— Ще дойда.
Джорхът и Синд излязоха от вцепенението си и се раздвижиха.
— Извинявай, че нахлухме тук и нарушихме спокойствието ти — изломоти Кокорл, който вървеше последен.
— Как го измисли? — нахвърлиха се двамата върху нея, когато вече бяха навън.
— Вие го ласкаехте без капка срам, разчитахте на суетата му и се правехте на по-знаещи от него, а забравихте това, което постоянно втълпявате на мен. Преди да стане вед, той е бил обикновен човек и сега е такъв в същността си. Не би ни оставил да загинем само защото не ни е помогнал.
— Не могат да ти се отрекат дипломатическите заложби — каза Синд с възхищение.
— Е, аз излъгах или поне преувеличих донякъде, защото мен едва ли ме чака някой, който да се зарадва на завръщането ми — тъжно каза момичето. — Но е истина, че копнея да видя отново Хонстел и баща ми. Дори и той да не мисли за мен, все пак е единственият близък, който ми е останал. Той е в беда и аз трябва да му помогна.
Синд я погледна замислено, а джорхът изфуча и нежно стовари лапата си върху рамото й, от което тя приклекна.
— Когато си тръгнем оттук, ще дойда с теб — каза той. — Искам да видя родната ти планета, а и ти няма да бъдеш сама.
— Наистина ли ще дойдеш? — зарадва се момичето.
— Животът ми е дълъг и няма защо да бързам. Мога да остана известно време на Хонстел, докато ти омръзне да гледаш неприятната ми кръвожадна муцуна, както се изрази неотдавна.
— Знаеш, че не го мисля наистина — Тарасу стисна лапата му.
— Сега, след като между вас цари дух на разбирателство и сте си планирали живота занапред, остават някои незначителни подробности — иронично подметна Синд. — Влизаме в пещерата при злите духове, разбиваме ги на пух и прах, вземаме кораба и си заминаваме тържествено.
— Всичко ще се нареди, макар и не толкова просто — отвърна Кокорл. — Азман ще дойде и с общи усилия ще го направим.
Ведът се появи след малко, седна на едното свободно кресло и за пръв път нямаше признаци, че умът му витае другаде.
— Обяснете ми всичко поред, за да добия представа за положението — каза той. — Аз напоследък все едно не съм бил тук и е точно така в известен смисъл.
Той изслуша разказите им за предходните събития, без да ги прекъсва, подпря главата си с ръце и потъна в размисъл, а те зачакаха търпеливо.
— Трябва да уточним някои неща — поде той. — Вече споменах, че присъствието ви на „Хаврия“ е необикновено благотворно за мен. Съсредоточавам се почти без усилие, никога преди не ми се е удавало толкова лесно. Поддадох се на изкушението, без да търся причината, и сбърках. Искам да чуя и вашите наблюдения за всичко необичайно, което ви се е случило, независимо че на пръв поглед изглежда случайно, маловажно или нелепо.
— Странното за мен е, че не мога да проникна в мислите на присъстващите тук и да им повлияя — каза Кокорл. — Понякога се среща някой с бариери, зад които не мога да проникна, но вероятността да се събере случайно цяла такава група е нищожна.
— Това е и мой проблем — погледна го Азман. — Усещам мисловните прегради, които обикновено се постигат с продължителен труд и са с променлива ефикасност. Тези в случая ми изглеждат не придобити, а как да кажа… естествени. Друго нещо?
— Забелязала съм отдавна, че болестите, раните и изобщо неразположенията на организма ми преминават по-бързо, отколкото при другите хора — заговори Тарасу колебливо, — но сега това протича с невероятна скорост и е очебийно.
— Покажи раната си — обърна се към нея Кокорл.
Момичето дръпна магнитните пластинки на гащеризона си и го разтвори, показвайки зарасналата с неравно ръбче кожа.
— Изглежда одраскано — Азман огледа белега.
