— Нямахме време да скучаем.
Тримата излязоха в градината и се отдалечиха по една странична алея. Тук не можеха да ги подслушват и дърветата ги скриваха от любопитни погледи. Фонтанът се намираше точно от обратната страна на двореца, а Иргут беше достатъчно заангажиран, за да тръгне да я търси.
— Ще дойде някакъв доктор Хаягри, много странен човек според това, което чух за него — каза тя. — Може да ни попречи, но нямаме избор и трябва да го имаме предвид. Какво направихте вие?
— Не исках да използвам никакви уреди за връзка или запис на видеодиск, затова изпратих на принцеса Сарави бележка, написана на сиен върху обикновена хартия, с молба да отиде незабелязано в галерията, в стаята на Гигантските доспехи, където ще научи важни новини — каза Барс. — Не споменах нищо конкретно, защото не знаех доколко мога да се доверя на слугата, когото подкупих, за да я занесе. Тук не я обичат много. Повечето време прекарва в източната сграда, обитавана от принца. Не й е забранено да се разхожда в двореца, но Иргут й е дал да разбере, че трябва да напуска покоите си само в краен случай.
— Надявам се, че пленничеството й ще свърши днес — лицето на Тарасу помрачня. — Моята братовчедка не трябва да остава нито миг повече в тази златна клетка! Сигурен ли си, че ще отиде?
— Написах писмото така, че ще дойде най-малкото поне от любопитство. Всъщност, тя трябва вече да е там. Ако действаме бързо и имаме късмет, ще успеем.
— Ще застреляме телохранителите и евентуално Иргут, а какво ще правим с доктора? — попита Арман замислен.
— Телохранителят е само един, но за сметка на това бил много бърз и трябва да го отстраним на всяка цена — каза Барс. — Престолонаследникът не е въоръжен и ще се справим лесно с него, а ако може, няма да убиваме Хаягри. Нека повторим пак — в стаята с доспехите е входът на подземния проход, който излиза извън парка до Соленото езеро. Там ни чака готов за отлитане роптер с пилота, когото наех. Проходът се отваря, като се дръпне алебардата на десния рицар и се завърти по посока на другия. Затваря се от вътрешната страна, щом се повдигне един лост, намиращ се ниско долу. Ще блокираме лоста и ще тичаме с всички сили през тунела, преди да са разбрали какво става.
— Докато вие стреляте, аз ще изтичам при Сарави и ще отворя входа — каза Тарасу.
— Ето, вземете по едно метално блокче за обездвижване на отварящия механизъм — додаде Барс. — При непредвидено развитие на нещата не се знае кой от нас ще успее да стигне до прохода.
— Е, да тръгваме към фонтана — подкани ги Тарасу.
Скоро излязоха на централната алея. Около тях ставаше все по-многолюдно, а на фона на тъмното лятно небе, обсипано с непознати съзвездия, ярко осветеният дворец искреше срещу тях като скъпоценност.
— Приказно е! — въздъхна Тарасу.
— Приказно отвън, но прогнило отвътре — резюмира Барс мислите си по този повод.
Големият фонтан беше разположен на сравнително закътано място и рядко минаваше някой, привлечен от красивите бели цветове на водните растения, плуващи по повърхността. От устата на озъбено каменно чудовище бликаха струи вода, а светлината на Арни — ромийската луна, се плъзгаше по капчиците и им придаваше фееричен блясък. Седнаха на една от мраморните пейки и зачакаха. Иргут и доктора се появиха не след дълго, телохранителят ги следваше на няколко крачки.
Хаягри се оказа среден на ръст мъж със слаба, жилава фигура и правилни студени черти. Около него се носеше неопределима атмосфера на гордост и достойнство, така че дори да се поддаваше на подкупи и заплахи, видът му пресичаше в зародиш желанието да се опитва такъв подход. Изглеждаше като мрачна древна статуя, съзерцаваща дребните човешки страсти с великодушно презрение. В присъствието му дори Иргут беше сериозен и сдържан и се отнасяше към него със страхопочитание. Лекомисленият му брътвеж изчезна, приличаше на малко момче, стремящо се да предизвика одобрение от страна на възрастен.
