напомни за нея. Тя се движеше така ефирно, крилете й трептяха, всяка люспа блестеше, а опашката й се виеше като…
Той млъкна, от очите му започнаха да се търкалят едри капки и се стичаха на издатината, върху която беше стъпил. Насъбралата се локва протече през ръба и образува миниатюрен водопад. Тримата не знаеха какво да кажат, затова мълчаха, а Кокорл почесваше озадачен върха на носа си.
— Потанцувай още малко, моля те! — обърна се Трирл към момичето.
Тя стана и изпълни молбата му, а джорхът гледаше прехласнат.
— Сякаш се върнах в младостта си. Какво ще кажеш, племеннико, не е ли вълшебно? Виж красотата на жестовете, поезията на стъпките…
— Чичо, съжалявам, но Смагарт е мъртва отдавна, а това е човек — измънка Кокорл. — Няма виеща се опашка, нито трептящи криле.
— Не съм сляп! — тросна се Трирл. — Ти гледаш външността, а аз зад нея и видях духа на любимата ми. Трябва да откриеш същността под формата, момче.
— Опитвам се, но ми е трудно. Може би, ако муцуната й не беше толкова плоска или ако не беше безлюспеста като зародиш… — Кокорл млъкна, а старият джорх го изгледа съжалително.
— Какво беше това? — обърна се той към нея.
— Моя импровизация на ритуалните танци, които изпълнявах на родната ми планета в чест на бог Йали — каза момичето объркано — Тази мелодия ме накара да го направя, не знам защо.
— Виждам, че си тъжна и доколкото зависи от мен, бих искал да се върнеш в къщи — каза джорхът. — Мисля, че се отклонихме, заради моите спомени. Кокорл, нареди пръчиците за нашия приятел Хайат!
Кокорл изсипа купчина дълги тънки клечки, костени на вид. Съскайки затвори очи и зарови лапите си в купчината. Пръстите му загребаха едно снопче и започнаха да нареждат някаква фигура. След малко той спря, потрепера и ги погледна.
— Само това ли беше? — попита Хайат. — Толкова кратко?
— Всеки път е различно — Трирл запърха над нишата, за да разгледа творението на Кокорл.
— Прибирай ги, племеннико! — изсъска накрая той и се върна обратно. — Или си бил разсеян и несръчен, или днес Силите на съдбата не са склонни да ни покажат много.
— Какво стана, ще победим ли този път? — управителят се опита да надникне вътре, но издатината му пречеше, а и Кокорл се залови да събира пръчиците, като разбърка фигурата.
— Племенникът ми прибърза и разкриви Дървото, но дотам беше ясно. Ще победиш Ахорн, после ще се биеш с дракона Грагард и тук вече не се виждаше нищо. Съжалявам, че няма аз да го доразкрася — въздъхна Трирл. — Непохватният младеж обърка и развали линиите.
Прибраха торбата и разговорът продължи на други теми. Синд беше наблюдавал внимателно действията на Кокорл, затова забеляза, че той направи опит да протестира при обвиненията в некадърност и се отказа. Не разбираше нищо от гадаене, но за времето, прекарано с тях, джорхите му бяха станали достатъчно ясни и усети, че Трирл крие нещо.
— Очевидно вие двамата им допадате, особено Тарасу — заключи управителят по-късно, докато вървяха към стаите си — Чух много неща, които Трирл досега не беше сметнал за необходимо да ми разказва.
— Като изключим това, че ми прилошава да ги гледам, когато поглъщат храната си, намирам, че са мили — каза Тарасу на Синд. — Преди да дойдеш ти, разисквахме с Хайат възможността да се преструват на безопасни, за да прикрият целите си. От незапомнени времена драконите са символ на врагове на човешката раса, обаче съм на път да си променя мнението. Интуицията ми казва, че това не е вярно.
— Не разчитай прекалено на интуицията си — сухо отговори Синд, но не се опита да им обяснява подозренията си.
Хайат, възвърнал обичайната си жизнерадост, сипеше шеги, докато се разделиха. Пожела им лека нощ с вид на човек, неизмъчван от притеснения. Синд му завидя за лекия характер и след като остави Тарасу до вратата й, се прибра умислен.
