Азман със своя камък. Сизал като че ли повярва на думите й.
— Нямах намерения да те убивам, още повече че до днес не предполагах колко си разумна и сговорчива — той предпочете да не си спомня факта, че в основата на смирението й стоеше Кокорл.
Джорхът в този момент може би се събуждаше на дъното на Кулата на Зиндар. Според легендите, когато Йали решил да слезе от небето при хората, античният герой крал Зиндар успял да го измами и затвори в една голяма кула на замъка. Богът страшно се разярил, но признал поражението си и бил принуден да обещае, че ще остане да живее на Хонстел, за да закриля Зиндар и поданиците му. В замяна на това трябвало да му бъде построен дворец, неотстъпващ на този от божествените селения, откъдето идвал, и да му принасят ежедневно дарове, за да заслужат благосклонността му. В древни времена из земите на Хонстел живеели могъщи герои, които дръзвали дори да се борят с боговете и понякога ги побеждавали, сега бяха останали само кулата и преданията. Единственият вход за мрачния каменен кладенец беше на половината от височината му, където се отваряше вратичка, а далече долу се виждаше дъното. Тарасу си представи как са довлекли и хвърлили там увързания с вериги джорх и сърцето й се сви.
— Искам първо да поговоря с Кокорл — твърдо каза тя.
— Добре. След малко ще дойде Жрецът-лечител, за да установи болестта ти, и можем да тръгваме.
— Необходимо ли е, щом се съгласих с условията ти?
— Бих искал да съм подготвен за евентуални усложнения. Когато жрецът види, че ти си почти на смъртно легло, а аз съм пренебрегнал опасността и се грижа за теб след пристъпа, ще те изведа тайно от града. Отиваме в Пропастта на даровете.
— Като преди това посетим Кулата на Зиндар!
— Съгласен съм.
Тарасу послушно изпи отварата, донесена от жреца, и по тъжното поклащане на главата му предположи, че петната по кожата й са се увеличили и изглежда като поредна жертва на Даа. След заминаването му Токсан донесе Яката, съедини внимателно крайщата около шията й с друг чуждоземен уред и момичето се отърва с радост от принудителната си неподвижност.
— Надявам се, че ръбът не ти убива — каза Сизал.
Неговата загриженост по такъв нищожен повод беше смехотворна, сравнена с намеренията му. Увита в плътно, скриващо лицето й наметало тя напусна покоите си, пред които бяха закачили червения знак- предупреждение. Придружена от Сизал, Браксил и няколко войници излезе на крепостната стена. Гледката на окъпаните от залязващото слънце хълмове около Даген я разведри. Хората минаваха през портите пеш или с каруци, вятърът донасяше многолюдната глъчка до тях, а планините Тиндеха в далечината бяха прорязани от виещата се линия на пътя за Шантел. През открехнатата врата на кулата влезе светлина, колкото да съзрат тъмен и безформен предмет на дъното под тях. Двама войници спуснаха въжена стълба и след продължително люлеене и въртене, тя докосна земята с краката си. Оттук отворът се виждаше като искрящ правоъгълник, засенчван от надничащите човешки фигури. Джорхът лежеше и изглеждаше плачевно, омотан с веригите и с нахлузения на главата казан, сплескан при падането.
— Добре ли си? — тя подръпна изкривения ръб, за да погледне вътре.
— Не бих казал, както ме пакетираха и хвърлиха тук — избуча гласът му, променен до неузнаваемост. — Какво става?
Момичето разказа набързо последните събития и намеренията на Сизал.
— Слушай внимателно, ще се опитам да говоря ясно — обади се Кокорл. — Когато слезеш при Йали, кажи му това — …….
Тя повтори кънтящото съскане няколко пъти, докато получи одобрение.
— Йали не е Бог-Змия — добави той, — а синът на Смагарт и Трирл — Йеллагр — за който ти разказвах. Зиндар го е пленил и затворил в Подземния дворец. Не ме прекъсвай, а мисли!
Гласовете, долитащи от групичката горе, изглеждаха раздразнени от нейното забавяне.
— Ако успееш да го изкараш оттам, той ще ти помогне да ме освободиш. Дано не е много пострадал от плена и самотата — продължи Кокорл.
