него ми трябва време, за да възвърна самообладанието си. Дори като говоря за това, проявявам излишно вълнение, не намираш ли?
— Променил си се, братко Ишанг — внимателно отговори другият.
— Искаш да кажеш, че съм станал податлив на ненужни емоции като прост селянин и се държа неподобаващо за воин, нали?
— Не съм те виждал такъв досега, старши братко — предпазливо каза Чен, — но и аз откривам в себе си неподозирани неща, от които се срамувам и бих искал да ги изкореня.
— След всички години обучение и усъвършенстване, започвам да си мисля, че съм недостоен.
— Съмненията, излишните колебания и празните размисли са опасни за духа, така както…
— Да, глава четвърта, страница петдесет и втора — Ишанг го прекъсна и рязко стана.
Започна да се разхожда с нервни крачки, междувременно махна резетата и погледна навън, за да се увери, че никой не ги подслушва. Личеше си, че се бори с някаква мисъл, която напира да се излее в думи.
— Спомняш ли си камъка, заради който застраших делото ни? — каза той накрая, като спря обиколките си пред него и извади изпод разтворената си риза безформеното парче скала.
— Изпитвам известно любопитство — призна Чен, зарязал предписанията.
— Жената, която ми е дала живот, е умряла малко след раждането ми и това е останало от нея. Едва ли наставниците са оставили на друг хорай такива сантиментални символи — те са за простолюдието, което познава родителите си, държи на колибата, селото и други окови на свободния дух. На мен обаче ми го даде учителят Санг — моят възпитател в Дома, — когато бях пораснал достатъчно. Обясни ми откъде е и поръча да го нося и пазя при всякакви обстоятелства. Това правех досега, въпреки че не разбрах причината нито тогава, нито после. Знам само, че Санг беше мъдър човек и още не ми е дадено да проумея смисъла на постъпката му.
— Може би това е амулет с голяма първична сила, затворена в него, който те предпазва и увеличава мощта ти — предположи Чен. — На малките деца, бъдещи воини, се отнемат всички предмети, свързани с произхода им, но положително Несравнимата и Неразгадаема в помислите си е искала този камък да остане у теб. Не толкова като вещ за спомен от неизвестната ти майка, колкото като израз на Нейното собствено благоволение, в знак, че разпростира върху теб защитата си.
— Нещо такова ми каза и учителят Санг. Разговорът се състоя отдавна, бях малък и съм забравил доста от думите му, но досега успехът наистина е с мен. Имам чувството, че скоро ще се нуждая от цялата защита, с която Лъчезарната пожелае да ме обгради.
Ишанг замислено поглади грапавата повърхност на камъка.
— Може пък в милостта си Тя да разпростре своето покровителство и върху спътниците ти — Чен преви благоговейно гръб пред статуята почти до пода.
Ишанг също се поклони и остана известно време неподвижен.
— Наближава краят, дано брат Раад успее да направи всичко, както трябва — каза той. — „Хаврия“ играе голяма роля в замислите на Раван. Бих искал да разбера на кого принадлежи този кораб, но това ще стане, след като изпълним задълженията си.
В същия момент в ремонтния док Сервин погледна показанията на уредите и се почеса ожесточено по главата.
— Да пукна, ако знам какво става! — обобщи той ситуацията и побърза да намери началника си.
— Какво е положението с онази каруца „Хаврия“ — посрещна го той в едно от опасните си настроения. — Само не ми казвай, че не можете да откриете повредата! Ако този монах още веднъж дойде да се пули срещу мен, докато аз се чудя как да оправдавам некадърността ви, ще хвърчат глави!
— Не се вълнувайте, господин Фарт, точно затова идвам. Откакто наближиха Тържествата не мога да събера хора в цеха даже за една прилична игра на донгър, обаче…
— Значи играете донгър, вместо да работите? Какво пише в работния ти договор, Сервин? — повиши глас Фарт. — В почти бившия ти вече договор!
