започваше наново. Най-после Митя видя под текста «Край», откъсна, без да го чете — не защото не биваше да знае правителствените тайни, а защото не го интересуваха, пък и нямаше време, беше обещал на шефа да се оправи за час, а вече стана утре. Прибра секретното послание в куфара, нахвърля и някои неща от бюрото, за секунда задържа поглед върху една красива вещ и се учуди: защо му е на Виктор Степанович това женско украшение, като няма нито жена, нито дъщеря, май и близки дами също няма, но прибра и него, затвори куфара и слезе при колата.
Тъкмо да тръгне, пред къщата спря волга, от нея изскочиха четирима добре облечени млади мъже, които веднага усъмниха Митя, защото, макар да вървяха бързо, почти тичешком, те се движеха потайно като крадци и с ръце в джобовете. Единият, леко плешив, със спортно сако, остана на входа, останалите трима влязоха. Не, всичко това никак не се хареса на Митя. Изключи двигателя и се запъти към входната врата, но плешивият му препречи пътя и любезно попита:
— Тук ли живеете?
— Ти кой си да питаш?
Плешивият извади червената си карта и я размаха пред носа му. Но пак любезно каза:
— Ако живеете тук, дайте си паспорта и заповядайте.
Митя обаче нямаше никакво желание да се занимава с ченгетата от КГБ и отговори кротко:
— Не, исках да се видя с една позната, ама друг път ще мина.
На две-три крачки взе разстоянието до колата и запали.
Четвъртият етаж се освети. Докато завиваше, Митя пак погледна нагоре и изпсува съвсем нецензурно: светеха прозорците на неговия началник.
Гончаренко се събуди в бялата си стая за луди много рано. Зазорилият ден предвещаваше хубаво време. И по радиото вчера казаха, че в Москва ще бъде топло и без превалявания, 20–22 градуса. Как ли ще мине този ден, може би последният в неговия живот?
Сърцето му се сви от страх, той взе от нощното шкафче успокояващото хапче, помисли и взе още едно, глътна и двете с престоялата вода. До началото на операцията оставаха още три часа. Нагласи будилника и се унесе.
Дежурните телефонистки бяха инструктирани: за всички позвънявания в дома на заместник- началника на Криминалната милиция Красниковски да съобщават на неговата шефка Романова. А това означаваше подслушване и записване на всички телефонни разговори при позвънявания от и в дома на подполковника. Московските телефонистки още не се съобразяваха с новоприетия член тридесет и пети прим, според който за такъв незаконен акт се изискваше прокурорско нареждане.
Въпросното позвъняване беше в неделя в осем и четвърт сутринта. Красниковски вдигна слушалката:
— Да.
— Артур Андреевич?
— Аз съм.
— Позна ли ме?
— Разбира се, Владимир Александрович. Слушам ви най-внимателно.
— Сам ли си?
— Сам съм, сам. Аз винаги съм сам.
— Имам една молба към теб. Ела днес в два в Кремъл. В кабинета на премиера Валентин Сергеевич Павлов. Ще има важно заседание. Онова, за което бяхме говорили. Ти си умно момче, сигурно вече си се досетил за какво ти говоря?
— Ясно, в два съм на линия.
— И друго. Онова нещо у теб ли е?
— «Порт-пресът» ли, както го наричат моите клиенти? Да, тук е. Да го взема ли?
Пауза. Когато позвънилият отново заговори, думите му поради смущения по трасето или поради лоша дикция трудно се разбираха:
— М-м, знаеш ли какво… Тук е доста объркано… Още не сме се разбрали… Виж, остави го… онова нещо… вкъщи. Ще го донесеш по-късно, когато ти кажа. Но само лично на мен… Или аз ще дойда. Или ще пратя някого. Разбра ли? Съвсем точно ли ме разбра? И виж какво. Познаваш ме добре. Не ми е в стила да заплашвам, но трябва да те предупредя: загубиш ли «порт-преса», смятай се за покойник. Хайде, до скоро виждане. Чакам те.
— Довиждане — някак по-особено, дали с бодър, дали с уплашен глас отвърна Красниковски.
Гончаренко се събуди пет минути преди да иззвъни будилникът и полежа още една минута, за да се успокои. После започна бавно да се облича, но не с опротивялото затворническо-болнично облекло, а с милиционерската униформа, донесена от Грязнов; погали майорските звезди на пагоните, защото и да останеше жив, никога вече нямаше да ги носи.
През нощта бяха разработили плана за «бягството», който днес предстоеше да изпълни. Всъщност нямаше да има никакво бягство. Всички наоколо са свои, колеги. В тази история с «Вече»-то той се закле да работи за Криминалната милиция, значи милиционерите не са опасни за него. С изключение на един. Важното е колкото може по-хитро да се спаси от Красниковски, който му беше станал смъртен враг. Ако се срещнат, така да се каже, очи в очи, няма шанс — Красниковски не е от ония, дето лесно се лъжат. Само заради това Грязнов разработи версията «бягство», с други думи: подкупване на милиционер от охраната, който трябваше да признае получаването на парите, ако работата излезе наяве.
Гончаренко надяна на колана кобура с пистолета, наложи фуражката. Време е да погледне часовника. Девет без петнадесет. Грязнов беше предвидил всичко, всичко беше приготвил в торбичката този оперативник за чудо и приказ: чорапи, обувки, документ за самоличност, пластмасовата карта-пропуск, дребни пари, не беше забравил дори носна кърпа, цигари, запалка.
В девет Гончаренко излезе от стаята: вратата не беше заключена, в коридора нямаше охрана и пътят към изхода беше свободен. Наблизо чакаше такси волта с подставен шофьор.
— Николай? Гараж за таксита номер три? — попита Гончаренко според уговорката.
— Тъй вярно, Рома — беше отговорът.
— До улица «Качалов».
— С удоволствие, другарю майор. Вячеслав Иванович помоли да направите корекция в плана, вижте бележката.
Николай даде на майора да прочете няколкото реда, Гончаренко пребледня, а шофьорът взе от разтрепераните му пръсти бележката, драсна кибрита, смачка пепелта в дланта си и я изхвърли през прозореца. Колата потегли към парка «Соколники». Гончаренко погледна в ©гледалото за обратно виждане. На около 50 метра зад тях се движеше друга таксиметрова волга. В нея беше Грязнов с групата си. Операция «Вече» започваше.
46
— … Нищо не знам! Кълна се, нищо не знам! Амелин ми каза, принуди ме, заплаши ме!
— Какъв беше паричният израз на заплахата, Харолд Олегович?
Чуркин вдигна глава и уплашено погледна Мойсеев. По лицето му се стичаха сълзи, той неспирно се секнеше и храчеше в замърсената си кърпа — беше смръкнал доста голяма доза амоняк.
— Паричен?! Да не съм рушветчия, Семьон Семьонович?! — изквича и млъкна: нали са го следили, значи са наясно и за «Славянски базар»… изобщо за
— А за себе си?
— Какво «за себе си»?
