веднага, първо стана, запали цигара, погледна през прозореца — отдавна немитите стъкла процеждаха мекото сияние на светла утрин. Часовникът показваше около седем.
— Как си, рожденик? — попита го телефонът с кавказки акцент.
— Генка, ти ли си? Къде се губиш? Вчера цял ден те чаках, трябва да премислим онзи случай от самото начало.
Телефонът мълчеше.
— Бабаянц, ти ли си?
— Ка-акъв случай, драги?
— Какво ти става, Гена? За който говорихме вчера в стола. Нали каза: имам информация…
Свободно.
Турецки се ядоса на себе си — от къде на къде реши, че е Бабаянц? «Генацвале» е грузинско обръщение, а Бабаянц е арменец. Идиотска работа. И той не знаеше защо изведнъж така се разочарова. Да не би с Ника да се е случило нещо? Обади се у Ана Чуднова и се извини за ранното позвъняване — но всичко беше добре, вече ядели каша със сладко и се канели да ходят на куклен театър, имало сутрешно представление на «Снежанка и седемте джуджета», тоест Ана и Кешка се канели, а Ника имала да си довършва английския превод с Аниния компютър, на които била обучена снощи, и се оказало, че на компютър преводите стават три пъти по-бързо от традиционните, и тя, Аня, щяла да подари компютъра на Ника, защото тя, Аня, нямала нужда от него, била го купила от някакъв — трябвало да му помогне, понеже нямал пари, а тъкмо му излязла емигрантската виза, единадесет години чакал разрешение.
Турецки леко се гипсира — множко жени му се събраха на главата. Те искаха спешна помощ. Довечера пристига Ирина — трябва да я предпази… От какво? От кого? От себе си може би?
Следващият проблем е майка му. Ще проучи от Меркулов какво може да се очаква за пастрока. Майката на Турецки няма да изостави Сатин в беда, ще му носи колети в затвора, ще купува с нещастната си пенсия от прескъпите деликатеси, с които така се е разглезил. Ще му намери и супер скъп адвокат — ще продаде норката, ако не я конфискуват. После ще го навещава в лагера на другия край на географията. Но най-лошото е, че тя чака помощ от сина си, надява се той да говори с Меркулов и Сатин да бъде оставен на спокойствие. Той обаче няма никакво намерение да говори с Меркулов — не може, не иска. Вчера всичко му се виждаше лесно — «ще я взема при мен»… Но тя съвсем друго очаква от него.
После — Ника, бившата Льошина жена. Слава Грязнов обеща с неговите момчета тихо-кротко да разнищят случая. Но тя не може до безкрайност да се крие (от кого?) и той, Турецки, трябва да се задейства. Анализът на пробите от гащеризона показа, че има следи от човешка кръв. Трябва на всяка цена да се вмъкнат у Капитонов. Трябва да търсят истинските убийци, а не да млатят по черепа някакво набедено ченге Бобовски.
Погледна си часовника — точно девет. Може да се обади в работата на Льошка, да го уведоми, че все пак младежът Бил със строшената тиква не е никаква фантазия на Ника. Едно е да си поркаш водката на масата с плешивата мушама в кухнята на Льошка и да съчувстваш на измислените му нещастия, съвсем друго е професионалната следствена работа.
Ведър женски глас радостно съобщи:
— Редакцията на вестник «Советский спорт»!
— Славин може ли да се обади?
— Не, не може. — Гласът стана просто палав и Турецки неволно се включи в играта:
— Така ли? Защо?
— Защото още вчера отлетя за Токио да отразява световното първенство по лека атлетика — така каза Кудрявцев.
— Кой е този Кудрявцев? — автоматично попита Турецки.
— Главният редактор.
— И защо не ми съобщи, шамандура такава!
— Кой, аз ли съм шамандура?
Турецки се замисли.
— Най-голямата съм аз, мило девойче. — И затвори.
