действия, чийто смисъл накрая достигна до замъгленото му съзнание. Пуснаха ръката му и той чу издрънчаването на ножа, изпуснат от безсилните пръсти. Отпуснатото тяло на Зарал беше внимателно нагласено встрани от него, а в ръката на трупа сложиха тежкия метален бюст на Императора, с който по ирония на съдбата или по-скоро на някой друг бяха зашеметили Синд преди малко. Запалиха лампите и ярката светлина го ослепи за миг. Двете фигури с качулки на главите, закриващи целите им лица с прорези само за очите, обърнаха чекмеджетата в шкафа, разпръснаха намерените вещи и пари наоколо, а после единият се наведе и докосна шията му. През цялото време никой от тях не издаде звук, въпреки че работеха в синхрон. Разбираха се с жестове, в които Синд разпозна Бойния език на Невидимото братство. Историите за Братството бяха от областта на легендите, но езикът на воините-хораи беше събудил любопитството му преди време и го изкуши да научи някои неща. И през ум не му беше минавало, че някога ще го използва.
— Невредим е, вижда ни и чува. След малко ще се раздвижи — говореха облечените в черни ръкавици ръце на човека, който го беше докоснал.
— Този е мъртъв — отговори другият по същия начин.
Стъпките отвън бяха стигнали до вратата и някой започна да звъни непрекъснато.
— Кралска полиция, отворете незабавно! — извика груб глас.
— Тръгваме — направи жест първият и ритна нощната лампа.
Тя се разби с трясък, парчета стъкло се посипаха върху Синд. В стаята стана тъмно, но му се стори, че в ъгъла срещу него мракът е по-плътен и оформя сянка с неясни контури. Единият от хораите сигурно също усети нещо странно, защото забави стъпките си и се взря нататък. Тайнственото и злокобно присъствие, ако изобщо го бе имало, трая няколко мига и преди Синд да се усъмни в здравия си разум, изчезна. Хораят настигна другаря си, обърна се още веднъж към ъгъла, а после двамата се плъзнаха над перваза на отворения прозорец и се стопиха в нощта. Само тежките удари, от които вратата пращеше, доказваха, че случилото се е реалност, а не кошмар. Изтръпналите му крайници започнаха да дават признаци на живот, засега с пробягващи по тях болезнени тръпки. Той изпъшка и обърна главата си върху вдървения врат. Ключалките поддадоха под масирания натиск и вътре се изсипаха десетина униформени полицаи с извадени оръжия, следвани от офицер с отличителните знаци на низшите военни чинове на Ромиа. След като установиха, че освен двамата мъже, лежащи на пода, в апартамента няма никой друг, те прибраха бластерите си. Офицерът включи радиопредавателя, който висеше на гърдите му.
— Тук картал Рендъл — каза той в микрофона. — Чувате ли ме, говори Рендъл. Убийство на „Морски изгрев“ 328, задържахме заподозрян, изпратете екипа. Повтарям — изпратете екип на „Морски изгрев“ 328, дванадесети етаж. Край.
Всичко беше замислено и осъществено перфектно. Полицаите огледаха наоколо, надникнаха бегло от прозореца в многоетажната бездна надолу и възприеха сцената така, както и Синд би го направил на тяхно място. Побързаха да го „заловят“ като единствения възможен престъпник. Тази несложна процедура, предвид състоянието му, извършиха двама яки мъжаги, които го обърнаха по корем, извиха ръцете му назад и ги обездвижиха с белезници. Изпълнил своя дълг, карталът изпрати хората си навън, като остави само един от тях. Разположиха се удобно в креслата и подновиха някакъв стар спор относно мръсника Бригел, който пак ще си припише всички заслуги и как да попречат на това. Императорският бюст беше излят с нужното уважение доста масивен и сега главата на Синд се цепеше от болки. Забоденото му в пода лице не допринасяше да се почувства по-добре. Екипът дойде и го натовариха на носилка, с друга пренесоха нещастния Зарал. След кратък полет с полицейския роптер, понесоха Синд по ярко осветения коридор на някаква сграда, вкараха го в една от стаите и без излишни нежности го изтърсиха на леглото.
