затова ще бъдем „чужденци от небето“. Има само един малък проблем около теб Кокорл — външността ти. Тя изобщо не може да се вмести в представите им и като че ли трябва Тарасу да ме придружи.
— Не ви казах главното, което съм намислил — възрази джорхът. — Аз ще бъда домашно животно.
— Ще си доста необичаен и страшен питомник, не намираш ли? — изгледа го критично Тарасу. — Хищните харости ще се сторят безобидни на туземците, ако преди това те видят развълнуван.
— Забравяш, че те ще ме възприемат в такъв вид, какъвто пожелая — каза Кокорл с достойнство. — За разлика от някои субекти, не съм принуден да се представям непрекъснато в оригиналния си образ, който при вас и без това не е кой знае какво.
— Предпочитам спорът ви да не се изражда в дребнави заяждания — намеси се Синд. — И как точно би искал да изглеждаш?
— Има един вид животни, които се ползват със симпатии и не служат за нищо полезно, привързват се лесно и децата много ги обичат. Няколко екземпляра, донесени от ловците, се отглеждат в Лагахранг и се радват на усърдни грижи, защото са нежни, капризни и податливи на безброй заболявания.
— Да не е това, което наричат кидеко? — попита Синд. — С малки рогца и красива фина муцунка?
— Същото — каза джорхът. — Ще водиш едно кидеко с високо ценения тук ръждивокафяв цвят на козината и жизнерадостен, топъл поглед.
— Не се съмнявам, че ще докараш цвета, но ще имаш трудности с миловидната муцунка — ехидно отбеляза момичето.
— Не бих казал — джорхът се отдръпна в отдалечения край на кабината. — Виж, ако трябваше да се получи нещо силно сплескано отпред, с тънка и бледа кожа, със стърчаща тревоподобна растителност около главата, тогава наистина бих се затруднил.
— Всеки си има своя красота — сви рамене Тарасу. — Извинявай, но се чувствам неприятно, че няма да дойда с вас и си изливам настроението върху теб.
— Няма нищо, разбирам те — великодушно каза Кокорл. — Погледни ме сега и кажи дали ме одобряваш.
— Какво по-точно? — попита момичето.
— Как какво? Синд, ти как мислиш, добре ли е? — обърна се Кокорл с надежда към него.
Синд точно приключваше огледа на портативния лингвотранслатор, който възнамеряваше да носи закрепен на ухото си, и погледна бегло към тях.
— Разбира се, планът ти е добър. Те са виждали вече скафандър и аз ще бъда с него, но без шлем.
— Не планът! — изсвистя Кокорл. — Как изглеждам аз?
— Както обикновено. Защо, зле ли се чувстваш?
— Положих максимални усилия, но забравих, че не ви въздействам — съкрушено въздъхна джорхът. — Няма кой да прецени дали съм постигнал нещо.
— Ти ни внушаваш, че си кидеко ли? — попита момичето. — Ние не можем да ти помогнем, но защо не попитаме Азман? Виждам на монитора, че е тръгнал насам и след малко ще бъде тук.
— Посветени Азман! — обърна се тя към него, като се поколеба дали обръщението е подходящо.
Той не възрази, а ги изгледа с отсъстващо изражение.
— Моля ви, погледнете насам към Кокорл! Виждате ли нещо особено в него, освен че е джорх, както сигурно вече сте забелязали.
— Джорхът Кокорл е създал траен сугестивен фантом на нещо, което той не е — меко каза Азман. — Би имало ефект при по-ниско ниво на възприятия.
— Е, това поне е нещо! — изпъчи се Кокорл.
— Само ми се струва, че крайниците на фантома са по-дебели и тежки от тези на първообраза, костните израстъци на главата са несъразмерни и раздвоеният език някак си нарушава хармонията — допълни ведът и изгубил интерес, излезе.
— Рогата и краката добре, не са толкова важни и ще ги оправя, но с езика съм допуснал непростима грешка — измърмори джорхът. — Така е, като не получавам никаква помощ от вас и не мога да разбера как изглеждам.
