Йеллагр направи няколко подскока, при което задрънчаха дебелите колкото ръката й метални брънки на гърба му. Те бяха промушени през дупки в разперените, провиснали като парцали крила и ги придържаха едно към друго.
— Не мога да летя — унило сподели той, когато се укроти. — Отдавна не съм имал възможност даже да опитам. Как ще излезем оттук?
— Нямам представа — тя разгледа огромните халки и въздъхна. — Така са сложени, че ще си разкъсаш крилата, ако ги размахаш.
— Това ми е известно.
— Значи летенето отпада. Няма ли някаква врата, откъдето си пуснал мен и другите хора да си отидем?
— Има, но през решетката може да минеш само ти.
— Заведи ме там!
Известно време вървяха по дъното на клисурата, после криволичещата пътечка се спусна надолу и заслизаха към недрата на планината. Мракът постепенно се сгъсти и след няколко завоя Тарасу не виждаше вече нищо. Тя се хвана за лапата, която й подаде Йеллагр, за да не се спъва и блъска в издатините.
— Доста е тъмно тук и си повредих очите — обади се джорхът. — Заприличах на онези нещастни женски същества, които по неизвестни причини смятат, че като си осакатят зрението, ще ми харесат.
Тарасу изхъмка неопределено.
— Когато не са подли, хората са смешни и жалки — заключи той заядливо. — Не може да се отрече, че слепотата подобрява туткавите им мисловни процеси, но пак не ги разбирам. Аз поне съм затворник и нямам избор, а те правят това по собствено желание, за да живеят около мен. Глупава работа, но пък в края на крайщата си имам компания, иначе щях да подивея от скука. Всъщност, за всичко това говорихме и миналия път с теб. Толкова рядко слиза външен човек тук, и то повечето случаи в плачевно състояние, че оглупявам от радост и не ми се иска да мълча.
— Нищо не помня — обади се Тарасу.
— Така си и мислех! Тук, дълбоко под земята, имам някакво влияние върху хората, макар че с теб се справих едва-едва. Това беше най-несвързаното и неудачно съобщение, което съм се опитвал да предам и не мога да повярвам, че точно то свърши работа.
— Влияние ли? — стресна се Тарасу. — Психическите способности на Кокорл са нищожни на Хонстел. Имало някакъв блокиращ фактор, но може би под повърхността той отслабва. Освен това на мен Кокорл изобщо не може да ми въздейства, а ти си успял.
— Достигам малко зад границите на защитната бариера в разума. При теб беше невъзможно да я премина, направо се измъчих за нищожни резултати, но с другите ми се удава. Имам връзка с Великата Незряща, където и да се намира тя, с Десетте контактът ми е по-слаб, а между мен и хората горе стои преграда. Тук страхът и тъмнината помагат на внушенията ми, но щом посетителите се измъкнат, връзката прекъсва.
Една зловеща мисъл тревожеше момичето, но не знаеше как да я формулира, за да не го засегне и ядоса. В подземния мрак тя беше негова територия и без помощта му нямаше да намери пътя в разклоненията на лабиринта от тунели. Йеллагр долови вътрешната й борба, наведе се и изсъска в ухото й:
— Сигурно искаш да ме питаш за човешките жертвоприношения, хайде по-смело! Миналия път те вълнуваше това.
— Амии… да — ръката й, стисната в голямата му лапа, потрепера.
— Няма защо да се тресеш от страх. Аз съм чувствително същество и въпреки мъченията, на които бях подложен тук, не съм станал и наполовина толкова кръвожаден, колкото вас, които сте измислили тези гадости.
— Изглеждаше, като че ли ревеш от радост всеки път, когато получаваше човешки жертви — смотолеви тя объркана.
— Да, много съм щастлив, когато хвърлят кървавите трупове на други разумни същества така да се каже в трапезарията ми и после трябва да почиствам старателно цялата площадка, да не говорим за психическите травми от тази диващина!
— Защо тогава не си направил нещо, за да спреш жертвоприношенията, нали говориш с Десетте Забулени и Великата Незряща?