Докато се обличаше, бръснеше, закусваше — разработи плана за деня. Първо ще отиде при брадатия художник Жора и ще го помоли да му нарисува Бил. Жора, естествено, ще лепне окото на задника, но все някаква представа ще придобият. Второ — в депото на курската линия пак да разпита машиниста на влака, който в деня на смъртта на Татяна Бардина е минал покрай местопроизшествието.
Но къде изчезна този Бабаянц?
— Добре, добре, старши, всичко разбрах.
Меркулов успя най-сетне да озапти словоохотливия надзирател Керим, татарин, стар познат, който му опява като латерна за безредието в бутирския затвор: «Началник не разбира перестройка — всички красиви момиче прекарал на кухня, близу ду кабинета. Съвсем разбеснял, дърт пръч. За жени всичко прави, ново женско крило построил. В мъжко — тясно, ремонт на следствено съвсем изоставил, следователи и адвокати чакат дълъг опашка на кабинет. Ама тук не ЦУМ, така ли, ами затвор. От този лудница, вярваш, дигам захар кръвното — така ме яде. Това ли перестройка? Обади им, приятел Меркулов, дето трябва.»
Меркулов потупа отпуснатото рамо на стария Керим и успокояващо му закима с глава.
— Тогава аз отива за твой министер.
Девети кабинет в следствената сграда на Бутирка беше станал през тези месеци работна стая на Меркулов — тук той, началникът на следствения отдел в прокуратурата на републиката, завършваше делото за присвояванията и корупцията в системата на Министерството на търговията на РСФСР; разпитваше арестуваните, провеждаше очни ставки със свидетелите, въвеждаше тях и адвокатите в следствените материали. Меркулов извади от сейфа тома и го отвори, където си беше отбелязал с разделителчето.
След пет минути надзирателят доведе в кабинета бившия републикански министър на търговията Кондаков. Тъмносивият костюм, някога елегантен, сега му висеше като на закачалка — в затвора министърът беше свалил поне петнадесетина кила.
— Добър ден, Константин Дмитриевич. Нощес сънувах своя край Константиновка — дано е на хубаво. Ще ме зарадвате ли с добри новини?
— Изключих четири от отправените към вас обвинения. Запознайте се с моето постановление. И непременно се подпишете.
Игор Фьодорович Кондаков, преди седем години издигнат от партийна длъжност в Ростов до поста министър, решил да смени стария заешки калпак за нов ондатров, както си е прието според неписаните йерархични правила. Споделил идеята с шефа на московския Главторг Троекуров и оня веднага на крака му принесъл в министерския кабинет ондатровата шапка с цена според етикета «126 рубли». Нататък всичко си тръгнало по вода: по свой вкус и за своя сметка, естествено, Троекуров го снабдявал с невиждани лакомства и деликатеси, разкарвал министъра с компания и семейно, но все по-често с примадоната на московската оперета вместо жена му — я в Беловежките гори, в Астрахан, ту на лов за мечки и лосове, на риболов за моруна и есетра… Срещу всичко това Троекуров изкрънкал от министъра «нищо нещо» — една пета от републиканския фонд деликатеси и промишлен дефицит да отива в московския Главторг.
Много милиони присвоили Троекуров и Кондаков съвместно и поединично, но накрая си омешали капите. «Министърът не ми плати шапката» — из показанията на Троекуров пред следствието. «Паричният въпрос около шапките беше уреден» — възражение на Кондаков. Тъкмо за изясняване на това комично противоречие Меркулов бе извикал днес за очна ставка двамата съветски милионери.
— Константин Дмитриевич, намалили сте обвиненията в делото ми от трийсет на двайсет и шест — как няма да ми се размине смъртната присъда, а — без особена радост рече Кондаков.
— Не смятам — доброволно признахте повечето неща и се разкаяхте…
Кондаков вдигна глава — в тона на следователя му се счу лека ирония, — но Меркулов продължи:
— Съдът ще го вземе под внимание като смекчаващо вината обстоятелство.
— От шест месеца се виждаме с вас всеки божи ден, но, да си призная, още не мога да ви разбера.
