своето място, а снизходителната му полуусмивка беше изпипана до върха на съвършенството. Синд вървеше след него и се усмихваше вътрешно на почитта, изразявана от разтрепераните служители към един субект извън законите, когото нормално биха третирали като престъпник.
Луксозната совалка, предвидена за подобни извънредни случаи, не беше напускала хангара си досега. Осигуриха елитен пилот, който да я управлява при първото й пътешествие до частния космодрум на Императора, и уредиха връщането в местния клон на агенцията на наетия кораб, с който Синд и Ишанг бяха дошли. Синд си позволи да затвори очи, хлътвайки в мекото удобно кресло на обширния салон. Съзнаваше, че след като кацнеха в Атанаморп, щеше да му се наложи да се чувства и държи като във вражеска територия и се радваше на сегашното спокойствие.
Когато пристигнаха, в тази част на планетата беше късна нощ и това им позволи да отидат направо в градското жилище на Синд. Ишанг се разположи в неговите стаи, а самият той зае едно от помещенията, предвидени за гости. Първото нещо, което направи хораят, беше да набере секретния код на директната линия и да съобщи за пристигането си на Харамон. Кантайрофексът в момента спеше, но рано сутринта щеше да получи записа. После Ишанг веднага се насочи към главния управляващ блок на електронните системи в жилището. Скритата в него детекторна система сигнализираше за поставено някъде наблюдаващо устройство. Синд можеше да го намери лесно или да заглуши излъчванията му, но имаше друг план — този, който го бе поставил в негово отсъствие, трябваше да бъде сигурен, че не е открит и получава достоверна информация. Слухът за завръщането му се беше разнесъл и враговете положително ги наблюдаваха в момента.
Хораят подозрително оглеждаше празната стая, чиято разлика от обикновен коридор се състоеше в по- големия брой скали и бутони на уредите, вградени в стените. Резултатът от това беше, че всекидневната изглеждаше празна и непривлекателна като командната зала на „Хаврия“. Впрочем, с някои незначителни изменения, интериорът във всички кораби проявявяше удивителна консервативност, както в тези от по- старите поколения, така и в последните модели. В съгласие с резултатите от непрекъснато провежданите психологически тестове, пилотските кресла се произвеждаха материални. Екраните на пода и стените, които създаваха илюзия за липса на прегради, се употребяваха рядко — предимно в бойни или аварийни условия. Предпазливите опити да се промени това положение бяха завършили с провал — дълбоко вкоренените атавистични инстинкти на повечето хора не бяха в състояние да смелят всички технически усъвършенствания, предложени от учените.
Усещането, че се рееш в космоса, заобиколен отвсякъде с необятно пространство пред висящ в нищото пулт, предизвикваше след известно време симптоми на агорафобия и изкарваше екипажа от строя. Синд беше свидетел как експерименталните групи след завръщането си отказваха да излизат от стаите в клиниката, като единодушно настояваха те да бъдат колкото може по-малки и изпълнени с предмети. За един от пилотите се наложи да бъде донесен шкаф с малък отвор във вратата, откъдето му подаваха храна. Той прекарваше повечето време свит в ъгъла, сякаш и това пространство беше прекалено голямо за него.
В градските жилища на Франар обаче техниката беше навлязла безпрепятствено, най-вече при аристократите, така че те изглеждаха еднотипни, голи и скучни. Преди последната модна вълна на завръщане към примитивизма да засегне вътрешното обзавеждане, малко домове можеха да се похвалят с наличие на някакви
Тук се забелязваше разликата от другите бездушни помещения и присъствието на хорая, разположил се собственически на силовото легло, го раздразни, защото го накара да осъзнае, че това е единственото лично негово място във вселената, неприкосновено досега. Предметите на изкуството не бяха неговата стихия и напълно го задоволяваха холопроекциите на прочути шедьоври. Те украсяваха всекидневната и стаите, когато имаше посещения, останал сам, обикновено ги изключваше. Трите стени на спалнята му обаче бяха покрити с вещите, които носеше от пътуванията си. Те го уверяваха при всеки поглед, че миналото му не е сън или илюзия, създадена от услужлив уред.