— Колко струват обясненията и желанията ми срещу вашите традиции? Аз съм жив символ на нова отвратителна религия и нищо повече. Ако бях се опитал да наруша реда, измислен от хората, можеше да се превърна в по-удобен мъртъв символ.
— Сигурно много ни мразиш? — Тарасу горещо се надяваше да не е права.
— Съвсем не толкова, колкото заслужавате! — изфуча Йеллагр. — Отначало бях уплашен, после бесен от омраза, а накрая свикнах с това положение. Бил съм малък, но си спомням как майка ми умря, преди курсът да изведе лодката на Хонстел. Бях останал сам и безпомощен, нямаше как да намеря себеподобните си, никой тук не беше чувал за тях. Зиндар не ме уби само защото му бях полезен, а после трябваше да се боря за свободата си с целия измислен от него култ, но безуспешно. Научих достатъчно езика и нравите на хората, за да разбера, че ако един бог реши да отхвърли божествеността си, никой няма да го остави да разклаща устоите на религията. В Подземния дворец все пак бях нахранен, свободен да бродя и размишлявам в тъмнината. И да изпращам молби за помощ, щом се мернеше жив човек отвън, но повечето умираха от страх, още когато ги посрещах на площадката.
— Доста си изстрадал!
— Е, можеше да бъде и по-лошо, но не съм получил нито обучението, нито грижите, да не говорим за обичта на близки и приятели, които ми се полагат.
Тарасу отдавна беше престанала да брои завоите, изкачванията и стръмните спускания, докато напредваха под водачеството му.
— И сега, когато съм на крачка от свободата си, какво? Спасителят ми е хвърлен в същата кула, така че се налага аз да го измъкна оттам с помощта на човек по-слаб и от мен.
— Да, но не си сам, а сме двама. Освен това има скрит катер, с който ще напуснете Хонстел, стига само да се доберем до Кокорл и да го извадим оттам.
— Тук отпред е решетката — той спря рязко. — Ти може да се провреш спокойно през нея, обаче сама няма да свършиш нищо навън. Ще извикам Хаиния, сегашната Велика Незряща, за да отворим тази врата и да махна оковите.
— Дали ще се съгласи? — със съмнение попита момичето.
— Мога да я повикам, но не и да я командвам. Безсмислено е да я убеждаваме, опитвал съм, затова ти ще я вържеш и ще отидеш в стаята й да вземеш ключовете.
— Да посегна на Върховната… — започна Тарасу. — Е, какво пък, няма да й причиним нищо лошо. Само ще вържа ръцете й за решетката с колана, но какво ще правим после? Не съм съгласна да я оставим тук.
— Тя е сляпа и мракът не я плаши, освен това ще се погрижим да я освободят бързо. Сега стой тихо, за да не те усети, а когато я хвана, се промуши оттатък и я вържи. Чувам стъпки, вече е близо.
Слухът на Тарасу не можеше да се мери с неговия. Тя не долови безшумното приближаване на Върховната жрица и съвсем изненадващо чу гласа й до себе си.
— Защо ме викаш, Йали? Вече е… — краят на изречението се загуби в шум от борба.
— Хайде, излизай бързо!
Тарасу тръгна неуверено, протегнала ръце в непрогледната тъмнина, докато докосна рамото на Хаиния.
— Прости ми, Велика майко, че трябва да направя това — прошепна тя, докато увиваше дългия си кожен колан около китките й, стиснати здраво от джорха през решетката. — Това, което трябва да извършим, е справедливо и не бих могла да се противопоставя на намеренията на Йали.
— Нито пък аз, принцесо — спокойният глас на сляпата жена беше ясен и дълбок. — Не е дадено на обикновените слуги да преценяват делата на боговете.
— Време е вече да си отида, Хаиния, достатъчно дълго стоях при хората — каза Йеллагр.
— Знаех си — обади се тя, след като помълча. — А нас, твоите предани робини, ще вземеш ли със себе
