пази на специално място през целия му живот, защото е тясно свързана с него. Ако бъде унищожена по някакъв начин, той е обречен.
— Напомня ми нещо — тя се замисли. — Трябва да се скрие вдън гори, вдън планини, през девет земи в десета!
— Числата девет и десет, споменати едно след друго в този им смисъл, носят нещастие — строго изсъска джорхът. — Имай го предвид, моля те! Тези идеи за гори, планини и еди колко си земи се радват на почит при дивите дракони, някои от тях дори се изхитряват да използват дъната на морета и океани за целта. При това се налага да си наквасят извънредно много люспите с вода. Брр, каква отврат!
— Наистина, сигурно е дълбоко и страшно — съчувствено се обади Тарасу.
— Предимно и най-вече е мокро! Ние като цивилизовани същества си имаме Стъклени планини с безброй тънки, остри и непристъпни върхове подобни на игли, на чиито крайща се поставят Яйцата на живота. Прекрасна гледка е отвисоко, когато се рееш над тях при изгрев слънце.
— Не е ли опасно да се оставят яйцата така безстопанствени? Всеки може да ги вземе и да прави с тях, каквото му хрумне.
— Да ги вземе ли? — изсумтя презрително Кокорл. — Те са защитени с древни и могъщи заклинания, които допускат само знаещия своите думи до неговия Извор на Силата. За да се осигури поколение и продължи рода, обвързващите се разчупват своите Извори и те се съединяват в нов, общ, така че и съдбите им се свързват неразривно. Могат да разрушат Съюза, ако и двамата пожелаят това — от този момент нататък Силата е обща.
— А ако умре единият?
— Точно оттам идва опасността — заклинанието е подвластно, само ако са заедно. Останалият жив вече е празна черупка, призрак-пазител на Извора. Та уважаемият ми чичо Трирл избягал със Смагарт в далечен край, извършили обряда и живели там в уединение, докато наследникът им се излюпил. Тогава той решил, че ако се върне и говори с клана Ашшсифф, нещата ще се оправят и гнездото им ще получи семейната благословия — безумна идея, но все пак той не е притежавал днешната си мъдрост. Замисълът бил неосъществим, както е разбирала дори не особено умната ми леля Засс’итс, а между нас казано, тя направо си беше рядко тъпа. Смагарт веднага е била изличена от родовата памет и предания на Ашшсифф, което не им попречило по-късно да поискат за нея обезщетение. Той тръгнал, без да й каже, заслепен от надеждата си за помирение, като не помислил, че Силата на Съюза им ще я накара да го последва. Когато разстоянието между тях преминало критичната точка, вече разбирал какво ще стане, защото нещо по-силно от разума го карало да обърне кораба назад. Полетял веднага обратно, но вече било късно. Усетил как съзнанието му като че ли се разкъсва на две и едната част загива. Върнал се и разбрал, че Смагарт се хвърлила в първия попаднал й кораб заедно с малкия джорх и това бил последният й полет. Не открили и следа от нея. Тогава на клана Фърдирл бил наложен убийствен родов данък, който го докарал до пълна бедност.
— А Трирл как понесъл всичко това? — Тарасу беше извънредно заинтригувана.
— Разорението на нашия клан не го трогнало, въпреки че вината за това била негова. Съветът на рода отсъдил Трирл да възстанови щетите, което той направил впоследствие. Така се прославил с уменията и сериозността си, че когато станал глава на клана, никой не припомнил младежкото му прегрешение. Наказан бил съвсем достатъчно. Отначало твърдял, че Смагарт е жива някъде и се опитвал да види с пръчиците къде, но след време усетил по настъпилата празнина у себе си, че вече е сам. Посветил изцяло силите си за благото на рода — нищо друго не му и оставало.
— Много печална история — въздъхна Тарасу.
— Ползата от това, що се отнася до мен, е, че при мисълта за обвързване и потомство се разтрепервам. Все някога инстинктите ще надделеят, но се надявам да не се случи в близките столетия.
— Горкият Трирл!
— За кого става въпрос? — попита влезлият Азман.
