— Мисля, че не е необходимо — каза Азман. — Ще зададем реверсивна програма, която ще ни върне в изходното положение с повторение на всички команди в обратен ред. Ако не стане…
— Не казвай това! — изскимтя Кокорл. — Трябва да стане и ще се появим отново близо до Ромиа, под носа на крал Аргам, но това е дребна неприятност.
— Никой не ни очаква там, предполага се, че Ромиа е последното място, на което бихме се появили. Ще останем точно толкова, колкото да направим следващия скок към Франар — каза Синд. — Защо ли се бави Ишанг?
— Предполагам, че скоро ще се появи, но май ще ни даде нова тема за размисъл — Тарасу се усмихваше загадъчно. — Особено на теб.
— Какво имаш предвид?
— Виждал ли си го отблизо? — тя продължаваше да се усмихва.
— Разбира се — преди да го сложа в стационара, днес също.
— Но не си се вглеждал в него, нали? Когато го намери в амбулаторията, лицето му сигурно е представлявало подпухнала и изподрана маса, а сега през цялото време носеше скафандър.
— Да кажем, че е било така, защо?
— Ще видиш — отсече момичето.
Заинтригувани, Кокорл и Азман се вторачиха във влизащия хорай и не забелязаха реакцията на Синд. Тарасу обаче го наблюдаваше внимателно. Удивената му физиономия не я изненада.
— Досега не съм го виждал и все пак ми изглежда много познат. Мога да се закълна, че… — започна Азман и млъкна.
— Отначало хората ми изглеждаха абсолютно еднакви. Вече схващам разликите между тях с усилие на волята и благодарение на интелигентността ми — дълбокомислено каза Кокорл. — Не намирам нищо особено във външността на този човек.
— Той изглежда съвсем като мен — промълви Синд.
— Това е най-глупавото нещо, което съм чувал напоследък — възрази джорхът. — По-скоро бих казал, че той и Азман си приличат по някои признаци.
— Сега съм приел образа на Фил Канти, защото така отидох предишния път в Лагахранг — обясни Синд. — Имам предвид, че той прилича на основната ми форма — тази, с която съм се родил.
— Не си ли въобразяваш? — недоверчиво попита Кокорл. — Преживяхме неприятни събития и не е чудно, че сме изнервени и податливи на всевъзможни налудничави мисли. Аз, например…
— Много добре знам как изглеждам — прекъсна го Синд.
Ишанг се разположи на единственото празно до този момент кресло и дори да беше усетил, че е привлякъл вниманието на останалите, не го показваше.
— Има ли нещо? — попита той накрая, като разбра, че нямат намерение да го осведомят. — Какво ви смущава в нищожния ми и невзрачен външен вид?
— Всичко по реда си — обади се ведът. — Аз съм Азман, вед шеста степен, и доколкото разбирам, разговарям с воина-хорай Ишанг.
Ишанг се поклони тържествено и изслуша официалното представяне на останалите, които познаваше доста добре. Престана да бъде обект на любопитните им погледи, само Синд го гледаше навъсено и с подозрение.
— Много е мило всичко това, но не мислите ли, че е време да се заловим за работа и да оправим кораба? — изсъска Кокорл, за да върне вниманието им към главния въпрос.
— Разбира се, веднага започвам — стана Ишанг.
Извади от джоба на комбинезона си малък инструмент, свали лицевия панел на програматора и зашари вътре. Наблюдаваха неговите действия със затаен дъх, докато ловките му пръсти смениха чипа и закрепиха панела обратно.
— Това е — той вдигна рамене и седна на мястото си. — Причиних ви неприятности, но изпълнявах дълга си. Трябваше да повредя този кораб, независимо от мнението и желанията ми.
— Хм! — изсумтя Синд презрително.
— Извинявай, но ти като кенселастър би трябвало да разбираш доста добре какво значи дълг — каза Азман. — Ако се налагаше да избиеш всички нас, за да изпълниш заповедите на Императора, какво би направил?