— Не бих искал да съм на твое място, човече! — каза карталът на раздяла, докато сваляше белезниците му.
Синд също не искаше, но нямаше избор. Вратата хлопна и той остана сам. Обърна се, като усещаше болка при всяко движение, и отложи размислите за сутринта, когато се надяваше да ги подхване с по- бистра глава.
13
Двамата мъже показаха пропуските си на входа на ремонтния док и повиканият служител, облечен в оранжев гащеризон с чернобялата емблема на наземните сектори, ги поведе навътре.
— Корабът ви е готов, момчетата току-що приключиха работата си по него — каза той и гордо посочи блестящия с новото си покритие „Буреносен облак“.
Чен тръгна към входния люк след раболепно усмихнатия контрольор, а Ишанг почука по външната обшивка на корпуса и критично я огледа от всички страни, докато ги чакаше да влязат в кораба. Работниците бяха тръгнали на почивка и в халето се мяркаха само няколко дребни фигурки по далечните плетеници на рампите. Като изчака подходящ момент, той се шмугна зад прикритието на една колона. Целта му — „Хаврия“ — се извисяваше наблизо със стърчащи около нея решетъчни метални конструкции на работните платформи. Наоколо нямаше никой. Ишанг се покатери пъргаво до люка, извади малка пластинка и я допря до вдлъбнатината със същите размери. В открилата се вътрешност на кораба беше пусто и тихо. Той влезе, бързо затвори люка след себе си и затича по коридорите, докато стигна в командния отсек. Припомни си схемата на различните устройства, показана му от Молителя, и с ловки движения свали един панел от облицовката на селектора. Огледа намиращите се вътре части — размесени и сплетени като кълбо разноцветни стъклени змии — и намери необходимия му микрочип. Извади го внимателно и постави друг, идентичен на вид, който му беше дал Раван. Работеше с крайно старание, така че накрая и специалист не би открил замяната без основен преглед. Сложи панела обратно на мястото му и забърза към изхода. Докато стигне до „Буреносен облак“, не се появиха хора и когато служителят и Чен излязоха, той ги чакаше там, където го бяха оставили.
— Настройката на екраните е идеална, не може да бъде направена по-добре — говореше оранжевият и постепенно повишаваше тон.
— А какво ще кажете за петънцата в долния край на централния екран? — смирено, но твърдо му опонираше Чен.
— Няма никакви петна! — тросна се мъжът. — Това са временни енергийни разсейки в първия момент след включване.
— Не може да отречете, че синхронът при прехвърлянето на картината закъснява с части от секундата — продължаваше Чен.
— Закъснението е напълно в рамките на технически допустимите стойности — заекна позеленял служителят.
— Закъснение, което забелязвам с просто око, не може да бъде допустимо. Моля ви да бъде отстранено.
— Не мога да докарам хората си да започнат наново вече свършена работа, и то —
Ишанг реши, че е време да се намеси, и пристъпи между тях.
— За новата настройка ще платя допълнително, в брой. Бих искал всичко да е изрядно — и той тикна пачка банкноти под носа му.
Непреклонността на контрольора започна да се топи.
— Възможно е да стане, обаче сме затрупани с поръчки, които ще изостанат, трябва да променя графика, а пък и…
— Това е за работниците — прекъсна го Ишанг и извади втора пачка, — а това е за вас, малка компенсация за причинените неудобства.
— Ще се постарая да направя нещо — омекна съвсем човекът, — но е невъзможно да свършим по-рано от четири дни.
— Не бързаме, работете нормално — успокои го Чен и тримата тръгнаха към изхода.
— Хей, Сервин! — извика контрольорът, след като ги изпрати до площадката и се скриха от очите му.
Помощникът му изскочи от остъклената кабинка, където тъкмо беше се заел с обяда си.
— Тук съм, господин Фарт, какво има?