— Кокорл ми разказва тъжни приказки — отговори момичето. — Бях се разсеяла и както виждам, вече сме над Хонстел.
— След малко ще се разделим, но очаквам да ви видя скоро — ведът разпери ръце — Катерът е ваш, набелязал съм място за кацане в една гора, където лесно ще го скриете. Близо е до южния път за престолния град Даген и ако побързате, може да използвате гръмотевичната буря в района, за да се приземите незабелязано.
— Всичко, което притежавам, в момента е на гърба ми — усмихна се Тарасу. — Готова съм да потеглим.
Катерът се изгуби в бушуващите стихии над Даген, а ведът изчака да се увери в благополучното им кацане сред превиващата се от вятъра и яростните водни струи гора. После въздъхна и насочи „Хаврия“ към Каскот, където не беше стъпвал толкова отдавна. През това време Тарасу се измъкна нетърпеливо навън, подхлъзна се в калта и падна. Трясъкът на гръмотевиците заглуши проклятията й, те достигнаха само до острия слух на Кокорл, който успя да се закрепи, заоравайки с ноктите на задните си лапи в земята. Вдигна муцуна нагоре, но потоците вода, леещи се от оловносивото небе, бързо го накараха пак да я наведе. Тарасу се изправи с мокра, провиснала коса и кални отгоре-додолу дрехи.
— Хайде да влезем вътре! — изрева Кокорл.
Напомнянето му беше излишно, тя вече се катереше обратно.
— Имаш ли някакви други дрехи — огледа я критично джорхът, когато затвориха люка и заслушаха потракването на дъжда по металната повърхност над главите им.
— Не, защо? — тя уви сноп мокри кичури около ръката си и изстиска от тях мътнокафява струя, която се стече в локвичка на пода.
— Не съвпадаш с представите ми за принцеса, която се завръща в бащиния дворец — каза той. — Hяма да ни пуснат да припарим вътре, ако се появиш в този си вид.
— Надявам се, че все още си спомнят за мен и стражите ще ме познаят — сърдито измърмори момичето.
— Твърде е възможно, ако си изчистиш калта от лицето.
Тарасу изрови от джоба на гащеризона си чиста салфетка и последва съвета му.
— Знам, че през този сезон дъждовете са поройни, но никога не съм се излагала на тях насред гората — обади се тя, когато се пооправи. — Трябва да изчакаме потопът навън да спре.
— При тези надвиснали тъмни облаци едва ли ще стане скоро — скептично огледа небето Кокорл.
— В Даген промените във времето са бързи. След малко слънцето ще грейне, сякаш нищо не е било, и тогава ще видим накъде да вървим. Предполагам, че сме близо до Пропастта на даровете. Тук сме в падина и възвишенията наоколо ми изглеждат познати, но не мога да определя в каква посока е Ямата. Според изчисленията на Азман, трябва да сме до пътя, който води към нея.
— Там, където се намира Подземният дворец на Йали ли? — попита Кокорл с жив интерес. — Много ми се иска да се завъртя наблизо. Как мислиш, дали ще може?
— Като хиртел — в никакъв случай! — отсече момичето. — Домашни животни не се водят там, би било светотатство.
— Тогава ще го направя във вид на човек, но по-нататък — бодро заяви джорхът.
— След като така и така се налага да стоим тук, защо не се опиташ да разбереш какво става в двореца?
— Точно това мислех да ти кажа — обади се Кокорл след кратък размисъл. — За съжаление ще ти бъда от полза единствено с груба физическа сила и с разума си, на друго не разчитай!
— Не можеш да приемеш мисловни вълни от Сизал ли?
— Не само от него, а от никого — джорхът я погледна тъжно. — Ако продължава така, ще се прибера у дома дълбоко депресиран.
Той замръзна на място, като че ли се вслушваше в далечна непозната мелодия.
— Различно е от това, което усещах от вас или от туземците на Тарис-1 — констатира той накрая. — Мога да различа естествена или съзнателна психична защита, когато се натъкна на нея, но това е по-скоро мисловен шум. Смущения, от които започва да ме боли главата. В планините има източник на мощно естествено излъчване, действащо като заглушител.
— Залежи с особени свойства ли?
