— За съжаление съм сама срещу неговата хитрост, сила и много сподвижници — тъжно каза Тарасу. — Не съм сигурна дали ще съумея да се преборя с него.
— Ще съумееш, щом Богът-Змия е на твоя страна — тя помълча. — Имах време за много размишления и бих искала да те попитам нещо. Йали наистина ли е бог?
— Разбира се — твърдо отговори Тарасу. — Благородството, с което е понесъл злобата и глупостта на хората, откакто е тук, може да притежава само висше същество.
— Сърцето ми е изпълнено със съмнения, но каквато и да е истината, тя вече няма голямо значение. Всички дни от живота си посветих на аскетизма, мъдростта и добротата. Те са достойна цел и същевременно награда. Няма да съжалявам за нищо във времето, което ми остава, дори и да не отида в Другия свят.
— Ти си достигнала щастието, Велика майко! — възкликна момичето.
— Ако щастието представлява душевен мир и хармония, тогава значи съм го достигнала.
— Съжалявам, че те подложихме на такова унижение. Ако зависеше само от мен, бих те развързала веднага.
— Не се чувствам кой знае колко зле.
— Може нещо да се обърка и да ни убият, преди да кажем на някого, че си тук. Тогава те очаква ужасна смърт — ще стоиш завързана за вратата, докато умреш от жажда. А има и плъхове, струва ми се — додаде момичето, заслушано в цвъртенето и ситното топуркане, което се носеше в галериите над тях. — Не бих причинила на никого това, още по-малко на теб, Велика майко.
Тя се приближи до Хаиния и дръпна възела на кожения ремък, преди да я обземе колебание. Надяваше се решението й да е правилно, защото в мрака жрицата я превъзхождаше с усета и чувството за ориентация, придобити в слепотата й. Тарасу не би могла да й попречи да отиде в Храма и изпрати хора да ги заловят. Съмненията, които я тормозеха, бяха напразни, защото старата жена остана на мястото си.
— Китките ми отекоха малко, но ще се оправят, като ги разтрия — каза Хаиния. — Възхищавам се от теб и неслучайно бяхме те избрали да станеш една от нас.
— Тогава мечтаех за това и се провалих не по своя вина.
Тарасу разказа накратко историята си от заминаването с Арман и Барс до момента, когато войниците я спуснаха с платформата, а Сизал гледаше намръщен, застанал зад тях със скръстени ръце. За пръв път споменаваше обстоятелствата около смъртта на Сарави на човек от Хонстел.
— Тя е била достойна дъщеря на баща си и е получила, каквото заслужава — каза жрицата, след като я изслуша. — Може би е по-добре, че ти не стана Забулена, съдбата е решила друго за теб. Всичко това не е обикновена случайност и ще видиш смисъла, когато съберете всички парчета от този камък.
— Може би — момичето се ослуша.
Йеллагр се забави повече, отколкото беше необходимо, за да отиде в подземното си жилище. За това време можеше да измине няколко пъти разстоянието от Пропастта дотук. В далечината се чу лек шум, постепенно приближаващ се към тях, и накрая тя разпозна тромавите му стъпки, придружени от звънтене на метал.
— Ето ме и мен — обади се той. — Нося твоя Ключ и още нещо, което взех от стария, хитър Токсан.
— Ти си ходил при тях! — възкликна момичето.
— Ами да, те чакаха горе да им дадеш знак за изтегляне и аз се опитах да излетя от пролома. Стените са доста близо една до друга и не позволяват голям размах на крилете, отвикнал съм да летя и последната верига ми пречеше, но успях. Много се изненадаха и уплашиха от появата ми, но не толкова колкото жертвите, които бяха спускани при мен през тези години. Кокорл ги е подготвил да възприемат вида ми и ми се струва, че до своя край те ме мислеха за него.
— Какъв край, да не си ги убил?
— Щяха да ни създадат неприятности, ако ги бях оставил живи, а сега спокойно можеш да предявиш претенциите си за престола на кралство Хонстел. Реших, че е правилно да постъпя така, но не ми беше лесно.
— А на мен щеше да бъде! Та ти ме лиши от възможността да си отмъстя!
