20
Грязнов предостави на Турецки прикритието в тил и общото наблюдение, «висенето», както се изрази майорът. Турецки беше сигурен, че си е спечелил тази пасивна роля благодарение — освен всичко друго — и на доста уплашения си вид. С първата част от задачата се справи успешно: скрит зад крайпътните храсталаци, изпълзя по черва (пак професионалният лексикон на майора) до най-високия дъб откъм задната част на парка, точно до оградата на имението. Втората част, изкатерването по дъба, беше малко по-трудна. Метна въжето, което му даде Грязнов, на втория клон отдолу, стигна с крак най-ниския, но той веднага изпращя, десният крачол на дънките му се съдра от бедрото до долу. Реши, че е провалил още незапочналата акция, но атакува отново дъба. Този път ловко се изкатери до средата на дървото, като ожули оголеното коляно под скъсания крачол и се огледа. Вдясно, на около трийсет метра от дъба, видя главата на компютърния експерт Вася Монахов, която в първия момент взе за слънчоглед. Но реши да спре дотук проверката за дислокацията на другарите си, защото — и с право — предположи, че действуват по схемата, така че вдигна длан като козирка и пристъпи към изпълнение на третата и най-важна част от задачата: да проучи сградата.
В двора на имението, до ангела, който се беше «явил» на пастрока му, стоеше разнебитен запорожец. Слънцето, все още доста ниско над хоризонта, осветяваше вътрешността на къщата от другата страна и му блестеше в очите. Турецки се нагласи другояче на клона — така че коминът да го закрива от преките лъчи — и театрална сцена се разкри пред погледа му. На прозореца на отсрещната стена седи млад мъж с автомат в ръката и пуши. Единият му крак, сгънат в коляното, е подпрян на перваза, другият се люлее във въздуха. В левия ъгъл на стаята сякаш също се усеща някакво странно движение, все едно коте с панделка на шията подскача да хване лъскав станиол, провесен на невидим конец. Кой знае защо, котето най-много привлече вниманието на Турецки. Най-накрая разбра защо картината му беше напомнила театър: всичко, което се движеше — и кракът на снайпериста във въздуха, и ръката му с цигарата, и котето с панделката, — следваше общ ритъм в лъчите на слънцето прожектор. Той даде предупредителен знак на Вася: «виждам един». С периферното зрение долови помръдването на «слънчогледа» и в този миг съвсем слабо дочу мелодията на песента, която се лееше от къщата: «Ах, вернисаж, ах, вернисаж…» Изведнъж всичко разбра: в ъгъла на стаята беше пуснат телевизор, там Лайма Вайкуле с фльонга на вратлето пееше, а снайперистът клатеше крака си в такт. От звуците на телевизора не беше чул пращенето на счупения клон, когато Турецки се катереше. Сигурно беше видео — толкова рано май още няма телевизия. Турецки беше гледал една касета с концерт на Вайкуле, тя се разпространяваше из Москва още преди две години. «Вернисаж» беше към края. Турецки още веднъж огледа етажите — сградата му се видя празна. Снайперистът спря да си клати крака. Турецки се заслуша — след «Вернисаж» идваше «Чарли». Ако е същият запис, ще го слуша поне двадесет минути. Ето, слезе, остави автомата на перваза, пристъпи в такт до прозореца: «Чарли, Чарли…» Турецки даде сигнал на своите хора: «променена ситуация», спусна се по дървото, на два метра от земята скочи и насмалко да изреве от болка: нещо си беше повредил коляното, сигурно когато падна от дъба. Приведен, закуцука напред, провлякъл подире си крачола, и се насочи към уговореното място.
Сега задачата беше да обезоръжат снайпериста, докато музиката заглушаваше външните звуци — стига онзи да беше сам в почивния дом. Трябваше да побързат, преди меломанът да се отегчи от Лайма. Петорката начело с Грязнов тръгна към къщата. Един от милиционерите, въоръжен с автомат, се скри в храстите откъм фасадата на къщата, за да вижда оттам прозореца на снайпериста. Останалите запълзяха до входа, Вася остана на пост пред вратата, Грязнов, Турецки и другият милиционер се качиха на втория етаж. «Гори, огън…» Според Турецки това трябва да беше последното парче.
