— Може би. Извънредно силно е, затова май ще оттегля и изявлението си за умствена подкрепа. Трудно ми е даже да мисля, с огромни усилия ще успея да поддържам образа си пред хората и това е всичко. Остава да те защитавам само с нокти и зъби.
— Оценявам шегите ти, но и това ми е достатъчно.
— Де да беше шега! — промърмори Кокорл и се ослуша наистина. — Мисля, че дъждът намалява.
Трополенето над главите им постепенно затихваше и слънцето започна да пробива през облаците. От влажната растителност се процеждаха големи капки, над заблатената почва се извиха гъсти изпарения.
— Ако мразя нещо повече от влагата, то това е многото влага — джорхът предпазливо надникна навън.
Катерът беше добре укрит, тъй като в храсталаците около поляната се виждаха само просеки, прокарани от дребни горски животни. Хора едва ли се мяркаха често насам, обаче той се увери, преди да тръгнат, че люкът е надеждно затворен. Идеята да се провират между капещите дървета не го блазнеше, но Тарасу настоя да не лети, докато не разберат точното си местонахождение, и пъргаво се шмугна в шубраците по стръмния склон. Когато се изкачиха достатъчно нагоре, тя установи, че се намират на хълма, зад който се виеше пътят, водещ в едната си посока към Даген, а в другата разделен на две разклонения. Едното стигаше до Шантел, голям и укрепен град в равнините на изток от столицата, а другото се спускаше в причудливо нагънати серпентини към Пропастта.
Движението по пътя беше оживено. Освен тях за Даген отиваха доста хора, изчакали края на бурята в различни заслони и странноприемници край пътя, и те се вляха в забързания поток към гостоприемно отворената в далечината градска порта. Кокорл положително беше успял да изгради достатъчно правдоподобно внушение, защото не предизвика объркване сред вървящите до тях. Минаха незабелязано покрай стражите, заедно с останалите пътници и Тарасу уверено го поведе по криволичещите крайни улички, докато пред тях си изправи вътрешният крепостен зид, ограждащ двореца — град в града. На моста, прехвърлен над широкия ров със застояла вода, ги спряха тежковъоръжените пазачи, по-точно спряха момичето и огледаха хиртела Кокорл с любопитство. Тарасу не обърна внимание на заплашителните им действия и властно вдигна ръка.
— Направете път на Кралската дъщеря, която се завръща от дълго пътуване! — каза тя и прекрачи навътре.
Войниците се поколебаха и се заозъртаха безпомощно към офицера си, който бързаше към тях.
— Шаргаил Гар, началник на караула — представи се той с неособено любезен тон и я измери от глава до пети, спирайки поглед на изкаляните й обувки и мръсния гащеризон. — Какво става тук и коя сте вие? По заповед на Негово височество принц-регента Сизал ад Играм ен Д’Арг тук може да се влиза само със специално разрешение от него, докато трае траурът за Негово величество крал Алатрис IV, мир и покой на духа му!
Печалната вест, стоварила се така ненадейно върху нея от устата на червендалестия грубиян, я накара да онемее. Тя остана втренчена пред себе си, без да вижда нищо с широко разтворените си очи. Беше дошла твърде късно.
Офицерът се възползва от нейното объркване и я избута обратно към моста. Кокорл благоразумно се оттегли сам. Единият от окопитилите се стражи притича напред и прошепна нещо в ухото на началник караула, който спря енергичните си действия с изписано учудване на лицето. След кратка полугласна команда, която не можаха да чуят, войникът изчезна тичешком към двореца.
— Свали оръжието и се дръпни от мен! — тихо, но заплашително каза момичето, съвзело се вече. — Аз съм принцеса Тарасу Д’Арг ол Алатрис и настоявам да се отнасяте към мен с нужното уважение!
Изражението на офицера премина през цяла гама противоречиви чувства, докато се спря на недоверчива любезност.
— Съжалявам, Принцесо, изпълнявам височайша заповед и нямам честта да Ви познавам.
Тонът и държанието му омекнаха, но все още беше застанал така, че преграждаше пътя й, докато запъхтеният пратеник се върна.