— Точно затова го направих аз — погледна я Йеллагр. — Омразата и отмъщението опустошават душата.
— Не съм те молила да се грижиш за душата ми — промърмори Тарасу. — Какво направи с тях?
— Съборих ги в Ямата един по един. Горе бяха Сизал с двамата благородници и трима войници от личната му охрана, останалите бяха избили. Уредът, който взех, не изглежда сложен и свети чудесно, когато се включи. Токсан се опита да се защити, като го насочи към мен, но не беше достатъчно бърз. Виж!
Проблесна светлина в работното поле на лазерната ножовка, която Браксил и Токсан бяха използвали в двореца. Тук, сред вековния подземен мрак тя беше ослепителна, дори Хаиния завъртя хлътналите си очни кухини към нея. Режещият лъч изглеждаше неподвижен, само тихият, подобен на мъркане шум, показваше, че работи.
— Разрежи веригата, защото ме разрани доста — Йеллагр протегна лапа към нея. — Първо пробвай на някоя пръчка от вратата.
Тя натисна един бутон на ръкохватката и светлината се усили, като отхвърли мрачните сенки към чупките и ъглите на коридора.
— Този инструмент не е наш, внесен е незаконно от някоя друга планета на Империята.
Момичето се приближи до предпазната решетка. Лъчът премина през дебелата колкото ръката й пръчка като през масло и крайщата на среза дори не се разделиха. Тя опита още няколко пъти, докато реши, че е овладяла достатъчно добре уреда, за да го насочи близо до гърба му. Дупките в крилата, през които минаваше веригата, се бяха разширили и имаха тъмна лепкава кора от засъхваща кръв по тях. Тарасу преряза халките и внимателно ги издърпа.
— С това ще разрежем и оковите на Кокорл, а после тримата ще отидем в двореца — тя захвърли парчетата на пода.
— Не го изключвай, за да ти свети в тунела. Ако тези цифри показват количеството на заряда, значи има още много енергия.
Йеллагр тръгна към арката вдясно след завоя на коридора. Там спря и се обърна към Тарасу.
— Виждам, че си отвързала Хаиния, така е по-добре, безпокоях се да я оставим тук безпомощна. Сбогом, Велика Незряща!
— Сбогом, Йали, знам, че няма да се върнеш — тихо отвърна жрицата и обърна невиждащите си очи към тях, докато те се отдалечаваха по разклонението. — Завъртете големия лост надясно и целият блок ще се премести!
Разстоянието до кулата не беше малко, но те вървяха бързо, а светлината придаваше уют на мрачния проход. Механизмът на тайната врата се задвижи, въпреки вековете бездействие, и през открилия се отвор тя видя Кокорл в същото положение, в което го беше оставила преди няколко часа. Той усети присъствието им и се размърда.
— Аз съм, водя и Йеллагр с мен! Сега ще те освободим от тези железа. — Тарасу пристъпи към него с ножовката.
Когато паднаха веригите и казанът, джорхът се изправи и разкърши, а после се обърна към тях:
— Щастлив съм да те видя, братовчеде! — прочувствено започна той на сиен, но речта му се удави в съскането на хвърлилия се срещу него Йеллагр.
Отстрани изглеждаше, че той скочи върху едва съвзелия се Кокорл с цел да го смачка. Фучеше и го стискаше с лапите си, като от време на време стоварваше серия немилостиви удари по гърба му.
— Напълно разбирам радостта, която изливаш върху мен в качеството ми на първия срещнат представител на джорхската раса — изпъшка Кокорл, — но лявата ми страна, върху която паднах на дъното, е засегната и ако не искаш да останеш пак сам, освободи поне гърлото ми да подишам.
Йеллагр се отдръпна и изтанцува динамична пантомима, изпълнена с подхвръквания на място, докато се укроти запъхтян.
— Доста по-млад съм от теб, но както виждам, се нуждаеш да те понауча на основни неща.
Родственикът му изшипя утвърдително, приседна на задните си лапи и се подпря на опашката.
— За начало — правило номер две гласи, когато сме в компания да говорим общоразбираем език, предполагам, че си научил сиен от жриците. Знам, че цяла вечност не си общувал с никого, имам предвид
