— Съгласен съм, Александра Ивановна…
«Долуподписаният Роман Гончаренко, майор от милицията, началник на Трети отдел във Второ управление на Криминалната милиция, в продължение на седем години работих съвместно със служителя от Първо главно управление на КГБ Анатолий Петрович Биляш. По указание на ръководството заедно с него придружавах по влака, а после и с транспортни самолети специални товари, тоест танкове и ракети, които изпращахме за Афганистан, а по-късно за Куба, Ангола, Ирак, Сирия и др.
За всяко пътуване ни се плащаха добри командировъчни: пари в плик, които не декларирахме; позволяваха ни да пазаруваме в страните, които посещавахме, даваха ни известни суми във валута или в бонове за „Берьозка“. Тази дейност се водеше зад прикритието на „антикварното дело“.
С всичко това се занимаваше учреждението на улица „Качалов“, то е от типа „пощенска кутия“ и е маскирано с фалшиво наименование. Биляш и другите помежду си го наричаха „Вече“.
Взаимоотношенията на хората, свързани с това „Вече“, бяха много особени. Например лично пред мен Биляш даваше указания на генерали и министри, на видни партийци. Когато съм му задавал въпроси за йерархията и го питах как е възможно, Биляш усмихнат ми отговаряше: „Имай търпение, ще видиш кой е истинският стопанин.“ Скоро разбрах, че управлението на нашата страна е в ръцете не на Политбюро и Министерския съвет, а на въпросното „Вече“. Всичките ни структури са за пред очи, те са театрални декори. „Вече“-то реално диктува и във финансите, и в космическите изследвания, и в промишлеността. А за политиката, за всичките ни парткоми с марксистката им идеология хич не им пука. Играеха по свирката на някакъв, наречен Беса; както после ми обясни Биляш, у него били всички пари на „Вече“-то, той бил някогашен дълбоко засекретен разузнавач.
Взаимоотношенията на „Вече“-то с армията, с КГБ и с нас, от Вътрешно министерство, бих казал, също изглеждаха доста непривично. Уж се обръщаха към нас с молба, но молбите им бяха като заповеди.
Преди няколко месеца Биляш ме заведе в една конспиративна квартира в Матвеевско. Там ни посрещна генерал Феоктистов от Държавна сигурност и проведе с мен проверочен разговор. Каза, че успешно съм преминал изпитателния срок и от този ден съм зачислен в специалния отдел на „доверените лица“ на „Вече“-то. Биляш обеща да ми извади пропуск, същия като неговия — и ми показа пластмасова карта с буквата „В“, изрисувана като винетка.
Сега за случая, който ме докара в психиатрията. Биляш имаше любовница, тогава знаех само прякора й, Саламандра. Тя беше много влиятелна във „Вече“-то, доверено лице на Беса. Биляш ми нареди да изпълнявам всичките й указания. Тя ми заповяда да унищожа данните от досието на Огняря — Валерий Транин. Веднъж, Биляш ми каза, че взел да я сваля заместник-началникът на Криминалната милиция подполковник Артур Красниковски и че лично на него всичко това никак не му се нрави. Биляш нареди да вляза под кожата на Красниковски и аз го направих. Каних го в нашата вила и подразбрах, че Саламандра всъщност е съпругата на главния прокурор Зимарин. Много се уплаших, защото само това ми липсваше! Разбрах също, че никак не му беше притрябвала като жена, а искаше чрез нея да стигне до Беса. Красниковски ми подсказа, че има голямата подкрепа лично на Крючков, председателя на КГБ. Обеща ми за съдействието един милион долара.
Внуших му, че мога да помогна и ще уредя нещата с Биляш без участието на Валерия Зимарина. Биляш каза да заведа Красниковски в Матвеевка, в конспиративната квартира, и каза също, че ще ми даде пропуск за „Вече“-то и нещо, което да занеса на Беса.
Така че на 9 август, в петък, отидохме с Артур на „Веерна“, разполагах с ключове, Биляш трябваше да се обади от кабините при училището, те са на пет минути от Капитонов. Към седем телефонът започна да звъни, но Красниковски ми забрани да вдигам и каза „чакай“. Разбрах, че играта загрубя, но вече нямаше накъде да се измъкна. Минаха два часа, телефонът звъни. Артур ми прави знаци: спокойно. Изведнъж се позвъни на вратата, по условния начин, три пъти късо, един път дълго, Артур отвори и влязоха зам. главният Амелин и още един, наричаха го Льончика. Казах: не бяхме се разбрали така, но Артур ме подбра с патлака и си затворих устата. Накара ме да вдигна, когато телефонът пак звънна, аз казах: всичко е наред, можеш да дойдеш.
