плановете ти.
— Няма значение — великодушно махна с лапа Кокорл. — Щом стана така, значи така е трябвало да стане и точка!
— А какво се случи с Трирл?
— Нямам представа, но вероятно е добре. Аз обаче се чувствам малко странно и не мога да разбера зашо.
Той се разходи пред нея, продължавайки да се почесва, после извъртя главата си и погледна назад през лявото си рамо. Изпъчи се и направи същото движение през дясното, след което повтори цялата процедура няколко пъти. Тарасу наблюдаваше тези упражнения озадачена.
— Знаеш ли, като се замисля, наистина изглеждаш различен — каза тя. — Някак по-малък и почти ми приличаш на човек.
— Вече знам защо — въздъхна той дълбоко и спря умопомрачителната си гимнастика, — но хич не съм доволен от това, даже направо съм съкрушен. И развълнуван.
— Като че ли си се смалил — продължи да разсъждава момичето на глас. — Не на височина, но… къде ти е опашката?
— На площадката за излитане, по всяка вероятност — каза Кокорл и тъжно попипа стърчащия остатък, изобщо недостигащ до пода. — Точно преди да връхлетя през люка, ми се стори, че ме улучиха и правилно ми се е сторило.
— Боли ли те много? — попита съчувствено Тарасу. — Извинявай за глупавия въпрос, забравих, че не си човек.
— Добре, че поне това ми е спестено! Боли ме по-скоро тук — той положи предните си лапи върху гърдите.
— И там ли те улучиха?
— Не, изразявам се в преносен смисъл, по човешки маниер. Искам да кажа, че ме болят сърцата от загубата.
— Сърцето — машинално го поправи Тарасу.
— Липсата е толкова очебийна и дразнеща, че вероятно биха ме заболели и двете — той отново притисна с лапи местата на многострадалните си кръвоизтласкващи органи.
На момичето му беше нужно малко време, за да вникне в ситуацията и да зяпне.
— На джорхски звучи по-изискано, но е непреводимо — допълни Кокорл.
— Моля?
— Нещо такова: „Люспите ми изсветляват и стават прозрачни като утринните лъчи на Састошс.“ Изгубва му се цялата красота и атмосфера, както виждаш.
— На кое? — недоумяващо попита тя.
— На израза. Както и да е, това е без значение — каза джорхът и тогава влезе Синд.
Той стискаше някакъв предмет в ръката си и изглеждаше разстроен. Не посрещна с бурни емоции нито присъствието на Кокорл, нито отсъствието на опашката му.
— Какво стана с човека? — Тарасу погледна към екрана, където го видя, легнал по гръб със затворени очи под херметически затворения прозрачeн похлупак на един от стационарните медицински корпуси. — Изглежда зле, но виждам, че си се погрижил за него. В съзнание ли беше, когато го намери?
— За малко — тежко каза Синд. — Колкото да ми даде това или по-скоро да ми го върне, преди да припадне.
Той разтвори дланта си, в която държеше малък каменен отломък с красива кристална розетка отгоре.
— Какво е това?
— Обицата, която беше на ухото ми, преди да убият Зарал Вар и да обвинят мен за това. Този тип е единият от убийците и ми се искаше да го оставя да умре така, както си лежеше. Трябва обаче да го разпитам, когато се оправи, и да го заведа при Императора.
— Ако този екран показва пространството зад нас, струва ми се, че ни идват гости — Кокорл показа с дългия си нокът двете точици, които се приближаваха към „Хаврия“ доста бързо.
— Сега не ме плашат — каза Синд. — Вече мога да се легитимирам, стига някъде тук да има декодер с излъчващо устройство. Да, има за щастие. Край на бягството ни.
Той се приближи до декодера и постави обицата с кристала нагоре в появилия се отвор.
— Ще получат излъчения запис и бих искал да им видя физиономиите, когато го гледат.
— И какво толкова ще разберат? — попита Тарасу.
— Че аз, Синд Кар, съм изпратен тук със специална мисия от Император Харамон — той включи външната връзка.
— Компютърът отказва да приеме нови координати, иска потвърждение на първоначално зададените — обади се Кокорл, който за разлика от момичето не беше впечатлен от разкритията на Синд.
— Откажи първоначалните и поискай да ги коригира съгласно моите команди. Провери дали са точни, като няма нужда вече да бързаш — каза Синд и заговори на догонващите ги патрулни кораби: — „Хаврия“ вика Ромийска орбитална охрана! Получихте ли съобщението, което излъчихме за вас?
Отговорът беше бърз и смразяващ.
— „Хаврия“, отговорете веднага! Последно съобщение преди обстрел.
В настъпилата тишина Синд се хвърли напред към пулта и активира задните силови щитове. Попадението беше точно и раздруса кораба.
— Точни са, но отново се иска потвърждение на предишните координати — съобщи Кокорл. — И ми се струва, че нуждата от бързане пак се появи, даже по-голяма от преди.
— Не ни чуват или се преструват, което на практика е същото — Синд се обърна към новоизлюпения си пилот-навигатор. — Потвърждавай, каквото поиска скапаният компютър, преди да са ни разпрашили, после ще се борим с него. Твърдо са решили да ни унищожат и дори да ни последват, ни е нужна малко преднина.
Последното кресло в полукръга, което досега стоеше обърнато така, че се виждаше само облегалката му, се извъртя към тях. В него седеше млад мъж с особено облекло и дълга права коса и ги гледаше с кротките си кафяви очи.
— Трудно ми е да се съсредоточа от крясъците ви. Опитах се, но не ми се удава — оплака се той, без да се обръща специално към някого. — Почти се беше получило, когато ми попречихте с шума, който вдигате.
— Кой пък сте вие? — тросна се Синд, изненадан и ядосан.
— Аз съм собственикът на „Хаврия“, ако не е нескромно да се изтъквам така. Струва ми се, че е за предпочитане да отида в каютата си, за да постигна някаква концентрация.
— Не мисля, че ще отидете там — Синд се пресегна към пулта и нагласи полето на креслото му на централно регулиран режим.
— Само този ни липсваше да се разхожда из кораба — промърмори той, — докато стрелят по нас и селекторът на програматора се е заинатил да не приема команди.
— Какво направи? — попита Тарасу.
— Обездвижих го с полето, за да не ни се пречка. Сега клавиатурата на креслото му е блокирана и ще не ще трябва да си седи на мястото.
— Имате по-добра идея от тази да отида в каютата си ли? — попита мъжът с интерес, като пропусна покрай ушите си последните реплики. — Стори ми се, че казахте нещо подобно.
— Нищо не съм казал! — озъби се Синд. — Стойте си тук на стола и мълчете, после ще се обясняваме с вас.
— Не, тук не става, както споменах вече — каза той, разочарован и бавно стана, сякаш излизаше от гъста течност. — Отивам си.
Синд беше разтърсен от гледката, която разумът му отказваше да възприеме, защото според приборите антигравитационният N-Х амортизатор на непознатия беше в изправност и работеше с пълна мощност. Корабът се раздруса отново и мъжът се олюля.
— Много досадно — обяви той с укор в гласа. — Ще се наложи да вървя към каютата по-бързо, отколкото би ми било приятно.
