VI
— Сега, след като заровихме бойната томахавка, да продължим да си играем на следователи. Ако нямате нищо против, разбира се — казах аз, когато се върнахме пред апаратите на Еърт.
Желанието ми предизвика поредица подозрителни погледи.
— На какво ще играем? — Марлоу имаше вид, сякаш не ме беше разбрал.
— На следователи. По твое време не знам как са се наричали, но съм слушал (за малко да изтърся „чел“), че често си се сблъсквал с подобна порода хора.
— Не много често, ала достатъчно, за да ги намразя — подхвърли ми една крива усмивка Марлоу.
Пропуснах покрай ушите си намека. Не исках да си губя времето с празни приказки.
— Кой ще бъде пръв?
Видях Еърт да се надига.
— Вас, Еърт, ще помоля отново да проверите ангелите и дяволите. Интересуват ме възможни особености в живота им.
— Имали смисъл да повтаряме изследванията?
— Всяко повторение има своя смисъл — изрекох с тона на древен атински мъдрец аз.
Не обичах да ми противоречат тъкмо когато имах на ум нещо важно. Още една моя отрицателна черта. Всяко дърво си има чепове, но моите са безбройни.
— Добре, щом желаете… — въпреки апарата усетих, че Еърт се пообиди. Въпрос на въображение, разбира се. Поне естествената човешка реакция трябваше да бъде такава.
— И така, да започваме — изгледах подред намръщените детективи. — Ще ви помоля, докато разговарям с един, другите да излязат.
— Защо? Сега не е ли необходимо да се допълваме един друг? — попита Холмс, тъпчейки лулата си.
Мислих цяла секунда, докато разбера, че е прав. Предстоеше ми да разпитвам детективи, а не престъпници. Имаше разлика. Само дано не забравя за нея. Понякога съм страшно разсеян. Или се правя на разсеян. Не знам точно. Не ми е останало време да си го изясня.
— Съгласен съм. Вие ли ще започнете, Холмс?
— Преди това искам да попитам за нещо инспектор Еърт, позволявате ли?
Еърт остави апаратите и се обърна.
— Какво е то, мистър Холмс? — със смущение зададе въпроса той.
— О, нищо особено! Искам отново да ни обясните как е станало така, че да се срещнат три цивилизации сред необятната Вселена.
Лицето на Холмс не трепна. Ние също. Макар, че поне можехме да възнегодуваме. Разказаха ни го преди няколко часа.
— Няма ли да продължи дълго? — изказа опасенията си Мегре.
— Няма значение. Възможно е да сме пропуснали нещо, което сега може да се окаже твърде важно. Няма да е безполезно! — обърна се към конкурента си по призвание и лула, Холмс.
— Не можете ли да си представите как всички хора напускат Земята? — каза Марлоу.
Не се сдържа, а трябваше. С Холмс трудно се спореше.
— Не мога да си представя. Моето въображение има граници — изрече спокойно Холмс, с което накара Марлоу да си затвори устата.
За разлика от него, Еърт почти двадесет минути не я затвори. От равномерния му глас така ми се приспа, че беше равносилно на подвиг да се съвзема, когато най-после благоволи да свърши.
— Благодаря ви, галактичен инспектор Еърт! — топло каза Холмс. — Да видим сега с какво разполагаме и какво знаем…
Внезапно почувствах, че нищо ново няма да науча. Холмс, Поаро, Марлоу, Мегре… бяха свикнали да ловят престъпници от страниците на романите, по собственото хрумване на техните автори и не без изящество. Бяха приучени (това е точната дума), за да търсят престъпника, да извличат доказателствата срещу него от престъплението… А за това престъпление, което насила ни бяха докарали да разследваме, беше нужна пренастройка на мисленето, обхващане съществуващата действителност по друг начин (в никакъв случай изящно-литературен!), и заключенията на елементарното мислене бяха невалидни. В един друг свят всичко човешко винаги е невалидно…
За да разследва това, което ставаше тук, беше нужно човекът да се нагоди към обстановката, а не тя към мисленето му. Героите на Дойл, Кристи, Чандлър и Сименон не можеха да мислят по друг начин, освен така, както мислеше техния автор. Значи, оставахме само ние с Еърт?
Но и в него не бях много сигурен. Нямаше да се учудя, ако се окажеше, че е по-късно литературно творение, с всички произтичащи от времето на издаването му особености. Оставах аз, като единствен жив криминалист…
Откритието ме разтърси и изпълни с опасения. Познавах се. Бях в състояние така да объркам тези три свята, че после щеше да им е необходимо най-малко хилядолетие, за да се съвземат… Неочаквано друга гениална догадка ороси сгърчения ми от собственото си състояние на ужас мозък.
Отворих уста да прекъсна Мегре и както винаги бях избрал най-неподходящия момент. Вратата се открехна и в рамката й се изпъчи Хермес.
— Тук ли сте? — без изненада каза той и направо избърза да премине на въпроса. — Идвам да ви кажа, че в (използва дума, съставена от деветдесет и девет процента от родната ми азбука. Трудно ми е да я повторя.) е настъпило непредвидено усложнение. Времето ви за разследване се ограничава до десет часа.
Погледнах часовника си. Бяхме загубили два часа да се правим на следотърсачи, на следователи и на оратори.
— Кажи там на твоите, че сме готови. Чакаме да ни повикат — изрекох колкото може по-скромно аз. Не беше прилично да се самоизтъквам.
Думите ми предизвикаха лавина от погледи. Бях благодарен, че не е истинска. Но беше по-опасна. Можеше да ме отвлече към други вселени, с истински дяволи и ангели.
— Готови ли сте? — Стори ми се, че гласът на Хермес прозвуча подигравателно.
— Това да не ви учудва? — не му останах длъжен аз.
Май с него и останалите псевдобогове само така трябваше да се разговаря. Другият начин още в началото ми бе убягнал.
— Вие сте успели да намерите причините?! — продължи да пита Хермес.
Освен, че стана приказлив, лицето му придоби доста глуповато изражение. Даже срамно ми стана.
— Представете си, да! Или не можете да си го представите? За малко по-интелигентен ви смятах! — иронията ми беше с влакови композиции, но си го заслужаваше. Не обичам гласно да изразяват недоверието си към мен. Много е елементарно.
Не отговори. Вероятно не успя да намери нужните думи из бедния си речник. Но затова пък премина към действие.
Усетих, че летя. Не бях сам. Летяхме всички, както си седяхме. Неприятна картина, но започнах да свиквам. Друго отношение към простосмъртни едва ли можеше да се очаква. Захвърлиха ни като чували върху някакъв прозрачен под. Изругах примирително. И с това се свикваше. Но не успях да свикна с циничната усмивка, с която ме наблюдаваше Зевсът.
У мен нещо заклокочи и скочих на крака. Зевсът също се изправи, но преди да стане, се постара да изтрие усмивката от устата си. Направи го много навреме. Малко ми оставаше да избухна. От всичко най- ненавиждам да ми се подиграват, без да има защо.
— Предадоха ни, че сте се справили с разследването. Вярно ли е това? — запита невинно той.
Разбира се, оставих го без отговор. Първо трябваше да се овладея.
— Е? Няма ли да отговорите?
Рязко се обърнах, за да се сдържа. Холмс го гледаше не по-малко ядосан от мен, а Еърт — направо предизвикателно. Не погледнах останалите. Но подобна липса на елементарна култура е недопустима за всички човешки времена, така че не вярвам и те да са останали по-назад.
Кой знае защо, това ме успокои. Поне дотам, че да се стегна. С некултурни хора се справям успешно, да