— Раната е от арбалетна стрела, пронизала я почти до гърба — каза Синд. — Това стана преди седем стандартни денонощия.
— Впечатляващо е дори за джорх с усилени регенеративни способности — Кокорл се обърна с гръб към тях и размаха чуканчето, останало от опашката му.
— Спомняш ли си, че вчера, когато се бяхме покатерили на канарите, се подхлъзнах и си ударих лакътя? — попита Тарасу.
— Да, имаше оток и те болеше — кимна утвърдително Синд.
— Погледнете сега — тя запретна десния си ръкав.
— Няма следа от синини и отоци — констатира Азман.
— И не ме боли — каза тя. — Преди не ставаше толкова ужасяващо бързо.
— Откога е така, можеш ли да си спомниш? — попита ведът.
— Мисля, че… да, като че ли от пристигането ми на Арената. А на този кораб протича главоломно.
— За да проверя това, което си мисля, ще трябва да те нараня сериозно — каза Азман и момичето го погледна с уплаха. — Ще се въздържим от този опит и ще изслушаме Синд.
— Налага се да започна много отдалече — пророни неохотно последният.
— Имаме време, можеш да говориш спокойно — кимна ведът. — Доколкото разбрах, ти си агент, представил се на Ромиа за търговец. Какво друго има, което би трябвало да знаем за теб?
— Ами, не е съвсем вярно, че съм агент, по-точно това е малка и незначителна част от службата ми при Императора. Аз съм кенсел в двора на Харамон Първи — произнесе Синд с усилие.
Присъстващите мълчаливо осмисляха казаното, с изключение на джорха, незапознат с йерархията в човешката Империя.
— Е, и? — попита той невъзмутимо. — Какво означава това?
— Императорът има двадесет съветници, но само трима от тях носят титлата „кенсел“ — обясни ведът. — Те са доверени лица, упълномощени в отсъствието му да вземат заедно решения от негово име, ако нуждите на Империята изискват незабавна намеса. Така че пред нас стои един от тях — Синд Кар Натх, наречен още и Невидимият. Ти си бил по-голяма птица, отколкото си мислех!
— Наистина съм, но вече казах името си на Тарасу и поне тя не би трябвало да изглежда толкова изненадана.
— Разбрах, че си на служба при Императора и името ти не е Фил Канти, а Синд Кар, но не предположих, че си точно
— И така ли ме наричат? — попита тихо той.
— Тайнственият кeнселастър, личен съветник по сигурността, от когото всички местни царе, крале и владетели треперят и сънуват кошмари, ако някой го спомене на вечеря.
— Не мисля, че съм чак толкова страшен, поне не за обикновените поданици. Имам и някои добри страни, които се надявам да са проличали, докато бяхме заедно.
— Страшен те е направила властта, която имаш — разсъдливо каза Кокорл. — Преценката ми за теб е вярна. Ти не си точно това, което повечето хора мислят за теб или дори самият ти мислиш за себе си. Имах възможност да те опозная донякъде. Убягва ми само една подробност и тя вероятно е свързана с определенията „невидим“ и „призрак“, с които си известен между себеподобните си. Прав ли съм?
— Аз мога да променям формата си, като процесът е свързан с увеличен разход на енергия в сравнение с нормалното — решително каза Синд, избягвайки да гледа някого. — Никой страничен човек не знае за това, но сигурно усещат нещо, за да ми измислят тези прозвища.
— Наистина надмина очакванията ми — джорхът се втренчи в него. — Можеш ли да ни го покажеш сега?
Синд се изправи срещу тях, застана напълно отпуснат и промените, които започнаха да се извършват с външността му, предизвикаха нечие възклицание. Тялото му сякаш вибрираше, плътта под кожата се изопваше, усукваше, свиваше и преливаше от едно място на друго с почти недоловима бързина. Чертите на лицето му се топяха и приемаха други очертания, като че ли невидим скулптор размесваше парче глина,