— Аз н-не играя — заекна помощникът. — Просто такъв е изразът, с ваше позволение, не че наистина го правим. Исках да кажа, че работниците отсъстват или ако са тук, не си гледат задълженията, въпреки моите нееднократни забележки. Исках да кажа, че…
— Изкарай всички, които са налице — прекъсна го пак Фарт — и до края на смяната искам този проклет кораб да бъде готов.
— Нали точно това се опитвам да обясня, всички системи на кораба работят.
— Успели сте да го поправите? Защо не започна с това, а ме нервираш! Какъв беше проблемът?
— Не знам, господин Фарт — каза след продължителна вътрешна борба изпотеният Сервин.
— Как не знаеш? — облещи се началникът му. — В крайна сметка поправен ли е или не и недей да ме дразниш отново!
— Да, но повредата изчезна преди малко без видима причина, от само себе си — въздъхна заместникът.
Фарт потъна в мълчание, а Сервин хапеше устни и зачака на тръни резултата от усилената умствена дейност, набръчкала челото на Главния контрольор.
— Слушай внимателно — проговори той накрая. — Не пипайте нищо повече и се моли корабът да е в изправност, когато го предаваме. Изкараме ли го на орбита, отговорността вече не е наша. Имам човек в Управление и контрол на полетите и ще го предупредя да пипат внимателно, когато го извеждат. В открития космос спокойно може да се пръсне на парчета, ако иска, малко ме е грижа. И мълчание по този въпрос, разбра ли, Сервин?
— Отлична идея — каза посъживен той.
— Парите, които ще дам на диспечера за услугата, ще ти удържа от заплатата — побърза да охлади възторга му Фарт.
— Разбира се — промърмори помощникът и направи кисела физиономия зад гърба му.
19
Тържествата започнаха и те имаха възможност да наблюдават откриването им по холовизията. Официалната среща между кралските двойки на двете армии стана на следващия ден и всички чакаха с нетърпение завръщането на Тарасу и Марзак. Тарасу дойде угрижена, отиде право в стаята си и се затвори там. Пропусна обяда, без да отговори на Хайат и Синд, които правеха напразни опити да я накарат да излезе. Изгледаха без нея записа на Бялата армия, като обърнаха специално внимание на Ахорн и още по- специално на Грагард, чиято празна очна орбита и изкривена муцуна с опадали люспи от едната страна, наистина бяха зловеща гледка. В здравото му око обаче блестеше неукротима злоба. Тарасу се появи в края на следобедната тренировка и застана до управителя с разстроен вид.
— Видяхте ли на записа Бялата кралица? — попита тя с въздишка.
— Повече ни интересуваха драконите и Ахорн, така че не я огледахме добре — отговори управителят. — Защо питаш?
— Това е моята братовчедка Сарави, заради нея дойдохме тук. Искахме да я заведем обратно в къщи и да отмъстим на Иргут, който я отвлече — каза момичето. — Всичко беше напразно, а Арман и Барс загинаха без полза.
Тя закри лицето си с ръце.
— Това са спътниците ти, убити в галерията? — предположи Синд.
— Да. Днес тя ме увери, че Иргут е имал намерение да я направи своя законна съпруга, въпреки че я отвлече толкова подло. Чакал да получи одобрението на баща си, а ние сме провалили всичко. Тя не знаеше кой и защо я вика в галерията. В писмото, което изпрати Барс, не пишеше нищо, за да не се издадем.
— Не ми звучи убедително — каза Хайат. — Принцът е изпратил бъдещата си съпруга на Арената и не се е постарал да провери дали е невинна.
— Бил е много зле и не е знаел какво прави — отговори момичето. — После тя успяла да говори с него и да му обясни, но вече ни бяха осъдили. Иргут имал план как да я освободи, а тя поставила условие да пусне и мен, с което той се съгласил. Каквото и да стане, няма да си простя, че се намесих в неща, които не
