си?
— Сега не — смънка джорхът и добави по-уверено. — Не е дошло времето, но ще се върна за вас. Докато стане това, моята воля е да ограничите ритуалите до най-необходимите — никакви жертвоприношения, посвещаване на нови жрици и купища дарове!
— Щом това е желанието ти, Повелителю на простосмъртните, ще бъде изпълнено — каза Хаиния. — Но церемониите ще бъдат тържествени, както винаги. Няма да занемарим задълженията си!
Тарасу беше привършила с връзването и слушаше разговора им, удивлявайки се на безсмислието на ценностите, които съставляваха и нейния живот доскоро. Представата как джорхът, около когото беше създаден вековен култ, натоварва Десетте Забулени на кораб и ги закарва на родната си планета беше толкова нелепа, че й се доплака. Все пак те бяха направили, каквото можаха, за да не разрушат представите на Хаиния. Тя щеше да доизживее спокойно оставащите й дни с надежда да получи наградата за дългогодишната си служба в Другия свят.
— Сега принцеса Тарасу ще отиде в твоята стая за ключовете от тази врата и оковите ми. Не желая от прекалена преданост да се опиташ да ме възпреш, затова те връзваме. После ще съобщим, че си тук. Тъй като регентът, съветниците му и група войници стоят горе до Пропастта, искам да изляза от друго място и да стигна до Кулата на Зиндар, колкото може по-бързо.
— Ключовете са у мен, нося ги закачени на верижка, както моите предшественици — обади се Великата Незряща. — Усетих, че е дошъл моментът да се използват и ги взех, преди да дойда. Има таен подземен тунел оттук до кулата, един от каменните блокове в основата й е подвижен, излиза се през него.
— Сигурна ли си? — попита джорхът.
— Намира се недалеч оттук по този коридор, но ти знаеш това, Йали, нали си дошъл по него! Зиндар е построил тунела, за да преминеш до Подземния дворец.
— В тогавашното ми душевно състояние и възраст неминуемо съм пропуснал да обърна внимание на доста неща — изфуча Йеллагр. — Благодаря ти, Гледаща със Сърцето, че ми напомни.
Тарасу издърпа верижката от шията на Хаиния и опита да улучи в тъмното ключалката. Тя прищрака и вратата от гъсто подредени метални пръти се отвори със скриптене.
— Можеш ли да отключиш веригите ми? — джорхът излезе при нея.
— Ще опитам. Има ли тук лампа, факли или нещо подобно?
— Рядко някой друг освен мен влиза толкова дълбоко в лабиринта, а аз не се нуждая от светлина — отговори старицата.
Джорхът се наведе и момичето свали почти всички окови. Остана най-горната, чиито закопчалки бяха клеясали и не можа да ги отвори. Крилата му вече можеха да се движат и той ги размаха леко. Въздухът в тунела се раздвижи, а последната останала верига издрънча.
— Аз трябва да намеря ключа за Яката на Достойнството! — сепна се изведнъж момичето. — Миналия път, когато ме спуснаха тук, той беше у мен, но нямам представа къде се намира сега.
— В едно сандъче в спалнята ми — каза Йеллагр. — Отивам да го взема, а ти ме чакай тук. Ще изтърпя още малко, после ще опиташ пак да махнеш тази брънка.
Той тръгна, подскачайки по пътя, по който бяха дошли, а Тарасу и Великата Незряща останаха сами. В някой от съседните коридори се процеждаше вода и звукът от падащите капки беше приглушен и монотонен. Подземни животинки притичваха с шумолене и кожата на момичето настръхна, когато си представи столетията, прекарани от Йеллагр в това усойно подземие. Джорхът беше издържал повече от достойно заточението си, като се имат предвид безкрайните години самота, тишина и мрак, които му се бе наложило да изтърпи.
51
Ишанг долетя с документите на Боргън и паркира машината така, че да не бъде видян от входа. Заобиколи купола с бързи крачки и застана пред масивната врата. Предупреден от автоматиката за присъствието на нов посетител, нарсек Финиър погледна монитора и се втрещи, когато установи, че отвън стои ни повече, ни по-малко самият кенастър, който би трябвало да се намира в момента на последния подземен етаж. Долу Синд точно беше изключил камерите, дърпайки прекъсвача, и на екраните нямаше картина.
