Когато в началото ме подбраха ония убийци от УБХСС[4], не успяха да ми измъкнат нито дума, нали? Но те ми бяха ясни като две и две. А вие с това непроницаемо лице, пък и целият сте непроницаем, не мога да ви разбера що за човек сте — обаче ето, измъкнахте ми всичко, е, да кажем, почти всичко. Така или иначе на вашите въпроси винаги съм отговарял откровено.
— Тогава имам още един — съвсем тихо произнесе Меркулов.
Наведе се за чантата, оставена на пода, и извади снимка с тъничка метална рамка.
— Погледнете, ако обичате.
— Красива жена! За съжаление нямам представа… Не… момент… да не беше артистка?
— Интересува ме колието. Не сте ли го виждали някъде?
— А-а, колието — леко се разочарова Кондаков, — съжалявам, Константин Дмитриевич, но дори да съм го виждал, не бих го запомнил. По-добре питайте жена ми, аз, честно казано, не съм по бижутата. — Внезапно се уплаши: — Да няма някаква връзка с мен?
— Не, не — бързо го успокои Меркулов и прибра снимката.
— Още по-добре, питайте Троекуров — продължи Кондаков със злорадство, — той ми се е фукал с колекцията си от скъпоценности. Но ви моля: без да посочвате, че информацията е от мен — днес имам очна ставка с него, нали?
Меркулов натисна звънеца и забеляза как потръпна Кондаков — явно се страхуваше от всесилния шеф на столичния търговски бизнес.
Подир Керим в кабинета влезе Троекуров с ръце зад гърба. Разтри си китките и подаде ръка на следователя. Демонстративно не забеляза своя министър.
— И така, Игор Фьодорович и Иван Николаевич — угрижен заговори Меркулов, — нашето разследване върви към своя край, та ви съветвам по братски да решите въпроса с оная шапка и да приключим.
Очите на Кондаков засвяткаха:
— Ще извинявате, но защо да си лепна и това?! И му кажете да не ме гледа така. Приемам израза му като заплаха.
— Нямаш смелост дори такава дреболия да признаеш! — възкликна Троекуров. — Ако си отворя устата за всичко, което знам за тебе, няма да изкараш и до утре. Ще те разстреля още тук, в пандиза. — Обърна се към следователя и продължи: — Аз съм принципен човек, както сигурно сте забелязали вече, Меркулов. Пет пари не давам за всичките ви демократи. От принципите си не отстъпвам! Аз! Аз и такива като мен посветихме живота си на народа. Толкова съм направил за тоя народ! За да не е гладен и жаден, гол и бос! Строил съм комунизма, милял съм за тази държава. И защо — за да дойде Горбачов с неговата перестройка. На ви демокрация! И какво сега? Всичките ни завоевания — кучета ги яли! Напои ли народа? Нахрани ли го? Разбишка страната. Докара народа до катастрофа. Това направи. Но не бързайте да се радвате. Ще има, дето е рекъл Йосиф Висарионович, и на нашата улица празник! Не всички са в затвора. Има навън и храбри мъже. При това на ключови позиции. Те ще вдигнат народа. Ще видят сметката на всичките ви демократи. И тогава, Меркулов, ще си сменим ролите. Вие ще гниете в ямата, аз пък отново ще управлявам Москва.
Меркулов го гледаше колко е ненормален! Този Троекуров съвсем е излудял, горкият, в дранголника. Както и да е. Нито е първият, нито последният. И за да успокои малко атмосферата, да укроти подследствения, дето ги дрънкаше Бог знае какви, Меркулов каза:
— Иван Николаевич! Вие сте умен човек, нали разбирате, че след всички обвинения срещу вас една шапка е нищо, нула. Хайде да завършим протокола за очната ставка, а после, обещавам, просто ще я изключим от обвинението като съвсем незначителен факт, съгласен ли сте?
— Не съм съгласен — упорито настоя Троекуров, — мислите, че не разбирам защо са всички тези натегации, а? Мъчите се да измъкнете своите, да ги откачите, а, Меркулов?
Меркулов настръхна:
— Какви «свои»? За кого ми говорите, Иван Николаевич?
