самият мъничко завиждам на Стендал… Той ми отне най-хубавия атеистичен анекдот, който щях да разкажа: „Единственото извинение на бог е, че той не съществува“… Самият аз казах някъде: „Кое е най-голямото възражение срещу действителността до днес? Бог!…“
За мен най-великият лирик е Хайнрих Хайне. Напразно търся из богатството на хилядолетията толкова сладостна и страстна музика. Той притежаваше такава божествена ирония, без която не бих си представил съвършенството — оценявам хората и расите по това, доколко те не правят разлика между бог и сатир! А как владее той всичко немско! Един ден ще кажат, че Хайне и аз сме първите артисти в немския език — чудовищно далеч от онова, което са направили с езика обикновените немци. Вероятно съм дълбоко сроден на Байроновия Манфред: подобни пропасти открих у себе си — още тринадесет годишен бях узрял за тази творба. Мълчаливо, но строго бих погледнал онези, които в присъствието на Манфред биха споменали Фауст. По отношение на всяко понятие за „великото“