— Ще отвори ли някой проклетата врата? — извика Натх.
Стържещият глас, прозвучал по интеркома, накара дежурния да подскочи и да приеме мисълта, че няма халюцинации. Люкът се отвори и Ишанг влезе.
— Мислех, че сте вътре, уважаеми кенастър — заекна офицерът.
— Бях и вече съм вън, без да задействат системите за сигурност. Този факт няма да донесе на никого тук светли моменти в служебната характеристика — кисело каза Натх и оправи разрошената си коса. — Най-добрият начин да провериш надеждността на една алармена инсталация е да се опиташ да я преодолееш.
— Тенар Шардинг още ли е долу, сър? — осмели се да запита Финиър, съкрушен от злорадството, което се разливаше по лицето на Натх. — Той ъъ-ъ знае ли, че сте излязъл?
— По всяка вероятност ме търси, обадете му се да го зарадвате — каза Ишанг.
Таймерът отброяваше последните секунди, преди мониторната система да се включи наново. Досега Финиър не беше отделил пръстите си от устройството на гърдите му, което даваше сигнал за тревога, но сега го пусна и се обърна към комуникационния възел.
— Тук Централна секция, дежурен вика тенар Шардинг — наведе се офицерът напред.
Никой не му отговори, но той нямаше време да се учуди достатъчно, защото Ишанг беше бърз и безпогрешен. Той го подхвана, преди да падне на пулта, стовари тялото му в креслото и седна на неговото място точно когато се включи следящата система. Потърси с поглед секретния отдел. На екраните имаше картини от различни ъгли на фоайето с натъркаляни по пода войници и изглед от коридорчето към аварийния изход, където лежеше човек с офицерски отличителни знаци на униформата. Тежката врата към сърцето на архива зееше докрай и следващото, което хораят видя, го накара да се усмихне. Вързаният Лайал гледаше с нещастен вид към Синд, погълнат от написаното на екрана пред него.
Предаваните от камерите на горните нива кадри показваха умерено безпокойство. Нямаше признаци, че охраната там подозира нещо и Ишанг блокира изходите на всички сектори. Ако забележеха това, щяха да помислят, че е етап от проверката. Уверил се, че никой не може да се измъкне, хораят отново погледна към секретната секция. Синд крещеше и стискаше кенарха за врата, което предполагаше интересно развитие на събитията.
Ишанг слезе долу и намери Лайал в добро състояние, макар и с морави петна по шията. Синд стоеше срещу него и изглеждаше разстроен.
— Твоят истеричен брат за малко не ме уби, надявам се, че ти ще се държиш хладнокръвно — обади се кeнархът.
— Рядко съм се държал другояче — каза Ишанг и прибави: — Поне преди да се забъркам в тази история.
— Много добре. Очаквам да се отнесеш към мен разумно, едва ли овехтелият ми организъм ще издържи втора такава атака.
— Зависи какво ще чуя, може информацията да не е ясна и да се наложи да попълвам пропуските — той погледна ледено Лайал.
— Синд не е напълно убеден, че е научил истината, но това е положението — преглътна кенархът. — Триста пъти да ме удуши, няма да промени фактите.
— Както го гледам, не е в състояние да ми обясни нещо смислено, затова започвай ти! — Ишанг се отпусна на един от въртящите се столове до близката редица терминали. — Края вече знам, разкажи ми накратко предисторията.
— Родителите ви работеха в секретна лаборатория в базата на Сизаор. Точно по времето, когато сте се раждали, изглежда са извършвали серия експерименти извън планираните. Едното крило на базата напълно изгоряло вследствие на експлозията и се предполага, че сте били подложени на силно облъчване с неизвестен характер. Опитите бяха забранени, но оцелелите, между които и Адит Натх, вашата майка, не се подчиниха, затова Кантайрофексът изпрати елитния корпус да въдвори ред.
