подтискащо функционална кухня-трапезария уюта на жилище. Синд надникна при нея и установи, че е гладен. Занесоха подноса на Кокорл и след като всички се нахраниха, показа на момичето каютата, в която щяха да спят. Беше я избрал в близост до командната зала.
— За предпочитане е да не оставаме сами и изолирани, докато почиваме, особено ти — каза той. — Безопасността в случая е водещо съображение пред моралната и естетическа страна на въпроса. Най- спокоен и доволен щях да бъда, ако имаше начин да спим в командната кабина, но креслата не са пригодени и удобни за това.
— Ами Кокорл, той е сам?
— По-способен е да се защитава от нас, ако се наложи — каза Синд. — Намерих лекарства в амбулаторията, които ми се струват подходящи да ускорят оздравяването ти, докато истински лекар ти предпише по-добри.
Той й даде пет-шест опаковки с разноцветни хапчета, върху които освен непознати драскулки, имаше надписи и на сиен.
— Какво правят двамата ни извънредни спътници? — тя се изтегна предпазливо върху невидимото силово легло, като провери предварително местоположението и здравината му с ръка.
— Хораят в стационарния корпус е в безсъзнание, а за другия се надявам, че се е съсредоточил дълбоко. Така изглеждаше, когато го видях за последен път и Кокорл го държи под око.
— Знам, че няма да падна, но не ми е приятно да вися в пространството — оплака се момичето и погледна към пода покрай облакътената си в нищото ръка.
— Съветвам те да лежиш по гръб и да не гледаш надолу — той се протегна и усети как клепачите му натежават. — Предишния ден и почти цялата нощ изразходвахме доста усилия, а ти си ранена. Постарай се да заспиш.
Думите му вече се отронваха бавно и с мъка. Погледна Тарасу, защото не чу отговора й, и видя, че тя е дълбоко заспала.
— Е, лека нощ и на теб, Синд! — каза той на глас и се обърна към стената.
Когато се събуди, бяха минали няколко часа, според вътрешния му усет за време. Той претърси стенния шкаф на каютата, където намери купчина униформени гащеризони, колани и обувки. Преоблече се и тръгна да излиза. Тарасу отвори очи и сънено го погледна.
— Отивам да видя как се оправя с дежурството Кокорл — каза той. — Ти се наспи, а после ела при нас да решим какво ще предприемем.
Джорхът барабанеше с пръстите на дясната си лапа по пулта, ноктите му потракваха и дращеха повърхността с дразнещ звук.
— Открих разни неща, докато скучах тук — обърна се той към него. — Скокът ни през хиперпространството не е бил с първоначалните координати, почти всички позиции са променени. Мисля, че се намираме извън пределите на Империята ви, някъде в срещуположния на нашите земи край. Запознат ли си с тези области?
— Не много. По-точно знам всичко, за което има налична информация, но то е нищожно. Изследвана е малка част от пространството в близост до базата от тази страна — „Карс“, а и тя не е далече зад последните обитаеми планети.
— Доста странно звучи, като се вземе предвид неукротимото любопитство и стремеж към нови завоевания на вашата раса — отбеляза Кокорл. — Така смяташе чичо след контактите си с хората и имаше теория, че това се дължи на краткия ви живот и на още нещо, което съм забравил. Ние не пътуваме много, а търсим смисъла на живота около себе си и в самите нас.
— Нашият Император, Великият Харамон, с радост би разширил териториите ни във всички посоки, а и владетелите преди него също, но се оказа, че има проблем. Извън достигнатите вече граници на Империята преминаването през хиперпространството не се поддава на контрол. Поради тази причина преходите са равносилни на самоубийство. За изследвания с обикновени кораби разстоянията са прекалено огромни и освен вашата област, в която не навлизаме, като че ли нямаме други съседи. Около нас е неизбродна пустиня и сега се намираме някъде в нея. Дори някой от изследователите да е попадал точно в този район, положително не се е върнал, за да донесе описания и карти.