— Хайде-хайде, и ние не сме вчерашни — на мен ли ще ги пробутвате тия? Искате да измъкнете татенцето на вашия приятел, така ли е? Сатин откога ми се хвалеше, че имал як гръб. Какво ме гледате? Наистина ли не знаете? За Сатин говоря, за Павел Петрович, директора на Спортторг в Москва.
— По делото, по което е привлечен Сатин, е образувано самостоятелно производство. За роднинските му връзки с мои приятели нищо не знам. Така че да приключим темата. Тя няма нищо общо с нашия случай — твърдо заяви Меркулов и веднага се сепна вътрешно: «О, Боже — Сатин! Той е пастрокът на Саша Турецки!»
— Няма ли? Затуй направо сменихте боята, Меркулов! Не ви се ще да изпаднете в нашия лагер, а? Знам, знам, спокойно, вие сте неподкупен — иначе отдавна да съм навън. Ама и от прокуратурата има много замесени, и още как! Вашият млад приятел и съратник е израснал в друго време. Той иска да живее нашироко, да набива черен хайвер и да кара хубави коли, да спи с красивите жени на шефовете. Добре го разбирам — къде по-добре, отколкото вас, Меркулов… Пишете го тоя протокол.
След двадесет минути протоколът беше готов, подписан от обвиняемите и следователя. Меркулов натисна звънеца, с дълъг поглед изпрати към вратата бившия министър и сегашен арестант, без право на разходка.
След малко Керим ще се върне, за да отведе и Троекуров.
— Иван Николаевич, утре ще дойде адвокатът ви и ще започнете да се запознавате с материалите по делото. А сега имам един въпрос към вас, тъй да се каже, неофициален.
Троекуров го погледна с любопитство.
— Какъв въпрос? Не ме ли познавате вече, Меркулов? Не разбрахте ли, че цял живот аз съм поставял въпросите, отговорите не са ми в стила.
Меркулов се наведе, отново извади от чантата си на пода снимката с фината метална рамка и проследи изпитателно лицето на Троекуров, докато той я разглеждаше.
— Коя е? Не знам.
— Вижте колието.
— Защо колието? По ме интересува лицето, то издава духовност и скръб, прилича на лицата отпреди революцията, но фотографията явно е съветско производство. Сегашните ни жени нямат такова излъчване, можете да ми вярвате, добре ги познавам.
— Интересува ме колието, Иван Николаевич, и нека не си играем на жмичка. Не открихме у вас скъпоценности, това е вярно. Някой от нашите ви се е обадил, предупредил ви е за обиска. Успели сте да измъкнете колекцията, да я скриете на по-сигурно място. Както и да е. Но знам, че дълги години сте събирали скъпоценности и вече сте почти специалист. Затова ви питам: кой от колекционерите може да притежава това колие? Много е важно за мен.
Троекуров се взря за миг в следователя, попита недоверчиво:
— Клопка ли е?
— Не. Мъжка дума.
— Дайте пак да я видя.
Троекуров запали нощната лампа, доближи очи до снимката:
— Рядко бижу. Изработка на голям майстор. Вижте, цветчетата от малки скъпоценни камъчета са закрепени с пружинки «треперушки», затова букетът е като жив. Обаче… Има нещо особено… Не е изработка на руски майстор, ето тук, в полуразцъфналото цвете, е инкрустирано латинско «N». От снимката не мога да кажа със сигурност, но имам чувството, че скъпоценните камъчета са фалшиви. Освен това цената малко пада, защото едното златно листенце е повредено… Да си призная, не съм виждал такава огърлица.
Меркулов го слушаше, затаил дъх. Сякаш съзираше пред себе си съвсем друг човек, познавач, ценител, майстор бижутер.
Върна се Керим.
— Тръгвайте, гражданино затворник…
Преди година Меркулов по лекарска препоръка остави цигарите. Вкъщи зорко бдяха над него жена му и дъщерята, в службата — колегите. Затворът беше единственото място, където можеше да си позволи това удоволствие. Жадно дръпна от любимия «Димок», извади бележника, записа няколко изречения и дълго
