Никога после не би могъл да обясни как точно стана: дали разказът на Грязнов за намерените очила в кожен калъф със златна винетка изплува някак в паметта му и му напомни за историята с очилата на Генка, или покрай спомените за Генка направи връзка с разказаното от Грязнов. Както и да е — Турецки разбра, че там, в апартамента на Капитонов, където беше убит Биляш, е бил по някое време и Гена. Още не се досещаше и не разбираше как Гена е попаднал в този капан, където престъпниците са предприели първото си «разследване», но със сигурност знаеше, че е бил там. Което значеше, че и двамата — и Бабаянц, и Билящ — са били откарани в «клуба» и там бандитите на Льончика, или как беше, са изтезавали Гена, за да му измъкнат някаква тайна. Тайната почти сигурно е свързана и с Бил-Биляш, и с убийството на Татяна Бардина отпреди две години. Мъртвият (или полумъртъв) Бил е зазидан в бетонна плоча като Бабаянц — и колцина още други? Веднага трябва да се върне в имението, по-точно на строежа в територията му, докато огледът още продължава.
Не беше започнало сутрешното движение и той наду към имението с двойно превишена скорост. Очакваше да види картината, която беше оставил преди няколко часа, объркан и нажален. Но наоколо не се виждаха никакви милиционерски коли. Да не е сбъркал мястото? Как може тъй скоро да са завършили огледа на местопроизшествието? Слезе от автомобила, бавно се доближи до портата. Мъртвило. Старите врати заскърцаха под ръцете му, той прекрачи долния праг… и екна откос от автоматично оръжие. Турецки отскочи назад от буците пръст, които изхвърчаха току под краката му, и закрещя:
— Красниковски! Артур! Какво ви става! Аз съм, Турецки, от Градската прокуратура!
Последва нов откос. Турецки изскочи зад портата, изруга. Но какво да прави — сигурно тежкарят от Областната прокуратура не беше си свършил работата или самият Красниковски е дал нареждане да свършат огледа и е оставил някой кретен за охрана. Обърна колата и реши да търси най-близката поща, оттам да се обади на Петровка. Встрани от пътя забеляза някакво селище, сви по тясната лъкатушна пътека и чу зад себе си шум на кола. Обърна се — настигаше го милиционерската волга. Натисна газта, но в огледалото за обратно виждане зърна през прахоляка как милиционерската кола спря, отвътре изскочи Грязнов, заразмаха ръце и нещо завика. След него се появи и непознат младеж с дънки.
— Къде си се понесъл? — изкрещя Грязнов.
— До пощата — изломоти Турецки, — там някой стреля.
— Къде? В пощата?!
— В имението, Слава. Върнах се… Помислих си… Общо взето, тук някъде е скрит и Бил, по-точно трупът му… Но някой стреля с автомат…
Грязнов и младежът се спогледаха.
— Слава, онези очила са били на Бабаянц.
— Какви очила?
— В апартамента на Капитонов.
— Откъде разбра? Няма значение. Значи тези мерзавци са направили там гробище… Горе-долу и аз се досетих… Все същата весела компания. Страхотен идиот е Красниковски, ако че е полковник. Вася, запуши си ушите. Нашият Артурчик голям началник стана — прекрати огледа и нареди всички да си вървят. Били се уморили, представи си. Остави само охраната.
— Но защо охраната стреля по свои, Вячеслав Иванович? — попита Вася.
