— Какъв пост предвиждаше?
— Генерален прокурор на РСФСР.
— Подслушали сте в стола разговора между Бабаянц и Турецки…
— Караше ме да подслушвам всички разговори — прекъсна го Чуркин — и му докладвах. Каза, че на нас са ни нужни съмишленици, че трябва да знаем какво става в Московската прокуратура.
— На кои «вас»?
— Каза, че има голяма сила зад гърба си, че нашата държава не се нуждае от така наречените демократи и че скоро ще имаме нов ред…
Сега дойде мигът Мойсеев да го прекъсне:
— Нов ред ли? А не ви ли е говорил и за «окончателното разрешаване»? Защо ме гледате така? Не знаете ли кой е измислил новия ред и окончателното разрешаване? Не? Адолф Хитлер.
— Амелин ми каза, че евреите трябва да бъдат изтребени — пошепна Чуркин. — Но аз… аз съм против такива… крайности!
— Моля ви, Чуркин, не ме интересуват личните ви виждания по еврейския въпрос… И така, кого писахте за съмишленик в установяването на «новия ред»?
— Знам само кои са противниците, Семьон Семьонович.
— Турецки, Бабаянц?
— Да… Вие.
— Зимарин?
— Той ненавижда Зимарин. И се бои от него. Но…
— Какво «но»?
— Там отношенията са по-объркани. Не съм в течение.
— Друг?
Чуркин пак си избърса очилата и носа, изреди няколко имена.
— И те ли трябваше да бъдат премахнати като Бабаянц и Турецки? Какво? Не ви чувам.
— Да…
— Кой уби Бабаянц?
— Не знам точно кой, Семьон Се… Не бях там.
— Къде «там»?
Чуркин мълчеше.
— Значи не сте били в имението на княгиня Подворска, когато Гена е бил умъртвен, така ли? И не сте били на улица «Веерна», когато Красниковски е убил майор Биляш от КГБ?
— Значи и това знаете… за Красниковски. Кълна ви се, не бях в течение, само се досещах, никого не съм убивал, кълна се. Аз не мога да убия и мишка.
— Колко трогателно. Каква е ролята на Красниковски?
— Той дава заповеди на Амелин.
— На кого друг?
— Не знам… не знам имената.
— Кой ви предаде записа с гласа на Турецки?
— Амелин.
— И по какъв начин щяхте да установите «новия ред»?
— Не знам. Нямам нищо общо. Само помагах на Амелин. Той нищо не ми е говорил за Красниковски. Аз сам си вадех заключенията.
— Като сте подслушвали разговорите на своите господари?… Къде и с кого се срещахте чрез посредничеството на Амелин?
— С никого, честно. Той и Красниковски ходеха в Кремъл.
— В Кремъл ли?!
— Да. В Кремъл. Но аз оставах в колата, спирахме на Манежа.
— И за какво ходеха там?
— Не знам. На някакви заседания. Днес имат много важна среща, но на мен ми се каза, че присъствието ми не е необходимо.
— Кой ви го каза?
— Амелин.
— По-рано защо ви взимаха?
— За охрана.
— Значи «човекът с пушка»? Кой уби врачката Балцевич?
— Каква врачка?! За никаква врачка не съм чувал, кълна се! Казах ви всичко! Друго нищо не знам! Аз съм никой! Принудиха ме! Унижаваха ме! Никъде не ме взимаха! Даже не ми даваха пари. А животът толкова поскъпна…
— Ах, моля ви се, Чуркин, още малко, и ще се разплача за вас!
Романова се появи в републиканската прокуратура в разгара на съвещанието. Без да поздрави, прекоси пътя до бюрото и сложи върху него найлонов пакет.
— Рухнах. Спала съм цял час! Затова закъснях. Семьон, ти беше прав.
Мойсеев кой знае защо си сложи очилата.
— В какъв смисъл, Александра Ивановна?
— Зимарин се е застрелял. Убил е и своята въртиопашка.
В кабинета на генералния прокурор на Русия настъпи мълчание, нарушено от бълбукане: генералният си наля поредната чаша минерална вода, от приспивателните устата му пресъхваше. Мойсеев вдигна рамене — сиреч не разбира за какво е бил прав.
— Оставил е бележка. Запомних я: «Аз убих Валерия. Обяснението е в този дневник. Сам си изпълнявам присъдата.» Ето протокола от разпита на сестра му. А и твоята Ирина, Сашка, е чула началото на кавгата, но не е разбрала за какво става дума.
Романова бръкна в чантата си и извади диктофон.
— Ще се самозаписвам. Моето предварително заключение от дневника, от разпитите на сестрата на Зимарин и на Роман Гончаренко, от показанията на Ирина, съобразено и с получените данни от нашите запитвания, е следното: Валерия, с истинско име Валентина Соломенцева и прякор Саламандра, осъждана за търговия с наркотици през 1979 година, има политическа квалификация на престъплението поради връзки с чужденци и излежава наказанието си в Архангелска област. Със съдействието на Биляш, с когото поддържа любовна връзка и който, както знаем, известно време е началник на лагера, предсрочно е освободена и на свобода, вече заедно с Биляш и Татяна Бардина, продължава наркобизнеса. С вашия Зимарин се запознава на празнична вечеринка в клуб «Дзержински».
Романова натисна «Пауза», коментира набързо:
— На тъпака са му изтекли лигите!
Отпусна копчето и продължи:
— Не е подозирал, че той за нея е само прикритие. Бардина шантажира съперницата си, затова трябва да се отърват от нея. Биляш го свършва. При обиска у Бардина е открит дневникът на Татяна, който даже Бардин е видял само в ръцете на Бабаянц. Бабаянц започва следственото дело във връзка със смъртта на Татяна Бардина, но Зимарин го прекратява, и не защото прикрива Владлен Бардин, а защото се е осра… пардон…
Присъстващите се усмихнаха, а Романова върна записа:
— … защото от страх се оси… уф!
Вече се смееха на глас, а Романова съсредоточено превъртя лентата назад.
— С една дума, Зимарин е опозорен от брака си с престъпничка, той иззема дневника и прекратява следствието, за да не изплува миналото на жена му. Бабаянц иска да отиде у Турецки, за да му каже за конфискуването на дневника, от Зимарин, но и той самият, предполагам, а вече няма как да проверим, не е знаел нищо за неговото съдържание.
Мойсеев замърда на стола си, като не смееше да прекъсне началничката на Криминалната милиция. Най-после тя му обърна внимание:
