След няколко минути Феоктистов се върна с Чесноков.
— Следвайте ме — сухо каза той, — и вие, Чесноков.
Черната лимузина БМВ излезе от «пощенската кутия». Гончаренко си седеше, без да се оглежда, сякаш пътят изобщо не го интересуваше, само когато си бършеше потта от челото, незабелязано поглеждаше циферблата на часовника си, в стъклото се отразяваше пътят зад тях, през три коли ги следеше милиционерската волга.
Но когато излязоха извън града, Гончаренко повече не видя познатата кола и макар да знаеше, че точно така трябва, сърцето му се сви. «Ти сам си надроби тази попара, Роман, сега си я сърбай» — каза му Грязнов. Сега майорът даваше мило и драго да не беше изкуствената патица, примамката, а просто да участваше в поредната операция, каквито беше провел безброй, откакто работеше в милицията.
Шофьорът на БМВ сви по страничен път. Генерал Феоктистов подаде на Гончаренко черна лента.
— Такова е правилото. Новаците пътуват до боса с вързани очи.
Гончаренко успя още веднъж да погледне пътя: далеч отзад му се мярна таратайка с два велосипеда на горния багажник. Никаква друга кола.
Колкото и да се мъчеше да запомни завоите, скоро загуби ориентация. След час и половина спряха, превръзката му бе свалена. Бяха навлезли в гъста гора. Минаха близо километър пеша и неочаквано излязоха на шосе, където видяха луксозна кола непознат модел с огледални стъкла. От прозореца се протегна ръка:
— Пропуск?
Гончаренко с цялото си възможно самообладание подаде пластмасовата карта. Нещо в колата изръмжа, не моторът, вратата сама се отвори и Гончаренко бе поканен на задната седалка. Той пак избърса сухото си чело: в далечината се движеше група велосипедисти. Майорът си даваше главата, че единият е оперативничката Танка Мозговая.
47
Генералният прокурор на републиката довършваше трета бутилка минерална вода.
— Мисля да не правим очна ставка Амелин — Чуркин, безпредметно е. А, другари? — попита той, когато присъстващите се запознаха с всички материали.
— Китайски церемонии — каза Турецки. — Всички са една паплач, и Амелин, и Красниковски, и най- вече Чуркин. И да е истина, че Крючков е начело, при нас е самият генерален прокурор на Русия. Ще ги изловим един по един…
— Другари, боя се, че няма време да ги ловим един по един. Сега ще се свържа с нашия президент. Ей Богу, не очаквах всичко да е толкова реално. Наистина отдавна се говори за заговор, старият апарат няма тъй лесно да се предаде, и само съветският президент не ще да го разбере. Заобиколил се с лайнари, пардон, неговата нерешителност — а, мисля, и нежелание — за прокарване на реформите създаде благодатна почва за консолидиране на старата гвардия. Не съм сигурен кого ще подкрепи народът, хората искат ред, страната е на ръба на кризата във всички области на живота… Ох, какво да ви обяснявам!
Генералният пак си наля вода в кристалната чаша и стана от бюрото:
— Другари, отивам в Белия дом, при руския президент. Мисля, че с него ще разработим програма за действия в републикански мащаб. Благодаря ви за огромната работа, за верността към демокрацията, за доверието най-сетне. Поемете си задачите, оставете заговорниците на мен. Неделя е, починете си, от утре ще си поемете задълженията, натоварени сте донемайкъде. Грязнов и онзи… как беше…
— Гончаренко.
— Да де. Пипнете въпросния Бес, следете Красниковски… Няма какво да ви уча. Не можете да покриете и армията, и КГБ, и другите политически сфери. Аз ще направя всичко, което зависи от мен…
На Кузнецки мост двама шофьори се караха кой да плати смачканата броня на единия и счупения фар на другия. Зяпачите се наслаждаваха на забавната сценка.
— Между другото, при нашата Славина, малката, е министърът Шахов, неописуема любов се зародила помежду им. Дали да не се срещнем с него, а, Константин? Ще го питаме за мнението на кабинета по този въпрос.
— Изглежда ми свестен човек, Александра Ивановна — зарадва се Турецки — у Ника освен Шахов беше и Ирина, която не беше виждал, откакто беше заживял втори живот.
— Защо не — съгласи се Меркулов, — наистина, днес е неделя и какво ли друго бихме могли да направим…
— Аз сигурно съм излишен, Константин Дмитриевич — обади се Мойсеев.
— Не се прави на беден роднина — отговори Романова вместо Меркулов, — ако ти се прибира, спасявай се и толкова!
— Напротив, ела с нас — възрази Меркулов, — ти си добър физиономист, а ние почти не познаваме Шахов. Но като нахълтваме цялата компания, поне вино можехме да намерим.
— Днес сутринта си напазарувах на «Петровка», докараха невиждани чудеса, холандска бира — взех цял кашон. Хайде, Александър, качвай се на моята кола и давай към Матвеевка.
— Някой няма ли да ми услужи с пари на заем? — попита Турецки, но изведнъж се сети: — Всъщност поради моята кончина не знам кога ще ги върна, защото съм заличен от щата на прокуратурата.
— Стига глупости. На, имам 25 рубли. Ето и още пет.
Меркулов прерови всичките си джобове да събере 18 рубли. Мойсеев постоя замислен, отвори портфейла си и извади тлъста пачка нови банкноти.
— Ти си страшен, Семьон! — хлъцна Романова.
— Моите момчета ни оставиха две хиляди. Вземете, Саша, колкото ще ви трябват.
— Много благодаря. Възможно ли е да се отбием за десет минути на «Неглинка»?
— Какво ще търсиш там?
— Трябва да отскоча до музикалния магазин. Няма да се бавя.
— Ще купуваш ноти за Ирка ли?
— Не, не, да видя нещо за Кеша.
Колко различни бяха — усмихнатата синеока Ирина с пепелявата коса до раменете и късо подстриганата меланхолична Вероника, кестенява и с очи като морски бури. Същевременно и колко си приличаха: като две сестри, едната от които е наследила чертите на бащата, а другата — на майката. Но не това е важното. Те бяха реални. Бяха такива, каквито трябва да са истинските жени на планетата и каквито Шахов почти не беше срещал.
В стаята Инокентий Славин спеше дълбоко, изкъпан след тежкия път и нахранен с чер хайвер. Понякога стенеше в съня си, Ника и Ирина тичаха от кухнята в стаята, но лицето му беше пак безметежно и ъгълчетата на устните му потръпваха в сънена усмивка. Ника стоеше до прозореца и дълго оглеждаше улицата, сякаш очакваше някаква опасност.
В креслото, склонил глава встрани и скръстил огромни ръце пред гърдите си, спеше шофьорът Митя.
— Не се безпокойте, другарко Славина — събуждаше се той при всяко появяване на Ника, — стените са отвесни, балкони няма, на шестия етаж сме, никой не може да се вмъкне.
Старши лейтенант Горелик, който смени сержантите от Криминалната милиция, дежуреше пред входа долу.
Виктор Степанович отново и отново препрочиташе шифрограмите с дати 17 и 18 август 1991 година:
«Строго секретно. Входяща шифрограма. До членовете на Министерския съвет на СССР. Лично.
Във връзка с извънредната обстановка в страната и катастрофалното положение на съветската
