започнаха помежду си игра на преследване и стрелба, която се превърна в истинско сражение. Воините от селището провеждаха учение и Синд гледаше намръщен как боравят с примитивните оръжия. Владееха ги изумително добре, а убийственото темпо, с което провеждаха битката, показваше голяма издръжливост. В някои по-невъздържани схватки имаше инциденти. Ториаи беше улучен с камък в главата, но това не намали въодушевлението му и победиха отряда на Варан. Последният не прие това много спокойно, но накрая след като се тупаха продължително по раменете и издаваха войнствени викове, победители и победени заедно измиха кръвта по себе си в потока. Строиха се отново и поеха към къщи на бегом, куцащите се стремяха да не изостават много.
Втора такава група се прибираше от срещуположния край на Лагахранг. Водеше я мъж, също боядисан от глава до пети, но шарките бяха различни. От неистовите враждебни крясъци и презрителни жестове при срещата им пролича, че двата отряда са съперници, а предводителите — Варан и Шортак се мразеха отдавна. Те се бореха за благоразположението на вожда, който прие парада на прашните и окървавени бойци с жест на отегчение.
— Много са хитри дебелаците, начело с Ичияси — коментира Синд разигралата се сцена. — Разделяй и владей. Не ми е приятно да го кажа, но самият Харамон следва този девиз, като подклажда непрекъснато враждата между двете Имперски армии. Обединението им би ги превърнало в непредвидима и опасна сила.
От разговорите на туземците се разбра, че наближава голям празник, на който бойците ще демонстрират уменията си, за да бъдат отличени те и водачите им с почести и награди.
— Ако се стигне до конфликт, ще ги разпердушиним с бластерите, но не бих излязъл на двубой срещу някого от тях с техните оръжия — заключи Синд. — Бих искал да знам кой ли обитава тази колиба от другата страна на площада.
Въпросната постройка беше просторна и доста внушителна, с грижливо измазани с цветна кал стени. Две жени бяха внесли храна и сега изнасяха празните съдове, но никой не се показа отвътре.
— Ако се съди по размерите и разположението на колибата, както и по полаганите грижи, може би там живее уважаван туземец, стар или болен — предположи джорхът.
— А може да е светилище или храм на боговете им — обади се Тарасу.
— Те имат един върховен бог Муо, който не ги притеснява особено, но се боят и принасят жертви на Безплътните Кайя — зли духове, обитаващи една пещера в западния скален масив. Според вярванията им, духовете живеят дълбоко под земята, в сърцето на планината, и излизат оттам само за да ги наказват — каза Кокорл. — Това на площада не е нито храм, нито светилище. Храната би се развалила на тази горещина, ако не я консумира някой. От вчера няколко пъти изнасят празни съдинки и често се споменава някакъв Кхаримату, което преведено буквално означава „Чужденецът, появил се от небето“.
— Виждате ли нещо необичайно, закачено до вратата? — обади се Синд, който се беше втренчил в окачените по предната стена цветя и венци от разлистени клонки.
Туземките тъкмо се бяха заловили да ги подменят с донесени от децата свежи растения.
— Струва ми се, че някакъв сферичен предмет блесна на слънцето — вгледа се джорхът. — Прилича ми на шлем.
— Не само прилича, а е точно това — каза момичето. — Шлем от скафандър точно като нашите.
Когато свалиха цветята около него, се видя, че тя е права. Продуктът на чуждата цивилизация висеше на стената съвсем естествено.
— Някой от търсачите е стигнал дотук жив или мъртъв — каза Синд развълнуван — и в туземците са попаднали части от екипировката му. Малко по-нататък е коланът с празни гнезда за оръжие, няма никакво съмнение в това. Би следвало и корабът да е някъде тук или поне остатъците от него.
— Сондата прегледа целия континент, но ще го направим пак. Вече знаем какво точно да търсим — подскочи Кокорл и зачука по бутоните. — Ако корабът е в изправност, ще си тръгнем с него.
До вечерта капнаха от умора да се взират в екрана и приборите, но следи от летателния апарат нямаше. Големите струпвания на метал се намираха на такива места, че вероятно бяха жили на подземни залежи.