Новият план за нападение беше като във филмите: ако вратата на стаята е заключена, един я изкъртва с крак, двама нахлуват с пистолети и… Това е. Вратата щеше да изкърти вторият милиционер: едно, че беше най-едър, второ, защото Грязнов трябваше да е от първите, които щяха да нахълтат, трето, защото Турецки с десния си крак не можеше в момента да срита дори вратичката на детско гардеробче. Но много скоро се оказа, че никой не може да изкърти вратата, защото беше стоманена. Клипът свърши с последните звуци на оркестъра на Раймонд Паулс и… внезапно продължи остросюжетно откъм отсрещната страна на къщата: чуха се изстрели, посипа се мазилка, екнаха гласове.
— Гордеев остава, Турецки с мен — изкомандва Грязнов и двамата се спуснаха по стълбите навън. Милиционерът в храсталака беше направил всичко необходимо. Бе извил зад гърба ръката на снайпериста с волски врат и едри крайници и бе затиснал врата му с коляно. Онзи хриптеше и пръскаше слюнки. Успокоявайки дишането си, милиционерът изговори на пресекулки:
— Стреля, гадината, за малко да ме надупчи, и се спусна по улука, калтакът му алпинист.
— Върхът си, Комаров — одобри Грязнов подчинения си.
От похвалното слово Комаров се поотпусна и надигна коляно от шията на задържания. Дори малко му охлаби ръката.
— Кой ти даде автомата? Кой ти заповяда да стреляш по живи хора? — изрева Грязнов, докато вадеше белезниците.
Главорезът обърна към него скулесто лице, сякаш да му отговори, внезапно измъкна с лявата ръка изпод мишницата си кама и заби острието в рамото на Комаров. Онзи изви от болка, изпусна дясната ръка на снайпериста. Секунда — и онзи грабна от земята своя «Калашников», обърна го към Грязнов и неговите хора. Още миг — ще ги помете с един откос.
Гръмна изстрел, втори. Горилата залитна назад, падна възнак, изпусна автомата. По челото му бликна кръв. Грязнов се склони над отпуснатото тяло. Каза укорно на Монахов:
— Не ви е научил на добра стрелба другарят Гончаренко. Първият куршум — пропуснат, ама вторият е на месо, право в «десетката» — пръсна му мозъка.
Монахов стоеше блед като платно, стиснал в ръка «Макаров». Грязнов свали цевта надолу и му взе пистолета:
— Комаров да се закара в Подолската военна болница. Няма да се обаждаме в управлението. Първо да огледаме тук на място. Да се ориентираме в тая тъпа ситуация. Трупът остава тук. Покрийте го с нещо, момчета. Вася, да не си оглушал. И за теб се отнася. Да вървим. Ти току-що спаси от смърт десет процента от личния състав на шести отдел за борба с организираната престъпност. Язък, че Шура ще побеснее, разбира се. Но щеше да побеснее още повече, ако този боклук ни беше покосил всички тук завинаги…
Старши лейтенант Горелик вече познаваше външно всички обитатели от къщата на Ана Чуднова, както и редовните посетители: раздавачите и някои местни служители. Преди пет минути влезе непозната възрастна жена с дрипави дрехи. Ника стоеше до прозореца, той виждаше бледото й лице, слабите рамене, скръстените ръце. След двадесет минути ще я вземе колата на министерството. Тогава Горелик ще може да поспи два-три часа — в колата, естествено, ще я паркира в някоя от пресечките близо до Садовое колцо. По улицата с шум и трясък мина колона тежкотоварни камиони, натоварени с разнебитени трактори, остави във въздуха миризма на изгорели газове. Горелик вдигна стъклото и погледна нагоре — Ника също беше затворила прозореца и сега не се виждаше. Или вече не беше там — оставаха пет минути до пристигането на министерския автомобил.
От входа излезе същата възрастна тетка, вече носеше мрежа с празни бутилки, сигурно ги беше получила като натурална помощ. В същия миг пред къщата спря познатият черен автомобил с белия пропуск на предното стъкло. Горелик запали колата, обърна се, за да провери дали може да излезе на заден ход — и отново видя клетата женица. Тя вървеше с бърза, би казал, дори спортна крачка, на кръстовището рязко зави… хвърли торбата с бутилките в боклукчийската кофа. Горелик не можа да се включи в движението, затова изскочи от колата и се втурна подире й. Когато стигна до завоя, от лелката нямаше и помен, а от бордюра се отлепи синя жигула с окалян номер и след три секунди вече беше изчезнала от погледа му. Успя все пак да забележи, че караше жена — не онази с празните шишета, стара и мръсна, а млада, с бяла рокля, и черната й коса блестеше до синьо…
Министерският шофьор стоеше с апатичен вид на етажа и натискаше звънеца. Изгледа равнодушно
