вдигна тялото от земята, изсъска успокоително на висящия над главата му Синд и понесе товара си извън площадката. Хората бяха само зашеметени и джорхът ги пренасяше далече от кораба, за да не пострадат при излитането му. Когато Кокорл се върна за последния от тях, Синд беше стигнал до отворения люк. Той скочи вътре, пусна момичето да стъпи на краката си и предпазливо надникна. Точно над „Хаврия“ беше увиснал един роптер и се приближаваха още два. Дошлият пръв плавно се завъртя в обратна на Синд посока. Не го виждаха, сигналите, които даваше пилотът, бяха предназначени за Кокорл. Отнесъл хората извън опасния периметър, той ги беше разположил под някакво изоставено съоръжение в удобни от негова гледна точка пози. Сега стоеше с вдигната право нагоре муцуна и се взираше глуповато в прозрачните кабини на кръжащите роптери. Синд нямаше време да догледа края на тази сцена, въпреки желанието си да му помогне, затова използва пълноценно миговете, които им оставаха необезпокоявани. Той бързо влезе вътре и мислено пожела на джорхите да се оправят благополучно с тази история.
В командната кабина имаше пет кресла, разположени в полукръг. Той се стовари на централното място, като преди това настани Тарасу в креслото до своето. На пулта лежеше черен цилиндричен уред, както беше обещал непознатият. Синд свали гривната на Тарасу и своята и с отвращение ги захвърли на пода. Вече можеха да се почувстват почти свободни.
Той огледа бутоните, монтирани на облегалките за ръце. Натисна най-големия от тях, означен със звездичка, и защитното поле го обви в пашкула си. Момичето напрегнато следеше действията му, намери своя бутон и трептенето около нея показа, че го е включила.
— Сега ще опитаме този до него, с двете пресечени черти — насърчително й се усмихна Синд. — Би трябвало да е изключващ.
Трептенето спря. На екрана таймерът лениво отброяваше предстартовото време, приближаващо неумолимо към четвъртия кръг. Той продължи огледа на командното табло и установи, че управлението му е понятно, въпреки че това беше стар и сравнително рядко срещан модел, който не бе изучавал специално. Корабът беше в стартова позиция, затова трябваше само да превключи на ръчно управление и да провери бордовите системи.
— Мога ли да помогна с нещо? — беше забравил Тарасу.
— След малко излитаме, затова натисни предишния бутон, отпусни се и остави всичко на мен — каза той и продължи работата си, след като се увери, че е изпълнила правилно нареждането му.
Нямаше време да провери всички данни, които се нижеха в безкрайни колони на монитора. Надяваше се, че екипажът се е постарал да свърши това, преди Кокорл да ги разхвърля по площадката. В бързината, той и Тарасу бяха оставили входния люк отворен, което не беше проблем за автоматичните защитни системи при излитане, но предпочиташе да се осигури и се залови да набира командите за съответното устройство. Поздрави се мислено, когато затвори люка и получи сигнал за херметизация на шлюза, после смени кода, блокира външния контрол и включи двигателите. Таймерът показваше четвърти кръг и на екрана изскочи ослепителна огнена топка, която се издигна стремително в тъмното небе. „Зелено слънце“ стартира по график, идваше техният ред.
— Управление и контрол на полетите вика „Хаврия“! Нямате разрешение за отделяне. Изключете двигателите и ръчното управление незабавно! Чувате ли ме, „Хаврия“? — прозвуча напрегнат глас с нотки на паника в слушалките на шлема, който си беше сложил.
Синд прекъсна връзката, погледна Тарасу, която седеше изпъната и вдървена, после включи своето антигравитационно поле. Секундите след откъсването им от космодрума бяха ужасни с напрегнатото си очакване, но проблеми не се появиха. Коридорът в ограждащата мрежа не беше затворен, преди да преминат, нито се доближиха опасно до неволния си водач, бележещ пътя им с нетърпим блясък, докато излязоха от атмосферата. Извън нея беше същото стълпотворение, както в деня на пристигането му и за да се измъкне в свободно пространство, вложи цялото си умение на пилот. Пот течеше по челото му и премрежваше погледа, а по врата си усещаше влудяващ сърбеж от прилепналия ръб на шлема, но си позволи да се отпусне едва когато напуснаха струпването от летателни апарати. Тарасу гледаше ту него, ту екрана и в очите й се долавяше възхищение. Когато излязоха на далечна орбита, той се усмихна широко и отново включи заложения в автопилота курс, където беше направил минимални корекции.