— Възможно ли е туземците да са го пренесли цял или на части в някоя дълбока пещера? — попита Синд и разтърка подпухналите си очи.
— Мисля, че не — примигна джорхът. — Това е колосална за техните възможности работа. А дори да беше по силите им, би се превърнала в събитие, което да се споменава дълго след това.
— Ето го и Кхаримату! — извика момичето.
От мрачната вътрешност на колибата беше излязъл някакъв човек. Движеше се с бавни несигурни крачки и като сгъна сковано тялото си, седна на ниската веранда от утъпкана пръст. Туземците, които бяха започнали да се събират в приятния вечерен хлад, посрещнаха появата му със сдържано оживление. После сякаш престанаха да му обръщат внимание, но това бе само на пръв поглед. Само по себе си беше странно, че избягваха да се приближат прекалено до верандата, никой не отиде при него да го заговори или нещо друго, след като го хранеха и украсяваха колибата му толкова усърдно. Въпреки това не личеше, че отношението им или каквото и да било друго го засяга. Той беше много възрастен и от пръв поглед ставаше ясно, че е чужденец. Костната структура и чертите на лицето, цветът на кожата и косите рязко го отличаваха от туземците. Тенът му беше светъл за горещия климат, а ръстът му въпреки прегърбените плещи надвишаваше този на дребните набити мъже от племето. Дори шаманът Шигацу-Наи, най-високият от всички, би стигнал до брадата му, ако застанеше до него.
— Този човек е от Империята и кой знае откога е тук — прошепна Синд. — За изпитателите има пределна възраст. Заминават само млади мъже, значи той е остарял, след като се е озовал в тези области.
— Но не е успял да се върне обратно с кораба си — каза Тарасу.
— Може би е станало нещо с него самия, не ми изглежда съвсем с ума си.
Наистина Кхаримату седеше с широко отворени очи и не забелязваше нищо около себе си.
— Какъвто е общителен и дружелюбен, ми напомня поразително за един човек от нашия кораб — не се сдържа да забележи Тарасу. — Има ли вероятност и той да е вед от някой кръг?
— Не е изключено, въпреки че го казваш на шега, но е слабо вероятно. Този изглежда определено малоумен. Възможно ли е да е паднал с кораба си в океана и да е доплувал до брега?
— После ще се занимаваме с Кхаримату, а сега да потърсим там — Кокорл скочи към пулта.
Сондата започна да обикаля материка в разширяващи се кръгове над водната повърхност. Пресяваха получената информация до късно през нощта и ги обхвана униние.
— Безсмислено е — каза накрая Синд. — Знаем със сигурност, че е бил със скафандър и може да не е използвал катер, защото не намерихме такъв. Сигурно е взел допълнителните маневрени устройства за придвижване във вода, но според компютърния анализ достигаме границите на възможния район на приземяване. Ако беше плувал от толкова далече, щеше да му свърши енергията и да се удави, преди да стигне до брега.
— Трябва да попитаме самия него какво е станало и да се опитаме да го излекуваме — Тарасу прикри прозявката си.
— Или да се възползваме от телепатията ти — Синд погледна джорха.
— В разума му цари мрак, с откъслечни проблясъци от спомени — каза след малко Кокорл. — Ще се наложи да посетим селището, имам вече някои планове по този въпрос.
— Какво предлагаш?
— Да го вземем тук и докато го лекувате, аз да сглобя каквото е останало от паметта му.
— Не може да се появим и просто да го приберем, без да употребим сила. Трябва да подходим дипломатично.
— Точно това мисля, ще отидем утре към обяд, след като се подготвим и туземците се събудят. Подробностите от плана ще ви кажа сутринта, сега е късно да ги уточняваме.
Уточняването отне доста време, защото Тарасу не беше склонна да остане в „Хаврия“ да чака завръщането им и се наложи Синд да употреби най-авторитетния си тон. Решиха да отлетят близо до селището с катера, да го скрият зад гористите възвишения и да влязат в Лагахранг пеш. Щяха да вървят по брега на океана, за да избягнат всякакви ненадейни контакти с бойците на Шортак или Варан.
— Не можем да минем за духове, нито пък имам желание да се правя на Бога Муо — каза Синд, —