— Ще бъдеш чудесно кидеко — увери го тя. — Не виждам точно какво, но вярвам в теб.
— Благодаря — развесели се Кокорл. — На мен транслатор не ми е нужен, справям се добре с езика им.
— За предпочитане е да не говориш с тях мислено, още по-малко пък гласно. Ограничи се със скимтене, мучене, писукане или каквито там звуци издава истинското кидеко — пресече радостта му Синд. — Говорещото животно би могло да разруши грижливо изградената от теб представа и да им нанесе психически травми. Не знам какво правиш в мозъците им, но допускам и такава възможност като страничен ефект.
— Наистина я има — изсъска джорхът с ококорени от неприятната изненада очи. — Значи аз съм осъден на мълчание в целия диапазон на общуването! За това не помислих.
— Ще общуваш с мен, когато наблизо няма никой — успокои го Синд.
— Голямо разнообразие, няма що! — изфуча Кокорл.
35
Посещението им при племето на Ичияси трая кратко и премина незадоволително. Кхаримату се беше прибрал в колибата си да почива и никой не пожела да го безпокои, за да види събрата си с кидекото. Настойчивостта щеше да предизвика съмнения и може би раздразнение, така че Синд се отказа. Туземците приеха версията му с доверие, присъщо на такива деца на природата, и се отнасяха към него внимателно и любезно, но без страхопочитанието, проявявано към Кхаримату Първи. Той имаше чувството, че не са съвсем убедени и зад привидното си безгрижие го наблюдават внимателно. Това, че го нарекоха Мату — просто „Чужденецът“, — подкрепи подозрението, че доказателствата за неговия небесен произход някъде куцат, въпреки скафандъра. Може би липсата на шлема предизвикваше резервите им, независимо от безспорната прилика на лицевия му и телесен строеж с тези на Кхаримату. Кокорл беше зает с кидекското си битие и немееше прилежно, така че нямаше с кого да обсъди положението.
Ичияси го покани да остане в Лагахранг като техен гост, но не настоя, когато чу желанието му да се върне през нощта в „небесната лодка“. На въпросите къде се намира тя и не би ли могъл да я докара в селището, Синд отговори неопределено и учтиво отклони предложението. Бяха скрили катера между хълмовете на изток, където жителите на Лагахранг не ходеха и беше безлюдно. Като обеща да ги посети на другия ден, Синд подпита предпазливо за „лодката“ на Кхаримату. Отговорът беше многословен и по- уклончив даже от неговия. Дипломацията изчерпа възможностите си, така че трябваше да си ходят. Единствен Шигацу-Наи не промълви и дума, но тежкият му, неприязнен поглед се стрелваше от време на време към него.
Синд не обичаше да остава с празни ръце и за миг се изкуши да убеди джорха да приложи способностите си и да влязат направо при Кхаримату, но се удържа да не го направи. Раздели се с туземците любезно, изкачи пеш стръмната пътечка по хълма, а Кокорл топуркаше усърдно до него, докато се скриха от очите на изпращачите. Тарасу беше наблюдавала действията им и ги очакваше с нетърпение.
— Нека ти разкажа аз! — извика възторжено джорхът, когато се върнаха в кораба. — Направо е мъчение да мълчиш принудително.
Синд не се възпротиви, защото той му беше досадил с непрестанното си дърдорене след раздялата им с туземците и копнееше за малко спокойствие.
— Стояхме толкова дълго, че вече се изнервих — започна Кокорл.
— По туземните стандарти, където никой не бърза, шестчасова визита е само наминаване — не се сдържа и го поправи Синд.
— Нямаше ви цяла вечност — укоризнено го погледна Тарасу.
— И на мен ми се видя така — продължи джорхът. — Хлапетата така ме галиха и дърпаха за несъществуващата козина, че щеше да се проскубе и опада, ако я имах. Това кидеко притежава наистина прекалено благ нрав, за да не се запилее вдън горите след такива издевателства над личността му. Трябва да призная обаче, че от невръстното ми детство насам никой не ми се е радвал толкова. Бих предпочел следващия път да бъда човек, но положението на животно ми дава възможност да се движа навсякъде, без
