48
Сизал я прие в кабинета си, където доскоро беше диктувал нещо. Купчинката листове с още незасъхнало мастило вероятно бяха писма до управителите на провинции, уведомяващи ги официално за смъртта на краля и избирането на Сизал за регент от Кралския съвет на благородниците. Той си придаде печално изражение и стана да я посрещне, протегнал ръце към нея. Тарасу стисна зъби и се остави да я прегърне покровителствено.
— Колко жалко, че те посрещаме с такава съкрушителна новина още от прага, дете мое! — каза той тъжно. — Уви, нашият крал и твой баща не е вече между живите. Той не беше здрав, когато ти замина, и продължи да отпада, докато настъпи краят. Знаеш, че се беше поддал на изкусителното и опасно въздействие на Елексира на Божественото спокойствие.
„А ти не му попречи!“ — беше на езика й да отговори, но замълча.
— Защо не ме уведоми за пристигането си, а идваш сама в този окаян вид и се излагаш на грубостите на стражата? — изгледа я той. — Ще накажа сурово целия караул!
— Няма нужда да правиш това, уважаеми чичо Сизал, те само си гледаха работата — възпротиви се момичето.
— Прекалено си добра с тези негодници, но щом искаш така, няма да ги наказвам. Къде са Барс и Арман? Намерихте ли Сарави?
Стигна се и до въпроса, който я тревожеше най-много, но тя излъга, без да трепне.
— Не намерихме следи от нея, а по пътя претърпяхме авария, в която загинаха придружителите ми. Бях принудена да се върна и единствената полза от пътуването ми е тази, че поне аз се прибирам жива и здрава.
— Не мога да изразя колко се радвам, че си оцеляла! Е, вече си у дома, отпусни се и се успокой. Къде е багажът ти, за да го донесат слугите?
— Нямам багаж, доведох само този хиртел — тя посочи Кокорл.
— Купила си животно? — каза Сизал с безразличие. — Хапе ли?
— Още не съм научила всичките му навици, но засега е много кротък.
— Ще наредя да поднесат нещо за ядене в стаята ти — за теб и животното.
Кокорл, понаучил основните думи и изрази на Хонстел, се облиза и Сизал го изгледа подозрително.
— Като че ли разбра какво казах!
— Може да е запомнил какво значи „ядене“, иначе е глуповат.
Кокорл погледна тъпо и се прозя с полузатворени очи.
— Доста е грозен, как се казва?
— Кокорл — вяло отговори момичето. — Извинявай, чичо, мисля да ти кажа довиждане, просто съм съсипана от умора и скръб.
Когато се добра до стаята си, тя се хвърли на леглото и избухна в плач, а джорхът тъпчеше наоколо, притеснен от безсилието си да я успокои.
Апетитът й се беше изпарил, затова Кокорл изяде двойна дажба и оправи донякъде поне своето настроение.
— Нищо не можеш да направиш вече за баща си — обърна се той към хлипащото момиче, — а трябва да си достатъчно силна, за да помогнеш на себе си.
Не личеше да го е чула, но той продължи:
— Има ли у вас обичай жените да наследяват престола или властта се пада на най-близкия наследник от мъжки пол?
— Не, жените също могат… Искаш да кажеш, че аз…
— Ти си в голяма опасност като пълноправна престолонаследница. Предполагам, че откакто напусна „Хаврия“ не си толкова неуязвима, нали?
— Вероятно.
— Настоявам да се отделяш от мен, колкото може по-рядко отсега нататък — завърши джорхът. — И не е зле да опитвам храната преди теб.
Той замълча слисан и започна да анализира усещанията си.
— Реагирам на растителните и животински отрови много бързо и организмът ми е в състояние до известна концентрация да ги разгражда. Взел съм няколко дезинтоксикиращи ампули за всеки случай, освен това в совалката има аптечка, но мисля, че двата обяда, които изядох преди малко, са напълно безвредни. Все пак беше щастливо обстоятелство, че ти нямаше апетит.