— Негово височество принц-регентът желае да Ви види! — изграчи той, дишайки тежко.
Шаргаилът се отдръпна и ги остави да преминат във вътрешния двор.
47
Съмненията в правилността на действията му завладяха Синд с пълна сила, докато чакаше в приемната зала за аудиенции Ишанг да излезе от покоите на Императора. Не знаеше дали новонамереният му брат не се беше съгласил да вземе участие в плана му само за да осъществи своите тъмни замисли. Проклинаше се, че сам е направил немислимото — беше уредил Кантайрофексът да допусне до себе си, нещо, което той правеше само за доверени лица, човек с немалко причини да го убие. Кръвта му се смръзна от ужас и едва имаше сили да следи незначителния разговор, който водеше в момента. Повтаряше си, че дори в този случай защитата на Харамон е двойно и тройно осигурена, но това не го успокои и той се ослушваше при всеки шум.
Ако не беше толкова несигурен и притеснен, щеше да се забавлява чудесно. Много хора минаваха да разменят няколко думи с дивака-герой, радващ се на тяхното изискано общество, защото се беше справил там, където кенастърът е бил безсилен, и даже го бе спасил. Според повечето от тях това, последното, спокойно би могъл да си спести. Синд въртеше очи и се смееше гръмогласно, като установи, че в героичния си образ е словоохотлив, общителен и нещо съвсем ново — приятен събеседник. Безпокойството му беше отдадено на главоломното издигане до висини, които не беше и сънувал.
Ишанг се забави и постави нервите му на изпитание, но накрая все пак се появи заедно с кенселдоратора — Върховния академик Боргън — и кенселарха Лайал, който говореше с него, залепил на лицето си кисела физиономия. Синд беше изумен. Лошото настроение и зле прикритата неприязън на кeнселарха бяха нормалното му отношение към Синд. Изглеждаше невероятно, но той или не таеше съмнения в неговата самоличност, или беше великолепен артист, тъй като знаеше много добре за брата- близнак.
— За съжаление няма да се видим скоро. След това неизбежно посещение, смятам да остана в къщи, докато си възвърна формата — обясняваше хораят с неопределена усмивка, доста далече от съжалението.
— Много жалко наистина — каза кенархът със задоволство, а и Боргън не изглеждаше, че ще страда от продължителното отсъствие на Натх.
— Щом такова е мнението на доктор Дорн, значи трябва да го послушате — измънка той и пак се зарея в неизбродимите дебри на научната мисъл, което вероятно беше причина за постоянно неадекватното му държание.
— Все още не съм бил при уважаемия доктор, но не вярвам да има нещо против решението ми да си почина.
Ишанг повика Синд и го представи на двамата с предълго обяснение за присъствието и заслугите му, с което досади на Лайал и го раздразни. Боргън се задоволи да се изсмее доволно няколко пъти на съвсем неподходящи места. Накрая успя да слезе на земята дотолкова, че да попита тихо кенарха кой е този младеж до Синд Натх, когото не може да си спомни, макар че сигурно го познава. Лайал подбели очи и изръмжа нечленоразделно през стиснатите си зъби, но Академикът така или иначе вече бе забравил въпроса си.
Проблемът при общуването с него беше, че извън това, което го интересуваше, той се държеше меко казано странно и отчайващо. Изискваха се време и усилия, за да му се обяснят елементарни житейски неща. Дори да имаше склонност към такива прозаични и досадни неща като заговори, едва ли щеше да съсредоточи вниманието си така, че да запомни какво се иска от него. По тази причина Синд отдавна го беше изключил от кръга на заподозрените. Никой не би могъл да се преструва толкова продължително и успешно на разсеян до невменяемост, а точно това качество на Боргън беше натежало в негова полза, за да стане един от тримата доверени съветници на Харамон.
— Направо не е за вярване, уважаеми кенастър! — изказа се Синд достатъчно високо, за да бъде чут от всички желаещи. — Вече имам три покани за неофициални събирания, една за пътуване с балони над Оазисовия пръстен в Мохиха и предложение да се опознаем по-задълбочено от приятната дама с татуиран
