немците са просто неспособни — доказателство е Шуман. Инстинктивно протестирам срещу този сладникав саксонец, създал антиувертюрата на Манфред, за която Ханс фон Бюлов твърди, че не е виждал друго подобно нещо върху нотен лист — това било истинско изнасилване. Ако потърся своята висша формула за Шекспир, стигам само до откритието на неговия замисъл за образа на Цезар. Подобно нещо нито се научава, нито се отгатва — тук или си, или не си. Великият поет черпи само от своята реалност, докато накрая вече сам не издържа собствената си творба… Когато хвърля поглед към Заратустра, половин час се разхождам насам-натам из стаята, неспособен да сдържа сълзите си. Не познавам по-сърцераздирателно четиво от Шекспир — какво ли трябва да е сполетяло този човек, за да има нужда да се превърне в палячо? Може ли да бъде разбран Хамлет? Не колебанието, а сигурността е онова, което влудява… Но за това трябва да си дълбок — да си пропаст, да си философ — за да почувстваш… Ние всички се страхуваме от истината. И нещо, в което съм инстинктивно сигурен — прародителят на тази неприветлива и самоизмъчваща се литература е лорд Бейкън — какво ме интересува достойният за съжаление брътвеж на американските глупци! Силата за визуално възприемане на най-могъщата реалност не само понася мощта на делото, чудовищността и престъплението — самата тя е тяхна предпоставка. Дълго време не знаехме нищо за лорд Бейкън, първият реалист в истинския смисъл на думата, да разберем какво е направил, какво е искал, какво е преживял. И по дяволите, господа критици! Ако бях издал Заратустра под чуждо име, например от името на Рихард Вагнер, нямаше да ви стигнат и две хилядолетия да отгатнете, че авторът на „Човешко, твърде човешко“ и ясновидецът от Заратустра са едно и също лице…
Когато говоря за почивките в живота си, не мога да не споделя моята благодарност към онова, което най-много ми е помогнало да се разтоварвам. Без съмнение това бяха близките ми отношения с Рихард Вагнер. Не оценявам така високо всички други мои контакти — за нищо на света не бих заменил дните, прекарани в Трибшен — дни на доверие, на веселост и сублимност — на дълбоки мигновения… Не зная какво други са преживявали с Вагнер, — нашите отношения бяха безоблачни. И тук отново се връщам във Франция — без основание, но с презрителна усмивка към всички вагнерианци, които смятат, че му оказват чест, опитвайки се да го видят подобен на тях самите. За мен, който съм чужд на всичко немско и само от близостта си с немци получавам стомашни смущения, докосването ми до Вагнер бе просто първата глътка свободен въздух в живота ми — чувствах го, почитах го като нещо чуждо, като противовес, като страстен протест срещу всички „немски добродетели“. Ние, които сме прекарали детството си в застоялия въздух на 50-те години, по необходимост гледаме песимистично на понятието „немско“ — просто не можем да бъдем други, освен революционери — няма да приемем нищо, начело на което стои някой лицемерен мърморко. Безразлично дали е облечен в яркочервено или е намъкнал хусарска униформа… Е! Вагнер бе революционер, затова той избяга от немците… Един истински артист няма в Европа друго отечество, освен Париж — деликатес за всички изкуства — усетът, нюансът, психологическата нежност — тия неща се срещат единствено там. Никъде другаде не съществува тази страст в отношението към формата — тази сериозност към par mise en scene /инсценирането/ — това е парижката сериозност par excellence. В Германия нямат и понятие за чудовищната амбиция, скрита в душата на парижкия артист. Немецът е добродушен — Вагнер не бе такъв… Но аз говорих достатъчно в „Отвъд добро и зло“ за това — към какво принадлежи Вагнер и кои са неговите най-близки родственици: това е късната френска романтика, ония устремени художници и артисти като Дьолакроа, като Берлиоз — просто болни в същината си, неизлечими, фанатици на израза, виртуози във всичко… Кой бе изобщо първият интелигентен привърженик и последовател на Вагнер? Шарл Бодлер — същият, който пръв разбра Дьолакроа, този типичен декадент, в когото се припозна целият артистичен род — вероятно Бодлер бе и последният… Онова, което не мога да простя на Вагнер — че умишлено обърна погледа на немците към произхода им — че се свърза с Райха… Там, където се простира Германия, културата се разлага…
Каквото и да казвам — нямаше да издържа младостта си без музиката на Вагнер. Защото бях осъден да бъда немец. Ако искаш да се освободиш от някоя непоносима тежест, необходим ти е хашиш. Е, Вагнер ми бе необходим. Той е par exellence противоотровата за всичко немско — и все пак отрова — не оспорвам… От мига, в който чух един клавирен откъс от Тристан — моите почитания, господин фон Бюлов! — аз бях вече вагнерианец. По-старите трудове на Вагнер оставих настрана — все още много жестоки, много „немски“. И до днес търся подобно заслепяващо произведение като Тристан — напразно го диря из всички изкуства — което да притежава едновременно тъй зловеща и сладка безкрайност. Всички чудеса на Леонардо да Винчи губят магията си при първите звуци на Тристан. Това произведение е non plus ultra Вагнер и единствено Вагнер — в Майстерзингерите и в Пръстена той търсеше отмора от него. Да оздравееш — това за една натура като Вагнер е отстъпление… Просто смятам за неоценимо щастие факта, че съм живял точно по това време и точно между немци, за да узрея за тази творба: до там стига и моето психологическо любопитство. — Светът е беден за оногова, който не е изпитал това „адско блаженство“ — ако ми позволите да употребя тази мистична формула. Мисля, че познавам по-добре от всекиго чудовищното, създадено от Вагнер, ония възхищения, на които бе способен единствено той. Аз, който съм достатъчно силен, за да приема най-съмнителното и опасното като предимство и чрез него да увелича мощта си — смятам Вагнер за най-големия Свой благодетел. Онова, в което сме сродни, в което сме единни и което сме преживели дълбоко и страстно като хора от настоящия век, завинаги ще свърже имената ни; и както Вагнер е едно недоразумение за немците, аз също съм и занапред ще остана подобно недоразумение. Като начало са нужни поне два века психологическа и артистична дисциплина, господа германци!… Но това не се наваксва…
За хора с по-изострени сетива бих добавил още нещо — какво всъщност искам от музиката. Да бъде ведра и дълбока — като октомврийски следобед. Да бъде нежна, прелестна и подла — като мъничка сладка женичка… Никога не бих се съгласил, че един немец би могъл да знае що е музика… Най-великите немски музиканти са чужденци — славяни, хървати, италианци, холандци — или евреи; а в други случаи са от силната, но вече измряла немска раса — като Хайнрих Шютц, Бах и Хендел. Аз все още съм достатъчно поляк, за да отдам остатъка на Шопен; по няколко причини изключвам Вагнеровата идилия за Зигфрид; може би бих добавил и нещо от Лист, който със своите най-възвишени оркестрови акценти превъзхожда всички музиканти; накрая отдавам признание на всичко, което е израсло отвъд Алпите, т.е. отсам… Не искам да намесвам Росини, още по-малко своя музикален юг — музиката на приятеля ми, венецианеца маестро Пиетро Гости. А когато говоря за отсам Алпите, аз имам предвид Венеция. Търсейки друга дума за музика, обикновено намирам само Венеция. Не правя разлика между сълзи и музика — познавам щастието да мисля за юга, макар и не без известен страх.
Стоях на моста неотдавна, в една кафява нощ. И в миг долитна песен плавна — над равнината спяща 
