— Какво бе, Семьон?
— Защо да съм бил прав, Александра Ивановна? Точно обратното, аз казах на Александър Борисович, тоест просто се възмутих, как може да го подозира в кражба на веществени доказателства.
— Прав си, че Зимарин е имал
— Никога не съм го казвал…
— Аз го казвам. Ти занесе ли му касетата с нейния глас? Занесе му я. И той какво направи? Единственото възможно в положението, до което сам се бе докарал поради живота с тази усойница, или как да я нарека; той нямаше друг изход. И аз не го наричам престъпник. Нито пък някой го иска от мен.
— Не мога да се съглася. Ако той е укрил от следствените органи такова важно веществено доказателство, още повече като районен прокурор, не можем да не го квалифицираме като престъпник.
— Но тя е негова жена, другарю генерален прокурор!.. А сега още нещо. Преди седмица от едно районно управление ми съобщиха, че в склада нямало нито чифт белезници. При нашата пълна безстопанственост това е толкова нормално. Извиках шефа на склада, а той казва, че е заръчал преди месец петстотин парчета в Псковския завод, но досега не са доставени. Позвъних в завода. Казват: «Обединихме и двете ви поръчки.»
Какви две, питам. «Петстотин парчета плюс петдесет хиляди. Останалите двеста хиляди ще бъдат готови, както се договорихме, до петък.» Помислих си, че този от Псков се е чалнал, такова количество ще ни стигне за двайсет години. Питам: «А на какъв адрес ги изпратихте?» Пък той ми вика: «Вашият представител сам си ги взе.» Плюх на тая работа и забравих, а не трябваше. Та събудих аз нощес директора на завода, а той пък раздруса своите снабдители. И ето какво излезе — за белезниците е ходил Артур. Тоест моят заместник подполковник Красниковски.
— Двеста и петдесет хиляди чифта белезници?! — Ръката на генералния прокурор с чашата замръзна във въздуха.
— Това е само в Псковския завод. А преди месец са получени от американците сто хиляди. Заприходени са неизвестно от кого, но никога не са постъпвали на склад. А вие казвате — трудно може да се повярва, че е заговор, кой ще се занимава с преврати…
— Триста и петдесет хиляди чифта белезници?! — отново възкликна генералният прокурор на републиката. — Вие разбирате, другари, те могат да направят преврат всеки момент, ето какво значи всичко! Трябва незабавно да вземем мерки!
— Донесох ви показанията на Гончаренко, ето в два екземпляра, четете. Много впечатляващи сведения. Сега Грязнов разработва с него операция за проникване до този Бес. А на мен ми дайте да видя какво са надробили Амелин и Чуркин.
— Александра Ивановна, вашите сътрудници спят ли въобще някога? Грязнов например или вие самата…
— Нещо не се получава през тази седмица, другарю генерален прокурор.
— Почакайте тук, в приемната, сега идвам — каза мъжът на средна възраст, който изслуша обърканите обяснения на Гончаров, че много пъти бил идвал тук, получавал бил инструкции, пари и прочее, а сега му трябвал някой от колегите. Да споменава думата «Вече» и да показва картата му било строго забранено. Но мъжът се държеше така, сякаш точно появата на майор Гончаренко бе очаквал.
Действието се развиваше в модерното здание на улица «Качалов», на територията на секретния обект, скрит от любопитните погледи с висока чугунена ограда.
Милиционерската волга се притаи на паркинга. С помощта на подслушвателната техника Грязнов следеше поведението на Гончаренко и се ориентираше в обстановката. В униформеното копче с герб на майора имаше скрит микрофон с големината на карфичка.
След две минути мъжът заведе Гончаренко на втория етаж, до вратата с табелка «К. Чесноков, заместник-началник отдел». Отвори му вратата и се оттегли като дискретен служител. Зад бюрото седеше спортен тип мъж с живи очи и прошарена коса, съратник на Гончаренко от международните полети с оръжието, човек от групата на Бил с прякор Чесновия.
Той стана от бюрото и протегна ръка. Ръкостискането му беше силно и сърдечно.
— Къде изчезна, Гончар? Предстои ни важна работа, от теб ни вест, ни кост. Пращахме да те търсят вкъщи. Там никой. Обадихме се в службата. Бил си по важна задача. Разкри ли най-после всички убийци? Я да те видя? Блед ми се виждаш, отслабнал. Но иначе — същият!
— Така си беше — потвърди Гончаренко, — здравата се потрудихме във Вилнюс, после в Рига…
— За ваши подвизи в митницата ли гледахме по телевизията?
— Подписал съм да пазя тайна.
— Колко сме били секретни — засмя се Чесноков и смехът му беше писклив като на жена, не се връзваше с мъжествената му външност.
Като се насмя, каза сериозно:
— Сега към деловата част. Имам нещо за тебе, драги.
Но Гончаренко го прекъсна:
— Трябва да се видя с Беса. Случаят е много спешен и важен.
— Не те разбирам. Тук няма никакъв Бес.
— Бил ми каза. Беше планирано пътуване до Сочи. И аз трябваше да участвам. Но тогава отпадна. А сега имам един извънреден факт! Извънреден! Нали разбираш какво имам предвид! И ако Беса разбере, че не си ме свързал с него в такъв момент, с тебе направо е свършено. Ясно ли е? Докладвай му. Искам лична среща. Останалото аз ще му обясня.
— Не търпи ли отлагане до сутринта? — попита Чесновия.
— До сутринта ще бъде късно.
Грязнов се усмихна: нашият Рома навлезе в ролята си; такива сме си, колега, нахални. Жалко, че си бивш колега.
Чесновия още се колебаеше. Накрая го измисли:
— Сега ще се свържа с ръководството, то да реши.
Гончаренко отвори минерална вода с отварачката, която видя на масата, глътна чашата на един дъх. Чесновия погледна майора от милицията, избра номера и без обръщение каза няколко думи:
— Тук един от групата на Бил иска спешно среща с шефа. Какво ще кажете?
Гончаренко седеше неподвижен на стола. Събираше сили за следващата битка. И битката не закъсня: след половин час на вратата застана генерал-лейтенант Феоктистов от Държавна сигурност. Гончаренко изтръпна, но успя да преглътне страха си.
Генералът го изгледа.
— Казали сте, че носите извънредно важни новини. Да ги чуем.
Но Гончаренко стана още по-непреклонен:
— Ще говоря с вас само насаме, другарю генерал!
Чесноков се засмя:
— Хайде стига, Гончар! Кой командва тук, да му се не види!
Но Феоктистов щракна с пръсти във въздуха и Чесноков мълниеносно се омете от собствения си кабинет.
— Макар да съм ви се заклел във вярност, другарю генерал, но сведенията се отнасят единствено за ръководителя на нашето «Вече». Нямам право да ги съобщя на никой друг: трябва да видя Беса веднага, незабавно. Вече казах, утре ще бъде късно.
— За какво се отнася? — поиска да уточни Феоктистов.
— Само на него мога да кажа, другарю генерал.
— Добре. Чакайте ме тук. Сега се връщам.
— Втората кола да е готова, следвайте ги на не по-малко от 500 метра — нареди Грязнов по радиотелефона, — ще ви охранявам до края на града, след това продължавате сами.