Гневните викове на Сизал я подканяха да побърза и тя се приближи към въжетата с ясното усещане, че досегашният й свят се срива безвъзвратно. По целия път към Пропастта мислите заплашваха да помътят разсъдъка й, докато накрая посвикна и се примири с новите факти. Смагарт вероятно беше умряла, след като са се озовали извън техния свят, в човешката Империя. Героят-полубог Зиндар беше пленил уплашения невръстен джорх, приземил се по някакъв начин на Хонстел, и го бе затворил в тази кула, докато реши какво до прави със странното създание. Йеллагр е бил принуден да живее в построения за него Подземен дворец близо до хората. И какво друго е могъл да направи — малък и захвърлен далеч от къщи, сред непознати страшни същества?
Дали Зиндар е вярвал, че заловеният от него джорх е бог, никой не можеше да каже, но този „подвиг“ е укрепил разклатеното му положение на млад крал с четирима братя претенденти да го сменят на трона. И от тази самоизмама, заблуда или хитро пресметнат ход се беше родила и процъфтяла през вековете цяла религия. Самата тя израстна в сянката й, с енергия и желание се стремеше да бъде достойна не за друг, а за един нещастен пленник от чужда раса. Ами хилядите безсмислено ослепени жрици, една от които мечтаеше да бъде? И след като това, в което беше вярвала безрезервно, се оказа лъжа, какво трябваше да мисли за Урс и другите божества?
Един спомен й помогна да спре на ръба на заплашващата я лудост — мярна й се Ториаи, пълзящ на четири крака след тях по коридора в „Хаврия“, убеден до дън душа, че е в Царството на злите духове. Тя беше изпаднала в жалкото му положение и искаше да продължи да пълзи в коридора на привичните си представи, но вече не можеше да го направи. Пътуването и премеждията постепенно и незабелязано бяха разчупили рамките на кръгозора й и сега тя беше нищожна и уязвима, но далече от умопомрачението. В незнайни центрове на разума се слепваха разбитите й илюзии за света. Съзнанието й се олюля върху изплъзващите се досегашни опори и стъпи на твърда почва — Тарасу се съсредоточи върху предстоящата си задача, като остави дълбоките размишления за после.
Бяха пристигнали и войниците я спуснаха върху специалната платформа. Докато тресящото се и скърцащо приспособление слизаше надолу, тя по навик се уплаши от навлизането си в обителта на Бога- Змия. На границата на ясния спомен се появи усещането, че точно така беше и предишния път. По същия начин небето се превръщаше в тясна ивица между надвисналите скални стени на клисурата и след малко дървената клетка щеше да се удари в дъното. А после? Тогава беше останала тук около месец, сигурно беше разговаряла с Йали, тоест Йеллагр, но не си спомняше нищо. Каквото и да беше видяла в Подземния дворец, тогава тя е нямала представа какво представлява обитателят му, затова пък сега…
Резкият тласък я захвърли на една страна и тя удари болезнено главата си в перилата на платформата. Прескочи ги, стъпи на земята и се огледа наоколо. Стоеше на заградена от три страни тераса, четвъртият край се спускаше стръмно надолу към пропаст, откъдето се носеше тежка миризма на разложено. Надникна над ръба и видя гниещия горен пласт на огромен куп от обелки, развалени плодове и зеленчуци, перушина, оглозгани кости и други отпадъци от ежедневните дарове. Беше доста тъмно, но й се стори, че съзира гръдния кош на човешки скелет, стърчащ между боклуците. Дръпна се бързо назад, защото вонята се издигаше на плътни вълни и я удряше направо в носа, обърна се и се изправи лице в лице с… Естествено, че това беше джорх! По-едър от Кокорл и с неприязнено изражение, но иначе съвсем привична гледка за очите й.
— Добре дошло, човешко създание! На какво ли се дължи това, че не пищиш и още не си припаднала? — изсъска джорхът на родния й език. — Струва ми се, че си идвала тук веднъж… Тарасу, да, така беше! Не разбирам причината за повторната ти поява.
Момичето си спомни заръката на Кокорл и повтори шипящите звуци, които я беше накарал да запамети. Реакцията беше изключително бурна. Йеллагр започна да подскача и съска съвсем невъздържано към нея, а тя се прилепи до скалата, за да не я събори долу на бунището от вълнение. Джорхът усети, че тя не може нито да го разбере, нито да му отговори, и прекрати речта си.
— Най-накрая дочаках спасението си! — той премина на познати за нея хонстелски словосъчетания. — Къде е моят братовчед Кокорл?
— В Кулата на Зиндар и има нужда от помощта ти, аз също.
— Асссшшш… отвратително място наистина, познавам го добре. Хайде да тръгваме веднага!
— Чакай малко! — извика Тарасу, но беше излишно.
