случило. Тарасу обяви, че е решила след тежкото пътуване и смъртта на баща си да изпълни Обреда на Вглъбяването със стриктно спазване на забраните, без да приема каквато и да е храна, докато получи спокойствие и просветление. Това изявление разкриви усмивката на Сизал, а невъздържаният Браксил изскърца със зъби от ярост. Токсан не беше учуден и изглежда се забавляваше от предизвикателството. Вниманието му се насочи към Кокорл, който ръфаше кокали до стола й и тя започна да се притеснява дали не е прозрял зад измамната външност на джорха.
Интилада се появи за малко с детето, носено зад нея от една прислужница, колкото да се наслади на възхищението на присъстващите. Дори да беше забелязала напрежението и сковаността им, не го показа. Сизал пое в ръце сина си и се опита да си поиграе с него, като го гъделичкаше с брадата си, но успя само да го разплаче и с досада направи знак на бавачката да го вземе. Интилада, слугинята и успокоеното момченце си тръгнаха, а Тарасу се възползва от излизането им, за да напусне масата.
Токсан изрази надежда, че въпреки обряда, тя няма да пренебрегне трапезата и да обиди любящия си чичо, регент на кралството, и свитата му, в негово и на Браксил лице, като ги лиши от приятната си компания в бъдеще. Тарасу се замисли за миг дали да не използва повода и да се откаже от по-нататъшните тягостни събирания, но така щеше да ги вижда от време на време и да отгатва донякъде намеренията им.
— Мислиш ли, че Токсан може да те е видял наистина? — обърна се тя към Кокорл на път към стаята й.
— Едва ли, не се издаде, че не ме възприема като хиртел.
— Наблюдаваше те много задълбочено и май подозира нещо.
— Смятам да намина към готварските помещения за провизии и ще надам ухо на разговорите в трапезарията — каза джорхът.
— Бъди внимателен! — загрижено се съгласи Тарасу. — Вземи повече храна, сигурно вече са се усетили и ще пазят кухнята. Аз ще навестя пак Интилада, защото предчувствам, че ще ми забранят да ходя там.
— Как може Сизал да забрани дъщерята на брат му, починалия крал, да посещава леля си, която я е отгледала?
— Токсан и чичо ще измислят някакъв благовиден предлог, не се съмнявам в това.
— Засега още не са измислили, затова облечи нещо с по-дълбоки джобове, ще се запасим, колкото можем. Аз тръгвам.
Тарасу се преоблече набързо и слезе на приземния етаж, където се намираха малките дворцови светилища на Урс и Йали, а встрани от тях по каменни стъпала се слизаше в гробницата на кралските семейства на Хонстел. В стените бяха издълбани дълбоки ниши, разположени на няколко реда една над друга. В най-близката до нея беше положен нов мраморен саркофаг с тежък, богато украсен капак, върху който между стилизирани цветя, животински и човешки фигури беше издълбан гербът на рода Д’Арг. Отстрани с преплетени златни букви беше изписано името на най-могъщия доскоро човек, сега заел мястото си до своите благородни предшественици. На отсрещната стена имаше повече на брой ниши и последен в редицата се виждаше малкият саркофаг с тленните останки на брат й Зарир. Над него беше този на майка му, кралица Данит’ар, втора съпруга на крал Алатрис, после се редуваха още няколко съвсем малки саркофага с рано починалите деца на Данит’ар, а малко по-нататък почиваше в мир нейната собствена майка — кралица Вианта, първата съпруга на краля — умряла при раждането на Тарасу.
Стъпките на момичето кънтяха в огромното подземие. Оскъдната светлина влизаше през няколко прозорчета близо до тавана, гледащи към светилищата, и цветните стъкла разпръсваха точно толкова мрака, че влезлият да усети нищожеството си на смъртен в тази вечна обител. Очите й започнаха да свикват с тъмнината, тя коленичи на пода и отправи молитва към Йали и целия пантеон древни божества, за да бъдат те благосклонни и оставят душите на починалите й близки в покой. Това беше правила откакто се помнеше и почти не мислеше върху думите, които шептеше, с тази разлика че към имената прибави и бащиното си.