И тогава стана фалът: Красниковски и компания искаха да ме вържат и да ми запушат устата, мислеха, че имат време, а Биляш цъфна буквално след миг и аз не знаех какво да правя, стана така, че хем съм предал Бил, хем и тези не ми вярват. Но техните позиции са по-стабилни, а ние с Бил се оказваме като в капан. Както и да е, спогледаха се и ми правят знак: върви. Отворих вратата, Артур и Льончика веднага се нахвърлиха на Биляш, а пък Амелин, тоя плъх, ме подпря с оръжието си и ме отведе в кухнята.
Говориха дълго, не знам за какво, не се чуваше. После ме извикаха: така и така, благодарим ти, Роман, извинявай, че се наложи да употребим такива мерки. Биляш ме гледа с омраза, аз обаче си викам: нищо, после ще ти обясня. Артур ме пита: „Каква е тази чанта, дето ти я носи Пирожката?“ Чудя се как да се измъкна, викам: „Още не знам, днес трябваше да ми обясни.“ „Аха — вика Артур, — значи, Пирожка, току- що си бил купил това от магазина?“ Биляш замахна, фрасна Льончика в диафрагмата и се метна към вратата. Обаче къде ти — Артур му метна примка на врата, но и Биляш е як, та Льончика го цапна с някакво желязо по главата, а Красниковски взе да затяга телта на шията му.
Пренесоха го в антрето. Красниковски изкомандува Льончика: „Ще откараш Пирожката заедно с генерала до сцената, ела да вземеш колата, не заключвайте.“
Излязоха, а ние с Амелин нагласихме трупа в антрето, там му оставихме и чантата, Амелин взе да разчиства в апартамента. После изгасихме лампата, седим с Амелин в тъмното. Не щеш ли — чуваме асансьора да спира на етажа и женски токчета: чук-чук-чук. Вратата леко се отвори, светна лампата в антрето. Амелин не вижда, той седеше на канапето в дъното на стаята, но аз гледам, влиза една мацка с черен гащеризон, раменете й голи, очите грамадни, видя Бил и взе да се вайка: какво е това, Бил, миличък, и го гали по главата. После излезе на етажа, а пък асансьорът още си беше там, тя се втурна в него и затвори вратата. Ние с Амелин се гледахме като идиоти, но в това време дойдоха Артур и Льончика, качиха се пеша, такова е правилото, никога с асансьор.
И ние докладвахме: така и така, идва приятелката на Бил, не знаехме какво да правим. Тогава Артур каза: „Тая кучка е свила чантата.“ Сега, ако щете, ме убийте, не помня, сигурно съм бил много уплашен — дали я бях видял с чанта или без. Повярвах на Артур, че тя я е взела. Паникьосах се: ами сега? Артур ми вика: „За Пирожката никому нито дума. Мацката жив или мъртъв да я откриеш. Обади се на Валерия, кажи й, че самият Бил е дал чантата на момичето.“ Обадих й се. Какво чуха ушите ми, не мога да ви опиша. И точно тогава я дадоха онази малката, Славина, по телевизията. Обаждам се на Валерия, докладвам, че съм научил името на тая, дето отмъкна чантата. Тогава не знаех, че не е тя. Но явно това е била информацията между Саламандрата и Красниковски. Така се намерих между чука и наковалнята.
Останалото знаете.»
Вече втора, нощ генералният прокурор на републиката страдаше от безсъние; най-после преди около два часа с две хапчета потъна в тежък сън. Събуден посред нощ от настойчивите телефонни позивни на Меркулов, той дълго не можа да разбере защо трябва веднага да бъде в кабинета си на Кузнецкия мост и лично да разпитва някакви мошеници, на всичко отгоре не в определеното от закона време за разпит. Но когато до съзнанието му стигна смисълът на спокойните обяснения на Меркулов, той бързо скочи от леглото и още със слушалката, затисната на рамото, взе да си навлича униформата на държавен юридически съветник I степен.
Чуркин огледа кабинета и без покана се настани срещу прокурора. Генералният седеше приведен, кръстосал ръце на бюрото си. Направи знак на конвоя да излезе и се взря с внимателни сиви очи в следователя от столичната прокуратура, сякаш да направи бърза рентгенограма на тъмната му душа.
— Разказвайте — прикани го кратко и сухо.