„Сякаш това ми дава самоличност, тук е целият ми живот като личен агент на Кантайрофекса извън официалната и скучновата длъжност кенселастър“ — помисли си той, загледан в безформен обгорял невроразрушител.
С него се бяха опитали да го убият при една от първите му задачи в отдавна отминало време, но спомените веднага нахлуха при вида на разтопената в единия край тръба. Несъзнателно се бе приближил до стената и пръстите му мачкаха прозрачно шалче-воал от ефирни нишки, по всяка вероятност дело на копринените паяци от Хавърт.
— Тези неща съм донесъл от световете, където съм бил — обади се Ишанг с въпросителен поглед и продължи уверено, спомнил си инструкциите за безбройните дреболии, изграждащи фиктивната му личност. — Това шалче е свързано с една отдавнашна мисия, като че ли са изминали векове оттогава. Принадлежеше на Дариа Ърл, която оглави брожението на технократите от административния център Хавърт. Бяха се отклонили доста от научната линия на Техническия съвет и Върховният академик Боргън закри изследователския център в този сектор, с което ги изкара в открито противодействие на властта.
Ишанг помълча, загледан във фината материя, чието описание и история беше чел в дългите списъци с указания на Синд, но виждаше за пръв път.
— Красиво е — измърмори той. — Тя също беше красива, мисля, но също така много умна и опасна. Успях да проникна в ядрото им и след нейната смърт беше лесно да се разединят и заловят. Жалко, че не беше насочила силите и ума си в правилната посока.
Хораят сякаш със свръхестествено прозрение извади на показ истината, а тя беше, че Синд никак не се гордееше с тази операция. Не беше за чудене, че симпатиите на Ишанг бяха на страната на изправилите се срещу могъщата и непоклатима имперска власт, но собствените му чувства бяха объркващи. Може би героичните, по начало обречени усилия предизвикват неволно уважение у всеки, кой знае?
— Мога да разказвам за всяко нещо, но едва ли ще бъде интересно, а някои случаи са обект на имперска тайна — хораят се загледа през прозореца в масивните, слабо осветени кули на двореца, докато разсеяно движеше лявата си ръка върху бутоните на таблото за панорамна настройка.
Гледката рязко се смени с малък оазис сред заоблени червеникави дюни, простиращи се до хоризонта, а градските шумове отстъпиха пред еднообразната тъжна песен на вятъра в пясъчното безмълвие. Хораят примигна стреснат, но едва ли друг освен Синд би забелязал това.
— По-зле съм, отколкото си мислех — театрално изпъшка Ишанг. — Направо забравих, че главната част от сградите на Атанаморп се намира под земята заради пустинните бури, а изгледите през „прозорците“ са проекции.
— Пожелавам Ви да се възстановите бързо, уважаеми кенастър Натх — каза учтиво Синд, употребявайки вежливото разговорно обръщение. — Не бих се осмелил да предположа какво ще Ви препоръча лекарят, но си позволявам да дам един скромен съвет, при цялото ми уважение към медицината.
— Мисля, че си заслужил да се обръщаш към мен, без да спазваш установения церемониал. Ти спаси моя живот и ми беше другар в най-отвратителното премеждие, което си спомням.
— Аз съм прост човек и изискванията на добрия тон в Императорския двор са ми неизвестни, но… — подвоуми се Синд. — Струва ми се, че това благоволение едва ли ще се посрещне добре на публично място. От някои недоброжелателно настроени хора то може да се възприеме като неуважение към длъжността, която заемате в служба на Великия Кантайрофекс… а и към самия него. Достатъчно е да използвам правото, което ми давате, когато сме в по-тесен кръг.
— Наистина! — сепна се Ишанг. — Объркан съм доста, щом ти, чуждият човек, забелязваш елементарните грешки, които правя. Питам се вече дали мога да се справя с поста си в това състояние.
— Разбира се! — увери го Синд енергично. — Временните Ви неразположения ще отшумят, сигурен съм.
— И какъв е съветът, който се канеше да ми дадеш? Възможно е да го последвам, нищо че не идва от корифей като доктор Дорн.
— Чувал съм, че се препоръчва едно средство след травматизиращо събитие, за което човек не иска да си спомня, но то не излиза от мислите му и го тормози. Трябва да атакува спомена пряко, вместо да му