18
Мрачната стаичка с нисък таван беше изпълнена с дима на горящите благовония. Коленичил върху плетена рогозка, Ишанг крепеше във вдигнатите си нагоре длани чашата с няколко скъпоценни капки Небесна вода. Беше я приготвил собственоръчно от тревите и корените, носени в специална непромокаема торбичка. Благовонните пръчици, изсушените и стрити на прах растения и малката статуетка на Безсмъртната бяха нещата, които хораите съхраняваха и пазеха като очите си по време на пътуването. Той беше обърнал поглед нагоре и произнасяше напевно заключителните думи на церемонията, без да забелязва напластените многогодишни нечистотии по опушените греди на тавана и провисналите паяжини. Единственият му слушател Чен беше застанал на изкорубения дъсчен под срещу него и вмъкваше в паузите необходимите фрази. Ритуалът се провеждаше толкова тържествено, колкото би бил, ако присъстваха хиляди членове на Братството, както обикновено, а не само те двамата. Традицията щеше да бъде спазена, даже и ако Ишанг беше сам. Брат Раад също изпълняваше церемонията някъде в двореца на Аргам, макар и не в същия час. Приготовленията бяха дълги, изискваха съсредоточаване и освобождаване на ума от всичко друго, но дозирането на съставките, разреждането и смесването им по древните рецепти, придружено с магически думи и заклинания, доставяше удоволствие на посветения.
Ишанг внимателно отля капка от течността в събраните като съд шепи на статуята и тя се задържа там, без да се процеди между тях. Върховната приемаше церемонията и задушливият мирис на пръчиците беше станал тръпчив и осезаем. Той изсипа половината в чашата пред Чен и изпи останалото. В тялото му пропълзя топлина и усещане за спокойствие, което започна да се усилва. Стаята сякаш се разми, пред очите му заплуваха цветни искрящи петна, които се въртяха и го увличаха със себе си към центъра на спираловидното си движение. Духът му се освободи от грубата телесна обвивка и ги последва във вихъра от светлина и звуци. Безкрайността се отвори за него и времето замря, макар че трансът, предизвикан от напитката, траеше няколко минути в действителност. Вглъбени в неземните си изживявания, с изключени сетива за реалността, двамата биха били беззащитни пред чуждото любопитство и зла воля, ако вратата не беше залостена преди това така здраво, че за да влезе някой, трябваше да я разбие. Нищо обезпокояващо не се случи и те стояха коленичили и вцепенени. В изцъклените им очи се отразяваше светлината на мръсната лампа, висяща на дълъг шнур в средата на стаята.
Връщането не беше приятно, както винаги. Ишанг се размърда тежко и се пресегна за втори по-голям съд, пълен догоре с друга настойка, приготвена заедно с Небесната вода. Движенията му не бяха още съвсем координирани, затова залитна напред, изгуби равновесие и едва не изпусна купата. Раздели съдържанието между себе си и Чен, като изсипа течността в стиснатата във вдървените му пръсти чаша. Чен вдигна сковано съда, засърба шумно, а по страните и брадата му плискаха струи и се стичаха във врата и по предницата на дрехите. Ишанг също беше мокър, но не го чувстваше, съсредоточен в неприятните си усещания, които преминаха в слабо замайване.
— Церемонията беше изпълнена съвършено, Говорителю с Небесата — поклони се Чен и се олюля. — Лъчезарната докосна напитката, приготвена в нейна чест, и удостои низшите си слуги с безценни мигове в селенията й.
— Този презрян човек няма заслуги с жалките си умения — поклони се и Ишанг, — но въпреки неговата несръчност и глупост великодушието й е безкрайно.
След предписаните реплики и поклони, те седнаха удобно.
— Старши братко, въпросите ми са дразнещи като бръмченето на насекомо. Хиляди извинения, но ще съм доволен да узная дали брат Раад ще се присъедини скоро към нас.
— Не ме дразниш, Чен — каза Ишанг, а събеседникът му трепна при грубото нарушение на правилата за водене на разговори след ритуал. — Ние с теб свършихме, сега е негов ред. Той е в контролната кула на Арената от доста време, никой не го подозира и е успял да се добере до залата с пултовете. Остава още малко време, като може дори да не се наложи намесата му.
— Молителят би трябвало да е удовлетворен и смея да предположа, че днес се е изказал в този смисъл — упорито продължи да се придържа към етикецията Чен.
— Изказа се по-гадно, отколкото аз посмях да предположа — изръмжа Ишанг — и след всяка среща с
