медножълтите извивки. — Нося ги от детството си, като непрекъснато се прибавяха нови, докато растях. Ако ги сваля, шията ми ще се прекърши, лишена от обичайната си метална опора, и аз ще умра.
— Защо са те осакатили така? — попита Кокорл.
— Традицията е запазила това украшение за най-голямата кралска дъщеря, придава величественост и надменност на осанката, не мислиш ли? — тъжно каза тя.
— На твърде висока цена обаче! А тези малки дупчици на обръчите са предназначени за ключа-кръст, който ги отваря, нали?
— Да. Този, който държи Ключа, символично и фактически е господар на съдбата ми. Пазеше го баща ми, крал Алатрис, докато жреците ме осъдиха да бъда спусната в Пропастта на даровете.
— Къде е ключът сега?
— Трябваше да го предам на своя съдник и господар, Бога-Змия, но откакто ме поведоха по пътя към Пропастта, докато са ме открили извън нея след това, не помня нищо.
— И не знаеш какво е станало в Подземния дворец на Йали?
— Осъзнах се пред бедняшките къщурки до Външната стена, даваха ми да пия нещо парещо и горчиво. Междувременно бяха откраднали всичките ми накити, освен ако не са останали долу.
— Значи събитията се нареждат добре! — джорхът направи няколко танцови стъпки и разпери крилата си.
— Какво ти става, Кокорл? — сепна се момичето. — Баща ми е мъртъв, Сизал иска да ме убие, затворени сме тук без храна, а ти наричаш всичко това добро!
— Твоят чичо държи да получи този ключ на всяка цена. Положително ще те накара да отидеш пак в Пропастта и да го намериш, макар че вероятно е откраднат от просяците, когато са те свестявали. Аз ще дойда с теб и ще изпълня едновременно желанията си — да те пазя и да отида при Йали.
Ципестите му крила изплющяха, едното се блъсна в прозореца и раздра пердето, но той не забелязваше нищо. Муцуната му потрепваше, а очите святкаха, докато издаваше съскащи звуци.
— Кокорл, плашиш ме, никога не съм те виждала такъв! — момичето отстъпи назад, така че остави между себе си и него леглото с балдахин.
Тя осъзна, че той говори на джорхски, което избягваше в нормално състояние и това означаваше, че в момента не е на себе си. Задната му лапа ритна резбованата дървена маса и я счупи. Ужасена от шума и посипалите се трески, Тарасу се сви в ъгъла и придърпа отпред един от тежките столове. Джорхът повилня още малко, трошейки безразборно всичко, което му попаднеше пред очите, и изведнъж притихна. Момичето се осмели да надникне иззад облегалката, която стискаше здраво, и го видя, застанал в средата на сътворения от него хаос. Клатушкаше се с провиснал език и с мъка се задържаше на крака. В полузатворените му очи се появи проблясък на разум, когато я забеляза.
— Храната… докато не бяхме тук… — думите се изгубиха в отпаднало шипене и той се преобърна с трясък върху парчетата от мебелите и раздрания балдахин.
Остатъкът от опашката му плясна немощно по пода няколко пъти и застина, крилата се свиха и очите му се затвориха. Всичко беше станало за няколко секунди и Тарасу още не можеше да се опомни от преживения страх. Тя усети, че продължава да стиска масивния стол в изтръпналите си ръце, и го пусна.
Джорхът не мърдаше и имаше вид на дълбоко заспал, чуваше ясно свистящото му дишане през ноздрите и раззинатата уста. От мислещо интелигентно същество той се бе превърнал в звяр, тласкан от сляп инстинкт за разрушение. Не напълно, поправи се тя, можеше да я убие и изгори всичко, но не го направи, а към края на този необясним припадък той си възвърна разсъдъка и разбра какво става с него. Някой се беше промъкнал в стаята и поставил нещо в скритата храна, нещо достатъчно силно, за да предизвика буйството му, но не толкова, че да го умъртви. Всъщност, едва ли бяха изчислили с такава точност смайващото въздействие върху него.
Тя прескочи разпилените в краката й отломки и погледна свития джорх. Опасяваше се да не го събуди и накара пак да се развилнее наоколо. Клепачите му трепнаха и Тарасу замръзна на място, но равномерното дишане я успокои. Чувстваше се зашеметена и усещаше във върховете на пръстите си странни бодежи, които постепенно се усилваха. Погледна лицето си в оцелялото по чудо огледало на стената срещу нея, по него нямаше рани, само бузата й беше изцапана с прах. Тя потърка петното с края на ръкава си, но то не изчезна. Когато се приближи и се взря внимателно, разбра, че тъмното нещо не беше мърсотия, както й се стори отначало, а участък от кожата с различен цвят и сравнително ясни очертания. Второ, засега по-малко петно, се оформяше на челото, точно над дясното й око.
— Прилича на началния стадий на Даа — тя си припомни симптомите.
Беше чела описанията, но малцина възрастни хора бяха ги виждали отблизо и оцелели, за да си ги спомнят. Последната опустошителна вълна на ужасната болест беше преминала през Хонстел, много преди тя да се роди.
Тръпките по тялото й зачестиха и стените заплуваха около нея. Като преодоля световъртежа и треперенето на крайниците си, Тарасу запази присъствие на духа, за да анализира усещанията си. Немислимо беше такова съвпадение на появата на болестта с плановете на чичо й, значи всичко това бе заблуда и фалшификация. Наистина имаше нещо особено, несъвпадащо, което й убягваше.
— Температурата! — досети се тя изведнъж.
Телата на болните изгаряли от треска и толкова висока температура, че предизвиквала гърчове. Много от засегнатите умирали от тях, още преди Даа да се е разгърнала с пълната си сила. Погледна петното на челото си и установи, че то се е уголемило и потъмняло, а друго такова започваше да расте до него. Повърхността им изглеждаше издигната над околната кожа и грапава, но не чак толкова, колкото би трябвало да бъде. Също така липсваха характерните белези за наченки на гнойници, а нямаше и висока температура. Петната по лицето й, макар сходни с тези от Даа, бяха причинени от нещо друго, но имаха съвсем правдоподобен ефект. Който я видеше, щеше да избяга веднага от нея. Сизал беше спечелил, оставаше й да се уповава само на подкрепата на Урс.
Тя застави непослушните си крака да пристъпят към счупената маса, с която възнамеряваше да залости вратата. Равномерният шум откъм Кокорл заглъхна или по-скоро бученето в ушите й се беше засилило. Изведнъж установи, че вместо да гледа спящия джорх отгоре, очите й са почти на равнището на пода, до проснатите му безжизнено предни лапи. Разбра, че е паднала до него, после въздъхна и кротко се потопи в мрак, лишен от възприятия. Изобщо не забеляза Браксил ад Роник, който открехна вратата и огледа стаята с присвити очи. Видяното вътре сигурно му хареса, защото влезе, а зад него надникна тясното лице на Токсан. Той носеше куп странни предмети, за да може вървящият отпред Браксил да остави ръцете си свободни за това, което му се удаваше добре — да носи оръжие в тях. Тарасу и Кокорл не помръдваха, но Токсан се приближи предпазливо до джорха, като внимателно и безшумно остави товара си до него.
Наред с оковите, предназначени за ръцете и краката на момичето, се виждаха подобни на тях, но с огромни размери и няколко яки вериги. Сутринта бяха направили специални отвори в тавана и Токсан беше наблюдавал от стаята над тази на Тарасу последвалите сцени с интерес и изумление. Говорещият хиртел го накара да се ущипе, за да се убеди, че не сънува, а когато се превърна в непознато кошмарно чудовище и се разбесня, той изпрати един от слугите до Кралската менажерия. Нареди му да вземе от гледачите най- големите и здрави приспособления, използвани за обездвижване и укротяване на зверовете. Сега разгледа спящата твар с боязън и се обърна към спътника си, на когото отпърво увисна челюстта при вида на джорха, но се овладя сравнително бързо.
— Какво е това нещо? — попита Браксил полугласно и доста спокойно. — Не съм виждал такова досега.
— Не те ли е страх от него? — учуди се Токсан.
— Донякъде, но нищо няма да ми попречи да му резна главата, ако се размърда — тежкият му остър меч проблясна.
— Това е един от редките моменти, когато ти завиждам за липсата на фантазия и чувствителност.
— Притрябвали са ми! Още ли ще се туткаш, или ще започнеш да го връзваш?
— Защо не опиташ ти? — озъби се Токсан.
— И двете ръце няма да ти стигнат само да държиш меча — ухили се Браксил. — Сигурен ли си, че това същество е заспало?
— Де да бях!