— Нужно ли беше да управляваш ти? — попита момичето.
— Автопилотът щеше да ни изкара в междинната станция, право в ръцете им, а нямах време да го препрограмирам изцяло, преди да излетим — отговори той.
Отдалечаваха се от Ромиа по предварително зададения курс, какъвто и да беше той. Опасността не беше отминала, защото курсът и координатите на хиперпространствения скок бяха записани в Централната компютърна мрежа на космодрума и трябваше само да ги последват по този маршрут. Не биваше да се поддава на еуфорията, а да смени старите координати с тези на някой от секторите в близост до Франар.
— На борда има човек! — обади се момичето и посочи разделения на обозначени квадранти монитор пред нея, в който се виждаха различни части от кораба.
Синд погледна движещата се или по-скоро пълзяща фигура в едно от помещенията, по обзавеждането личеше, че е медицинският сектор.
— Едва ли му е понесло добре ускорението, когато го е заварило необезопасен — каза той, докато наблюдаваше как човекът се влачи на четири крака по пода и се опитва да достигне вратата, като събаря всичко по пътя си.
Синд въведе новите параметри и остави компютъра да направи корекциите за хиперпространствения преход. Имаше време въпреки скоростта, с която работеше електронният мозък на „Хаврия“. Сравняването на зададените данни с паметта, верификацията им и въвеждането в селектора траеха кратко. По-дълъг период изискваше изготвянето на пакет от резервни програми за излизане в нормалното пространство, в случай че граничната точка е заета от друго тяло. „Хаврия“, както и всички други кораби, имаше заложени в паметта си задължителните графици на движение в натоварените входно-изходни сектори на Империята, в частност и тези около Франар.
— Ще отида да го погледна — каза той на момичето, освободи се от полето и стана. — Може да ме наблюдаваш на монитора, а чрез тези бутони със съответните знаци ще превключваш интеркома, за да поддържаш връзка с мен. Не е трудно, ще видиш.
— Наистина — тя включи бутона за медицинския отсек, което допълни картината с тежкото дишане на пострадалия.
— Ако го оставим така, ще бъде убит след прехода. Веднага се връщам, а ти междувременно огледай дали няма още някой на борда. Тук са дадени само главните сектори, ще трябва да извикваш останалите на оперативния прозорец на дисплея.
Тарасу го погледна неразбиращо и се наложи да й демонстрира работата на монитора за вътрешна видеовръзка. Тя схвана бързо и се залови методично да претърсва помещенията по означенията в главната схема, а той се запъти към амбулаторията. Корабът не беше голям и момичето вече привършваше огледа, когато нещо се мярна във включената току-що картина на част от централния коридор и изчезна. Докато определи посоката, в която се движеше то, и намери на схемата съответния сектор, успя да го зърне миг преди да изчезне пак. Погледна следващите обозначения по пътя му и застина, когато осъзна значението им. Нещото се движеше бързо и целенасочено към командната кабина и сигурно вече беше до вратата. Тарасу се извъртя с лице натам и се напрегна, забравила за връзката със Синд. Огледа се за нещо, с което да се защити, но не намери и беше на път да припадне от уплаха. Люкът се плъзна бавно и в рамката на отвора се очерта застрашително едро тяло, което заплува към нея в размътения й поглед. Когато очите й се фокусираха, тя въздъхна и едва не се разплака от облекчение. Пред нея стоеше Кокорл.
— Коридорът на излитащ кораб не е най-доброто място за пребиваване — осведоми я той и се почеса по главата. — Ако не бях джорх, положително бих се почувствал още по-зле, дори не ми се мисли колко.
— Кокорл! Защо си тук? — възкликна тя, трепереща от преживяното вълнение.
— Обърках посоките и вместо към сградите на космодрума, полетях към кораба. От роптерите започнаха да ме обстрелват и като не видях възможност за цивилизована дискусия, оставаше само да се пъхна в люка, който бяхте забравили да затворите — отвърна той и огледа обстановката с любопитство. — Налага се да ме изтърпите известно време, поради това злощастно стечение на обстоятелствата.
— Радвам се, че си тук — чистосърдечно отговори момичето, — въпреки че това сигурно проваля
