Кутията на Пандора

реалност. Полковник Игор Пухин малко преди да загине е водил доста неприятен разговор с генерал Феоктистов. Притежавам част от него, записан на касета. Тогава не обърнах голямо внимание, помислих, че е редовната междуведомствена дрязга… Както и да е, то е дълга история… Вие бързате. Когато сте по- свободен, обадете ми се, можем да се видим и в най-скоро време. Не отлагайте, Константин Дмитриевич. Да вървим, ще ви изпратя. Насам, ако обичате. Слизате по стълбите до сутерена и оттам се излиза в двора.

Борко отмина вратата и дръпна една от куките на закачалката за връхни дрехи. Отвори се проход в стената, в който влязоха приведени. Озоваха се в доста голяма стая с врата за задните стълби. В единия ъгъл бяха натрупани матраци, в другия имаше хладилник. «Боже Господи, нима е възможно всичко това! — мислеше си Меркулов, докато слизаше по извитата и почти неосветена стълба. — Нима е прав Саша, че се върши Престъпление и жертвите му са безчет?»

44

Ника влезе в стаята и застана до прозореца, стоя така няколко часа, без да се обръща, с ръце дълбоко в джобовете на басмената роба, само от време на време вадеше цигари и кибрит. Вглеждаше се как над Матвеевско пада вечерта и не обръщаше внимание, че Шахов нещо търсеше, движеше се безшумно в стаята, после писа нещо, мачка написаното и пак писа… А когато най-накрая се обърна, го видя да слага изписани листа в пликове, после той извади от горния си джоб червена книжка и я сложи в един от пликовете. Тя се загледа в движенията на ръцете му, спокойни, отмерени, не театрално спокойни и театрално отмерени — това бяха движения на човек, който е взел единствено вярното решение, теглил е чертата под дълъг отрязък от време, под всичко, с което е живял десетки и десетки години.

Погледна към нея, видя учудено-тревожните й очи и направи жест към пликовете, сякаш ги отмахваше, както се отпъжда досадна муха, все едно показваше, че още не е време да обсъждат неговите проблеми, най-важното е сега да чакат завръщането на сина й. И Ника му се усмихна — точно както по-рано се беше усмихнала на шофьора Митя, като да беше надзърнала в онова, което все още знаеше само той: в решението му да зареже всички постове, държавни и партийни, да посвети останалия си живот на нея, Ника, да се махнат оттук и да заживеят в голямата му стара селска къща, дето от двадесет години стои затворена, да я напълнят с деца, свои и чужди, да изхарчат парите, които има от публикациите си зад граница и които го чакат в чуждите банки, за обзавеждане и уреждане на всичко това — и да живее, да живее за себе си, за Ника, за Кеша, за другите деца, следователно и за техните родители, и за много други неща, които още не бяха съвсем ясни във фантазиите му. Ще се намерят хора, прекрасно ще го заместят на всичките постове, които изведнъж му бяха омръзнали, от които беше просто уморен, и тези хора ще успеят много по-добре от него да лавират в това море от нехайство и некадърност, може би дори ще бъдат много по-полезни за страната от него.

И отново Ника стоеше до прозореца и броеше падащите августовски звезди, и пак пушеше и тръскаше цигарите в пепелника, сложен на перваза. Не се обърна, когато на вратата се позвъни, влезе шофьорът и Виктор Степанович го помоли за една услуга — да отиде първо в ЦК на Стария площад и да връчи един от пликовете на дежурния, после в Кремъл, там да остави в експедицията плика, адресиран за премиера Павлов; след това да се отбие у Шахов, да сложи в едно куфарче малко ризи и няколко ката долно бельо по свой вкус, а също така всичко от бюрото му.

Митя го слушаше с шумни въздишки и оглеждаше пликовете, като че трябваше да познае какво има вътре.

— Дадено, Виктор Степанович, ще ми трябва около час. Да си бяхте полегнали, Вероника Николаевна, утрото е по-мъдро от вечерта.

— Не, не, Митя, чакам моето момченце, малко остана… — отвърна тя през рамо.