Като ги видя, докторът пренебрегна спътниците й и съсредоточи вниманието си върху Тарасу. По кожата й запълзяха тръпки, когато срещна очите му. Те не издаваха чувствата и мислите на притежателя си, а като водна повърхност отразяваха погледналия в тях и след по-дълго взиране, сякаш се отваряха към бездънна пропаст и го притегляха, докато потъне в нищото, обезумял от ужас. Момичето с усилие на волята се успокои и отклони погледа си от замайващата празнота. Инстинктивно усети, че този човек, на когото бяха отредили дребната роля на излишен свидетел, е неочаквана и голяма пречка на пътя им. Много й се искаше Арман да стреля първо в него, а не в телохранителя, който представляваше обикновена грамада от мускули и бързи реакции. Логично погледнато нямаше обяснение за това желание, но подсъзнателно знаеше, че е права. Арман и Барс също се бяха поддали отчасти на влиянието на личността му, но докато разговаряше учтиво с тях, той не ги гледаше както нея, а рееше погледа си наоколо.
Влязоха в малкия и изящен на вид, но солидно построен павилион, в който се намираха съкровищата на Иргут. Вътрешността представляваше празно пространство с големи зарешетени прозорци, от които се откриваше изглед към всички посоки на парка. През отвор в средата се слизаше по стръмна стълба на долното подземно ниво в малко помещение, осветено с мека изкуствена светлина. В единия му край се намираше входът за галерията. На металната врата имаше плочка с номерирани бутони, на която се набираше шифърът, известен само на кралското семейство. Неправилно избраната комбинация включваше алармената инсталация и по вратата потичаше слаб електрически ток, възпиращ крадците. Отворът между горната част на павилиона и подземието се затваряше автоматично, а от невидими тръбички в стените и тавана започваше да струи невропаралитичен газ, който неутрализираше неканените натрапници до идването на стражата. До вратата за галерията се виждаше свод и част от завоя на коридор. Той водеше към стая, в която стояха изправени две огромни статуи в рицарско снаряжение и пазеха замаскирания вход на тунела.
Тайният път от двореца до езерото беше по-стар от галерията и се предполагаше, че освен краля, кралицата и престолонаследникът, за него знаят неколцина доверени съветници. Бил е замислен и построен в древността, като начин за бягство при бунтове и дворцови преврати, но сега се използваше единствено от принца, за да се измъква инкогнито в града. Барс се бе добрал до тази информация извънредно трудно, но на Тарасу й мина през ума неприятната мисъл, че не са успели да научат може би най-важното. Макар и отдавна неупотребяван по предишното си предназначение, не беше възможно тунелът да е толкова слабо охраняван в сравнение със съседната врата на галерията. Щом те като чужденци бяха разбрали за него за толкова кратко време, значи го знаеха доста хора и някой би могъл да използва пътя откъм обратния му край на Соленото езеро, за да се промъкне в двореца. Крадците пък можеха да се спасят през него след включването на алармената инсталация. Беше късно обаче да се мисли за това, трябваше вече да атакуват, преди Иргут да се приближи до вратата. Така нямаше да му дадат възможност да парализира всички накуп, натискайки нарочно погрешен бутон.
Арман даде уговорения сигнал, като се закашля, извади бластера си и простреля телохранителя в главата. Иргут и докторът замръзнаха там, където стояха, а Барс скочи между тях и галерията, като им отряза достъпа до нея. Държеше насочено оръжието си към принца, но не стреля, защото Хаягри беше застанал пред него. Тарасу се втурна към извития коридор, където се мярна нечия фигура. Привлечена от изстрела, пребледнялата Сарави се притискаше до стената зад завоя.
— Не се плаши, аз съм Тарасу! Дошли сме да те освободим — каза й тя и я повлече към дъното на коридора.
Отзад се чу съскането на няколко изстрела и крясъците на принца.
— Бягай напред, не спирай! — извика Тарасу, която беше забавила ход за да се ослуша, и пусна смаяната Сарави. — Иргут сигурно е мъртъв, след малко ще дойде охраната и ще ни избият всички.
Сарави се поколеба за момент, но продължи да тича. Подът на стаята с двете статуи, високо вдигнали алебардите си, беше покрит с проблясващи плочки. Тарасу се готвеше да прекрачи вътре, когато викът на Сарави я стресна. Погледна пред себе си и видя как тя сякаш залепна за плочата, върху която току-що беше стъпила. Тялото й започна да се гърчи, а Тарасу спря и огледа подовата настилка. Плочите всъщност бяха дебели метални листове с вдълбани различни изображения по тях и тук беше тайната, която не знаеха. По тях трябваше да се стъпва в определен ред и представляваха нещо като големи бутони с шифър. Пътят за бягство беше отрязан. Някой отвън беше изключил системата, преди газът да потече, и войниците от охраната се втурнаха в коридора. Сарави престана да се мята и замря, а стражите сграбчиха Тарасу и грубо я заблъскаха към изхода. Барс и Арман лежаха неподвижни в краката на потъналия в кръв Иргут. Той се олюляваше, подкрепян от Хаягри, с изкривено от болка лице. Искрящите му от омраза очи се спряха на нея.