— Ей сега ще проверим и тая работа. На своя глава реших да вдигна моите хора и внимателно да огледаме всичко вътре. — Едва сега Турецки забеляза, че в милиционерската кола има още двама. — За която цел също ходих до пощата, но тя е точно в обратната посока. Получих от Шура разрешение, плюс няколко псувни, задето съм я събудил… Имаш ли оръжие? Не. Ние пък за всеки случай имаме. Оставих моята кола на пощата, а Вася, тоест Василий Алексеевич Монахов, новият ми помощник, компютърен експерт, между другото, докара момчетата със служебната. Така че остави твоята лада, ела при нас, все ще се сместим. Значи казваш, там някой стреля с автомат? Дайте да разработим план как да смъкнем тоя снайперист…
Набързо събра багажа: пъхна играчките и дрешките на Кеша в голяма найлонова торба, откачи принтера от компютъра и внимателно опакова скъпоценния подарък от Ана в кашоните с надпис «Amstrad». Довечера си отиват с Кеша. Обаче Ника не изпитваше радостно чувство на човек, който се прибира вкъщи, напротив — усещаше се тревожно като никога. Погледна през прозореца: Горелик все така без грешка изпълняваше служебните си задължения — седеше във волгата и ужким четеше вестник. Ника знаеше, че той внимателно следи всичко, което става наоколо. В далечината, където свършваше градската улица и започваше рядката горичка, видя високата фигура на Ана и мъничката на Кеша, който подскачаше до нея. След петнадесет минути ще я вземе партийно-правителствената лимузина — Виктор Степанович беше решил да държи речта си пред американските бизнесмени от хранителната промишленост направо на английски.
Капитан Захар Тимофеевич Мартинчик най-после пристигна в Москва. Не че копнееше за столицата, прекрасно го задоволяваше и животът в малкия му морски град, а и обичаше самото градче, смяташе го за най-хубавото място на земята, дори без да беше виждал кой знае колко други места. Целия си живот беше прекарал в каботажния, крайбрежния флот, тоест отначало курсираше по Азовско море с платноход, а после и с катер от пристанище до пристанище. Беше плавал малко и по Черно море, веднъж бе стигнал и до Одеса. Но сега капитан Мартинчик вече беше пенсионер. Наскоро погреба жена си. За погребението пристигнаха от Москва децата и внуците, а когато си заминаха, старият капитан усети, че вече не може без внуците.
Сега ги водеше сутрин на училище, после се разхождаше. Децата живееха в една от покрайнините на Москва и нямаше нищо особено за гледане освен горичката с езерото на около един километър — там беше хубаво. И сега капитанът бавно се разхождаше в горичката и като вървя, вървя — май нещо сбърка пътя. Същевременно го преряза стомахът, може би сутринта беше хапнал нещо поразвалено. И тъкмо клекна удобно в храстите — по пътечката се зададе млада дама с момченце. Поне да беше някоя бабка, а тя красавица, точно като онази на старата литография в неговата каюта: косата черна, чак синее, устните сочни, бюста си го бива, тя самата висока и стройна. Но особено роклята — точно като на неговата картина с морския пейзаж: бяла моряшка яка, синя връзка, бяла пола. Липсваха само корабът и бурната стихия. Капитанът от каботажното плаване си изкомандва: «свали бом-брасела» и се сниши в храсталака, наблюдавайки как се отдалечава неговата «морячка», повела момченцето за ръка.
Развълнуван от малкото приключение, пенсионираният капитан Мартинчик криво-ляво отхвърли нуждите си и продължи, накъдето му видят очите, а именно към малкото езеро с патетата, досега не беше го виждал. На пейката до езерото седеше друга дама, по-възрастна от първата и не чак толкова красива, както установи далекогледият пенсионер. Тя седеше малко особено, наклонила главата си на една страна, и сякаш спеше, а в ръцете й Мартинчик видя дебела книга с шарена корица. Той се доближи с намерение да седне на пейката и да подхване непринуден разговор, но забеляза, че полата на дамата се е вдигнала от вятъра и е заголила бельото й, тоест нежносините дантели на комбинезона. Капитанът чак се зарадва на неудобното за дамата положение — така можеше още по-непринудено да захване приказка.
— Мадам — поздрави той и се изпъна, — вдясно на борд имате нередност в тоалета.
Но дамата не реагира на любезната забележка — изглежда, че дълбоко беше задрямала. Захар Тимофеевич обаче държеше непременно да я заприказва, защото нямаше представа как да се прибере. Затова заобиколи пейката и докосна отзад рамото й:
— Позволете да хвърля котва редом с вас, мадам.
Мадам се полюшна напред, ярка топка се изтърколи от коленете й в тревата, книгата се затвори и Мартинчик видя заглавието: «Мечо Пух». И още преди да имаше време да се учуди, главата на дамата климна на другата страна и капитанът замръзна втрещен: шията й беше прерязана с кървава бразда.