— Предполагаш, че той ще се опита да ме премахне веднага?
— Напълно съм сигурен. Стой близо до мен и не яж нищо, което не съм ти предложил — сериозно каза джорхът.
— Още ли не усещаш никакви мисли?
— Абсолютно нищо, но ставам все още за телохранител — той се изправи в целия си ръст.
Предпазливостта му не беше излишна, защото във вечерята имаше отрова, достатъчна да избие стадо тревопасни. В месните обрезки за хиртела не си бяха дали труд да сложат нищо, затова си разделиха тях, а Кокорл се промъкна в кухнята, докато слугите бяха заети със сервирането в голямата трапезария и цареше суматоха. Успя да отмъкне оттам кошница, пълна с твърди хлебчета.
— От утре ще се наложи да слизаш и да се храниш в залата, трябва да измислим нещо, за да не отказваш всяко блюдо, което ти поднасят — той дъвчеше мрачно една от клисавите питки. — Някой много ще се изненада, като види, че си още жива.
Тарасу използва остатъка от вечерта и посети леля си в покоите й. Тя искрено се зарадва на нейната поява и за пръв път Тарасу усети, че се е прибрала у дома, но приятното чувство не продължи дълго. Въпреки че нямаше нищо общо с отвратителните дела на Сизал, Интилада все пак беше негова съпруга — кротка, покорна, без собствено мнение — и нямаше да дръзне да му се противопостави. Безсмислено беше да се надява на някаква подкрепа от нейна страна и момичето поне се нахрани без страх с щедро предложените й лакомства.
Интилада беше на седмото небе от радост след раждането на дългоочаквания си син, а той я свързваше още по-плътно със Сизал. Всичките нейни мисли бяха съсредоточени в дебелото розово бебе, което й показа с нескрита гордост. И най-незначителните му действия наблюдаваше с умиление и прехлас, така че дори тъгата й, когато Тарасу каза, че не е намерила Сарави, не трая дълго. Тарасу използва случая и натъпка в джобовете си, каквото можа от масата, докато Интилада беше с гръб към нея, погълната от майчинските си грижи.
Кокорл посрещна допълнителната дажба с възторг и си разделиха общата плячка. Той беше направил още една екскурзия до кухнята с двоен резултат — пълна купа с месо и няколко удара по гърба с ръжен, когато един от помощниците на готвача го забеляза и се опита да спаси продуктите. Боят не му причини никаква болка, но гордостта му беше наранена. С общи усилия си бяха осигурили прилична закуска, затова на другата сутрин Тарасу се появи в трапезарията сита и готова за стълкновения. Сизал не очакваше да я види в толкова цветущо здраве и при други обстоятелства тя би се насладила на смаяния му израз, но сега изпита само отвращение. Седна срещу него изпъната като струна и извън задължителните приветствия, от които лъхаше полярен студ, не размениха нито дума.
На масата присъстваха и двама благородници от свитата му, които беше удостоил с постове и привилегии за заслугите им, най-забележителната от които беше липсата на елементарна почтеност. Младият и безскрупулен Браксил ад Роник сигурно изпълняваше съществена роля като оръдие за мръсната работа, защото личеше, че се чувства лично засегнат от неуспешния опит да я отровят. Грубите черти на лицето му изразяваха зверска жестокост, особено когато спреше очи на нея. Благодетелят му Сизал имаше защо да е недоволен от него и той се изпълваше с омраза към обекта, осмелил се да му създава проблеми. Недодялаността на Браксил се компенсираше от змийската любезност на седящия до него Токсан ол Шахси Д’Арг, който освен че притежаваше хладен и пресметлив ум, имаше родствени връзки със Сизал и самата Тарасу.
За да разсее впечатлението на неприятна изненада, Токсан се опита да поведе разговор с нея. Пренебрегна мълчанието и нежеланието й да отговаря и бъбреше невъзмутимо, сякаш нищо не се бе