— Думите ти не са много обнадеждаващи — помръкна джорхът. — Щом навигацията е безпомощна, ще хвърля пръчиците. Вече започвам да се чувствам зле и скоро ще изпадна в летаргия за известен период.
— Препоръчвам ти да легнеш в амбулаторията — каза Синд и загледа скучната чернота, в която просветваха чужди и непознати звезди, пестеливо разхвърляни далече една от друга.
Системата, към която се бяха насочили, заемаше централно място на екрана и видимо нарастваше.
— Попаднали сме в голяма пустош — каза той.
Кокорл не отговори, зает да разхвърля клечките си върху пулта, като съскаше усилено. Влязлата Тарасу го погледна, тихо седна до Синд и се взря в съзерцаваното от него космическо мъртвило.
— Какво ще кажеш да посетим нашия странен собственик на кораба? — обърна се той към нея.
— Докато те нямаше, се поразрових наоколо за оръжие — тя му показа два внушителни с размерите си и доста тежки бластера и подобен невропарализатор.
— Хубаво е да сме въоръжени, но не разчитам на това срещу него — Синд постави огромното оръжие отдясно на колана си, а парализатора сложи в лявото, по-малко гнездо.
Непознатият продължаваше да лежи, както преди, но се размърда, когато усети присъствието им в стаята.
— Аз съм Синд Кар — Имперски служител, а това е принцеса Тарасу от Хонстел. Бихме искали да знаем, кой сте вие — крайно миролюбиво го попита Синд, докато Тарасу беше насочила към него бластера със здравата си ръка.
— Кръстили са ме Тарик, но отдавна не се наричам така — спокойно отговори той. — Името ми сега е Азман, вречен на Вечната светлина, Посветен вед от шести кръг. Приключих цикъла си на обучение и се завръщам у дома, в Каскот, като начало в търсенето на пътя към следващия цикъл.
— Шести кръг! — повтори Синд с респект. — Не съм срещал досега вед, стигнал толкова високо в Посвещаването си. Струва ми се, че ви остават само три кръга… Азман?
— Само три, но необятни като космоса в сравнение с прашинката на отминатите шест — поясни Азман и се изправи. — Вероятно няма да ми стигне целият живот, за да премина един от тях.
Бластерът в ръцете на Тарасу трепна и тя се прицели в челото му, точно под сребърния обръч.
— Бих ви посъветвал да не си играете с това нещо без нужда — обърна се той към нея.
— Не се доближавайте към нас, върнете се обратно! — тя го гледаше с неприязън.
— Примитивното, сеещо смърт оръжие не е за изящните ви ръце — тихо каза младежът.
Бластерът се измъкна от пръстите й и падна на пода с глух звук. После запълзя към ъгъла като издърпан с невидимо въже. Когато го доближи, се издигна във въздуха и се пъхна в отвора на бокса за отпадъци под смаяния й поглед.
— Така вече е по-добре — той се усмихна за пръв път и мрачното му вглъбено лице стана почти красиво.
Тя го погледна объркана и отстъпи назад, докато гърбът й опря в стената. Синд беше учуден, но не и изплашен.
— Сега си вървете в мир — ведът повдигна ръце с обърнати нагоре длани. — Чувствам се въодушевен от присъствието ви на кораба, въпреки че би трябвало да е обратното. Много близо съм до отговора в „Саттвадхара“.
Усмивката му се стопи и си личеше, че вече не ги вижда, потънал във вътрешните си изживявания. Двамата се измъкнаха в коридора и се спогледаха, когато вратата се затвори зад тях.
— Какъв е този? — Тарасу сниши гласа си. — Видя ли как ме обезоръжи, без да ме докосне? Май не се впечатлява, че екипажът му го няма и сме го закарали на място, което не знаем къде се намира.
— Такъв като него не съм виждал. Мислех, че приказките за горните кръгове са умишлено разпространявани измислици, съзнателна заблуда за поддържане на вярата сред привържениците на култа.
— Култ ли?
— Не си ли чувала за търсещите изцеление болни и поклонниците, отишли да зърнат Арката на