Синд замълча и чертите на лицето му се изопнаха.
— Не ми казвай — продължи ведът. — Нека отговорът бъде само за теб. Опитвам се да ти помогна да разбираш другите и да си толерантен към тях.
Синд примигна и пред очите му прелетяха разбъркани картини — ударът по главата му, капещата върху него кръв на Зарал, престоят му в затвора на Ромиа, Арената и накрая най-лошото — чувството на безнадежност върху тази планета, изгубена в безкрая. Изпитваше омраза към хорая, но Азман беше прав. Самият той щеше да премахне всички, ако дългът му на имперски служител го изискваше. Или поне би трябвало да го направи. Преди не беше помислял, че може да изпитва съмнения по повод на нещо, свързано със задълженията му. Всичко беше ясно и просто, а сега върху убедеността и вярата му бяха плъзнали незнайно как тъмни сенки, които го плашеха. В душата му сякаш се бе появил някакъв непознат, караше го да се лута в объркани мисли и нарушаваше праволинейната му целенасоченост, с която се беше гордял.
С усилие на волята, той се върна в реалността. Азман задаваше командите за връщане, а Кокорл, проточил шия над рамото му, надзираваше с вълнение процедурата. Светлините на пулта ускориха ритъма си и селекторът тихо забръмча.
— Успяхме! — извика джорхът, дръпна Тарасу и я завъртя около себе си в средата на залата. — Отиваме си! Така си и знаех аз, всичко ще се нареди!
— Аз пък си спомням как някой се беше предал и смяташе да живее тук векове в очакване на случайна помощ — засмя се тя.
— Имал съм просто моментни колебания. Освен това екскурзията ни до пещерата изобщо не помогна в случая, така че спокойно може да не го разискваме.
— Грешиш — обади се Синд. — Ако не бяхме решили да ходим там, нямаше да говорим с Азман, а ако не бяхме говорили с него, нямаше да бъдем на тържеството в Лагахранг, където ви превърнаха в сомнамбули. Аз нямаше да извадя хорая от стационара и той нямаше да ми каже за подмяната на чипа.
— Рано или късно щеше да го направи, нямаше да го държим приспан години наред. Все някога щяхме да го пуснем и да научим истината.
— По-късно едва ли щеше да има на кого да го разкаже — намеси се ведът. — Зли духове или не, силите, които се крият в планината, не биха ни оставили да си живеем необезпокоявани. Мисля си даже… както и да е.
— Всичко е било нагласено, за да дойдем тук — каза Синд, когато се убеди, че той няма да продължи да говори. — Още не мога да повярвам, че след усилията да ни докарат на тази планета, ще ни оставят да си отидем безпрепятствено.
— Тези, на които помагах да ви съберат заедно и доведат тук, надхвърлят представата за зло — обади се Ишанг. — За тях сме като буболечки, сигурно се забавляват да наблюдават напразните ни надежди и възторг. Може би не са предвидили, че аз ще се присъединя към вас, и това е шансът ни за спасение. Освен това на мен не успяха да въздействат пред пещерата.
Като се въздържа от излишни обяснения, той им разказа накратко за смъртта на Кимори.
— Ако смятаха, че си в състояние да им попречиш, едва ли е било трудно да те отстранят — замислен каза Азман. — Вероятно ти също е трябвало да бъдеш тук. Каза, че си се качил на „Хаврия“ по собствена воля. Защо?
— Причините са няколко — уклончиво отговори Ишанг. — Изпълних дълга си към Молителя, но после се усъмних, че по този начин съм застрашил Братството, а и не само него. Нямаше с кого да се посъветвам и реших, че трябва да се срещна с един човек от вас.
— Заради приликата ли? — Синд продължаваше да го разглежда.
— Нямам представа за какво става дума — учтиво каза хораят и повдигна вежди.
— И аз не разбирам нищо — заяви Кокорл. — Приликата между човешките същества, както споменах, все още ме притеснява, но вас просто ви различавам чудесно, най-малкото защото Ишанг има доста рани по