Главното, за което беше дошла, тепърва предстоеше. Част от храната, която откраднаха с Кокорл, грижливо беше заделила и преди да влезе тук, остави в дар пред олтара на Урс. Беше порязала показалеца си и поръсила няколко капки кръв отгоре, а сега се опитваше да си припомни някоя от Сантриите — молбите за помощ и възмездие, с която да се обърне към него. Никога не беше мислила, че ще й се наложи да иска нещо такова от свирепото божество на суровите битки и отмъщението и се поколеба, преди да започне най-страшната Сантрия — тази за кръвно отмъщение на враговете, независимо от родствената връзка с тях. Решимостта й се възвърна при гледката на околните ниши, в които лежеше цялото й семейство и очакваше тя, единствената останала жива, да потърси възмездие от тяхно име.
В прашния застоял въздух внезапно полъхна слабо студено течение, което като безплътна ръка охлади лицето й, и тя настръхна — сякаш Урс Отмъстителят даваше знак в отговор на молбата й. Не беше затворила плътно тежката врата на криптата след себе си, също така няколко от стъклата бяха пукнати и едва се държаха в рамките си, но каквато и да беше причината за обгърналия я повей, той внесе спокойствие в душата й. Сега Фризите, страховитите покровителки на сънищата и мечтите, щяха да превърнат нощите и дните на зложелателите й в кошмар, а Урс щеше да подкрепи ръката й, когато станеше нужно да действа.
— Спете спокойно, всеки ще получи това, което е заслужил! — промълви тя и напусна подземието, където въздухът беше станал отново тежък и неподвижен.
Пред вратата на Интилада стояха двама войници с платнени ленти, покриващи носа и устните им. Като се държеше на разстояние и внимаваше да не я докосне, единият от тях обясни повода за извънредните действия на охраната. Вечерта една прислужница на леля й припаднала и по лицето й се появили тъмни петна — непогрешим белег на страшната болест, която нищо не можеше да спре и изпълваше хонстелци с ужас.
— Жреците потвърдиха, че момичето е заразено с Даа — прошепна другият войник, с извърнато настрани лице. — По заповед на Негово височество принц-регента, никой не може да влиза и излиза оттук. Наредено е всички обитатели на двореца, включително и Вие, принцесо, да се оттеглят в стаите си и да ги напускат само в случай на крайна нужда.
Стражите я гледаха мрачно и подозрително, като че ли тя с пристигането си беше донесла заразата и предизвикала епидемията. Тарасу се усмихна презрително. Беше изолирана по много ефикасен начин — дворецът се превърна в затворена за външния свят крепост. С лъжите си Сизал се осмели да раздразни и предизвика древното, зло божество на Петнистата смърт, чието споменаване смразяваше кръвта на хората.
— Не можах да припаря долу, всички тичат и се вайкат с покрити лица — оплака се Кокорл, когато тя влезе в стаята. — Както виждам, и ти се връщаш с празни ръце.
— Сизал, вероятно по съвет на Токсан, е пуснал слух за епидемия от Даа и вече не може да излизаме оттук.
— Много лошо — намръщи се джорхът. — Имаме само три парчета месо и няколко питки, ще ни стигнат най-много за днес. Предлагам да ги изядем на обяд и със свежи сили да измислим нещо.
Докато дояждаха остатъците от закуската, джорхът разказа резултата от подслушването си до вратата на трапезарията.
— Не знам добре езика ви, но схванах основното. Сизал ругаеше Браксил, че се е престарал и за малко да те убият, преди той да разбере къде си скрила кръста.
— Какъв кръст? — учуди се момичето. — Нищо не съм крила!
— В общи линии е нещо дребно, две кръстосани метални ленти върху подложка. Сизал го нарече още Ключ на Достойнството.
— Знам за какво говори — Тарасу обви ръце около гърлото си. — Търси ключа за моята Яка, но за какво ли му е нужен?
Тя дръпна надолу плътно прилепналата до врата й горна част на роклята си и показа наредените един върху друг дебели метални пръстени, около десетина на брой, които се увиваха като змии по шията й.
— Виждал съм този накит, макар че ти се опитваше да го скриеш — каза Кокорл. — Мислех си, че го цениш и харесваш много, за да не го сваляш никога, дори преди сън. Сигурен съм, че ти пречи.
— Не усещам нищо, свикнала съм с него, и не мога да го махна, даже да искам — тя почука с нокът по