Митя сви широките си рамене, с недоумение погледна Шахов, но онзи направи успокояващ жест — не се безпокой за нея. И тогава иззвъня телефонът: един път, втори път, спря. Това беше условният сигнал за «свои». Ника спокойно се доближи, натисна бутона за запис, както беше според инструкцията на Криминалната милиция, и вдигна, щом чу новото позвъняване. В тишината на къщата екна от високоговорителя на апарата рязък глас:

— Вероника Николаевна, Романова се обажда. Синът ви е в безопасност и е на път за вкъщи.

* * *

Полковник Романова освободи шофьора, който от два дни не беше мигнал, и реши да кара въпреки клетвата си никога вече да не пипва волана — пътуването й до института «Ганушкин» този път трябваше да остане в пълна тайна. Студената августовска нощ свистеше зад стъклата на милиционерския мерцедес, но пък хладината я разсънваше, поддържаше вече съвсем сетните й сили, пътищата бяха празни, колата послушно летеше по асфалта, влажен от скорошния дъжд. Замислената от нея и Меркулов операция си носеше риска и зависеше изцяло от предстоящия разговор с Гончаренко. Романова го познаваше от дългите години съвместна работа в Криминалната милиция, той беше смел и находчив, макар донякъде и умствен пролетарий, и само тя е виновна, че му даде картбланш за работа, където му замириса на лесни пари, та се прояви селяшката му алчност и Ромка се изкофти пред очите й, сега пък е изпаднал до компании на убийци и кой знае още какви. Но тя все пак се надява, вярва, че още не всичко е загубено, сигурно е мислел, че е хванал дядо Боже за брадата, опиянил се е от всемогъществото си, а те, аверите, изведнъж са му посочили мястото: момче за всичко — да, но за повече не се надявай.

Романова мина моста, сега без никакво движение, а през деня тук ставаха задръствания с върволици от коли като разбунени мравуняци, и обърна надясно към болницата.

Капитан Золотарьов видя шефката в дъното на коридора, скочи от стола и се опъна мирно, но Романова само му махна и рязко отвори вратата. Гончаренко сякаш изобщо не беше заспивал — метна пергели през таблата и се заби в ъгъла зад шкафчето. Романова запали горната лампа и каза, още влязла, невлязла:

— Удържах на думата си, Роман, семейството ти е в пълна безопасност…

— Вие ли сте, Александра Ивановна… — с облекчение въздъхна Гончаренко, запретна смутено пижамата си и излезе от скривалището.

— Сега: София, дъщеря ти, я открихме в Ялта, тя там изкачваше с туристите Ай Петри, осигурихме й безопасно място за временно пребиваване, и жена ти е там.

— Благодаря.

— Добре. Разкрихме и случая, Рома. Сега знам сюжета по-добре и от теб. Но нямам време да ти го разкажа. Ще ти изброя само действуващите лица. Майор Биляш от секретните служби и неговата приятелка Валерия, Транин с прякор Огняря…

Гончаренко захлупи лице в ръцете си, но Романова преспокойно продължи:

— … И тази прекрасна компания е започнала деянията си още откога под ръководството на не по- малко прекрасното КГБ. Но идват нови шефове, както например моят стар приятел и помощник Артур Красниковски… — да продължавам ли? И ти решаваш да смениш господаря, за да лапнеш повече. Колко ти плати Артурчик?… Виж какво. Отпускам ти пет минути да обмислиш безизходното си положение. Пет минути — триста секунди. На триста и първата ще трябва да ми отговориш дали ще работиш за мен или не. Предстои ти извънредно трудна и опасна задача, ти си ми необходим като човек с пропуск за Беса. Да, просто Биляш не е успял да ти го връчи. Ще знаеш: при положителен отговор ти обещавам пълна свобода след завършване на операцията; завинаги ще изхвърчиш от службата, то се знае, при това по собствено желание. При отрицателен — вдигам охраната. Живей си както щеш. Или мри.

Романова си погледна часовника и взе да кръстосва стаята, крачките й отброяваха секундите… Едно, две… петнадесет… четиридесет и три… В стаята беше задушно и непоносимо смърдеше, тя отвори прозореца. През металната решетка нахлу свежият нощен въздух на август. На сто и осмата секунда чу гласа на майор Роман Гончаренко, дошъл сякаш изпод земята: