трудно да управляваш планината си от мускули и тлъстина с миниатюрния мозък, който се крие някъде из нея.
— Мисля да ти увия дългия език около врата и да дръпна силно края му, за да занемееш веднъж завинаги, стара торба с кокали!
Браксил пристъпи напред с вид, говорещ недвусмислено, че възнамерява да изпълни заканите си.
— Я по-кротко, имаме още работа! — обектът на вниманието му отскочи с неподозирана пъргавина. — Донесъл съм инструментите и препоръчвам да се захващаш с Яката й. Спомни си, ако можеш, че ти ме обиди пръв, аз само отговорих на грубостите ти. Някой възпитан човек на твое място би се извинил.
— Струва ми се, че пак се заяждаш, но както и да е. Защо трябва ние да вършим тази работа, след като дворецът гъмжи от слуги, които са за това?
— Преди Сизал да говори с племенницата си и да се убеди, че тя е достатъчно омекнала, никой не бива да си завира носа тук. Стига ни, че се наложи да влязат войниците, но нямаше как, а и тя през цялото време беше в безсъзнание — търпеливо обясни Токсан със страдалческа гримаса.
— А-ха, ясно, не ме бива много по фината част — Браксил стискаше непохватно в дланта си лазерна ножовка с вградено енергийно захранване. — Този проклет уред ми разтреперва ръцете.
Той настрои окуляра на оптичната приставка и се наведе над момичето.
— Леко, да не я нараниш! — извика Токсан, когато режещият лъч навлезе на застрашителна дълбочина. — Нали уж свикна да боравиш с това?
— Да, но на затворници, за които някой и друг прорез в гърлото не е от значение. Тази дяволия не е ли забранена от Указа за притежание на чуждопланетни апарати?
— И какво от това? Внесено е контрабандно специално за тази цел, още докато беше жив Алатрис. Нека си свършим работата, а в бъдеще Сизал ще пише Кралски укази, каквито си поиска.
— Ами ако…
— Гледай си в ръцете и остави говоренето на мен!
Последният обръч падна със звън на пода и Браксил подаде удовлетворен ножовката на Токсан, който я пъхна в дълбоките си джобове. После събра металните кръгове и сложи и тях вътре.
— Сега регентът може спокойно да дойде.
Когато Тарасу се съвзе, видя надвесеното над нея лице на Сизал. Погледът й се проясни и тя направи опит да се изправи.
— Ти си болна от Даа и си изпочупила всичко в пристъпите си, затова сме те обездвижили — каза той злорадо.
— И с голи ръце съм скъсала металната Яка? — Тарасу се усмихна със сарказъм, усетила необичайната лекота, с която движеше главата си.
— Не е за вярване, но си го направила. Може и да си отключила обръчите, кой знае? Та като заговорихме за това, много бих искал да видя ключа. Случайно да си спомняш къде си го оставила?
— Ще си помисля може би, след като разбера защо ти трябва.
— Подобно неучтиво държание не подобава на толкова млада особа, но ти си доказала, че си своенравна и не се учудвам. Ще си получиш Яката обратно, обаче трябва да направиш нещо за мен. После си свободна да заминеш, като си прибереш гадния звяр или трупа му.
— Къде е Кокорл, какво сте му направили? — Тарасу се повдигна пак, но прешлените й изпращяха и главата й се замая от болка.
— Чудовището е затворено в Кулата на Зиндар, много поетично, не намираш ли? Ако се развилнее, ще заповядам да го убият.
— Не! — изпъшка момичето. — Той не е чудовище, а мой приятел.
— Съвсем подходящ за теб! — очите на Сизал светнаха. — Виждам, че държиш на него, прав ли съм? Не се мятай така, ще си повредиш вратлето. Промених намеренията си и смятам да го убия незабавно. Токсан, извикай стражата!
— Недей, ще ти дам, каквото искаш!
— Това е вече начало на приятен разговор. Трябва да намериш ключа и да ми го връчиш тържествено пред Жреческия съвет като на свой приемен баща и настойник. Също така ще обявиш публично, че се отказваш от престола по своя воля.
Очите й заискриха от омраза и той побърза да добави:
— Познаваш ме достатъчно и знаеш, че при първия опит за измама ще ти върна чудовището на части.
— Защо държиш толкова на този ключ?
— За да отворя раклата на майка ти, кралица Вианта, в храма на Урс. Забравих да спомена, че ти ще ми подариш великодушно и нея.
— Там няма скъпоценности, както сигурно очакваш — презрително се усмихна момичето. — Предполагам, че вътре са нейни дрехи, книги и други вещи, които да ми напомнят за нея, след като получа раклата в деня на пълнолетието си. Даваш си излишен труд, защо просто не я разрежеш?
— Говори се, че вътре има свитък с древната рецепта за Елексира на живота и вечната младост — устните му се изкривиха. — Не искам да го повредя с груби действия.
— Ти си луд, такова нещо не съществува!
— Тя беше вещица — изсъска Сизал. — Ти и Сарави сте родени в един и същ ден, тогава мълния удари двореца и всичко изгоря. Чувала ли си нещо за това?
— Казвали са ми, че съм се родила в горящото крило и са ме спасили по някаква случайност, а леля Интилада от ужас родила преждевременно.
— Истината е малко по-различна и може да ти помогне да разбереш защо кралят не те обичаше — просто го беше страх от теб. Не се учудвам, че такова изчадие го е плашило до смърт, той и аз пристигнахме първи там и видях всичко, но се заклех да мълча. Алатрис даде обет да посвети теб и Сарави на Бога-Змия, уж от благодарност за чудодейното ти избавление, но всъщност искаше да се отърве от присъствието ти.
— Не ти вярвам — прошепна момичето едва чуто.
— Всичко в стаята беше овъглено, а в средата лежеше просната Вианта, мъртва наистина, но свежа като цвете и невредима от пламъците. До нея лежеше ти и стискаше в ръката си нещо, като ни видя, се усмихна.
— Новородено бебе не може да направи това.
— Разбира се, че не може. На Сарави й бяха необходими седмици, за да прогледне и държи предмет, но ти си беше чудовище в човешки образ. Ясно ли ти е каква картина намерихме? Ти и майка ти се намирахте в чист и незасегнат от пожара кръг, а наоколо камъните се бяха напукали от горещината. И никой не знае как е попаднал там талисманът, който ти държеше. Такива тъмнокафяви скали с червена плетеница от жилки като кръв не съм виждал нито на Хонстел, нито другаде.
Тарасу си спомни кафявите каменни отломки на Синд и Ишанг. Те също бяха осеяни с жилки, които приличаха на кръвоносни съдове.
— Къде се намира сега този талисман? — тя изохка, защото рязко раздвижи глава, забравила за незащитената си шия.
— Не мърдай, няма смисъл да умираш точно когато сме на път да се споразумеем! — загрижено каза Сизал. — Използван е за основа, върху която е поставен ключът за Яката ти и за раклата на Вианта. Интересите ни дори съвпадат — ти ще си получиш талисмана и приятеля, като ми оставиш престола, раклата и ключа. Бремето на властта не е за теб и с радост ще те разтоваря от него.
Тарасу и за миг не допусна, че той ще спази обещанието си. След като получеше ключа, щеше да я унищожи, нямаше начин да я остави жива като постоянна заплаха зад гърба си. За да се измъкне от безпомощното си състояние, тя трябваше да се престори, че му вярва. Той не подозираше, че й е известна ролята му при смъртта на Зарир и Алатрис, както и при тази на невръстните братя и сестри на Зарир, родени преди него.
— Никога не съм имала желание да бъда кралица на Хонстел — отговори тя почти искрено, защото тази възможност наистина не я привличаше. — Искам да пътувам, да видя цялата Империя, като на първо време съм поканена да гостувам на един вед — шеста степен.
Точно това мислеше да направи, след като разчисти сметките си на Хонстел. Трябваше да отиде при
