ме пазят боговете от културните. По-нататък бе лесно. Никога не оставям колата си в калта. Това е въпрос на чест, а сега най-вече борбата е за нея. Трябваше да защитаваме честта на Човечеството.
— И гласът на боговете изгърмя. В празно пространство, разбира се… — изрекох презрително аз и се усмихнах на Зевса.
— Не е ли възможно да говорим спокойно? Разговорът взема обрат на заяждане! — влезе в незавидната роля на катализатор Хефест-Вулкан. Изглеждаше истински разтревожен. — Знаем, че не ни обичате, но ви моля да говорим като разумни същества!
— Нима не виждате, че говорим напълно разумно? — престорено се учудих аз. Жалко — той не осъзна, че му се подигравам открито. — А случайно да знаете защо не ви обичам?
— Само предполагаме защо…
Ухилих му се дивашки. Предположенията са винаги малко далеч от истината. От личен опит го знаех.
— Дължа да ви кажа истината. При мен понятията мразя и обичам са малко объркани. Аз мога само да ненавиждам. Казвам го, за да не се заблуждавате. Не желая, плюс това, да останете с лошо впечатление от мен.
— То е едно и също! — като ехо се обади Хермес. Не сполучи да ме стресне, но успя да ми обърне внимание. Не върху себе си, разбира се, а върху петимата индивиди, стоящи зад него.
Виждах ги за първи път, но имах неприятното чувство, че добре ги познавам. Ако не отдавна, то скоро ги бях срещал някъде.
Усмивката ми сигурно е заприличала на сатанинска. Ликувах, подобно на глупак, зърнал щастието си, бягало дълги години от него, да не би случайно да го срещне. Бяха ми довели на крака най-важната улика.
— Преди да ви разкажа нещо, което ще помогне чувствата ни на ненавист да станат взаимни, бих задал един въпрос. Каква е функцията на лилавата сграда?
— Не сме ви извикали да задоволяваме вашето любопитство! — намеси се грубо Зевсът.
Щях да се учудя, ако не го направеше. Бях му любимец.
— Добре осъзнавам защо съм повикан, бъдете спокоен. Сградата интересува повече вас, отколкото мен.
— Не можете ли да говорите без загадки, Вонедиан? — попита Холмс търпеливо.
Гласът му ме накара да се разколебая. Изразих една гримаса на досада. Не мина. Брадати и небрадати богове, детективи, напрегнато ме следяха с очи. Обърнах нова страница с нова интонация. Бащински покровителствена, същата, която преди няколко часа Еърт се опитваше да ми пробута. Владеех я по-добре от него.
— Бихте ли ми помогнали, Еърт?
— Стига да мога, Вонедиан. Искате да продължа изследванията ли?
— Този път не — пратих му една усмивка, за да го успокоя. Нищо не излезе. Стоеше напрегнал и тяло, и мисли. — Умеете да разказвате хубаво, това имам предвид. Ако можете, разкажете отново същото, което разказахте на Холмс.
Еърт ме изгледа смаяно, но ми гласува доверие и се подчини на молбата ми. Разказваше сбито и най- същественото, така че не ни отне много време.
— Всичко е точно така, нали? — обърнах се към Хефест-Вулкан, след като Еърт свърши.
Беше ми малко по-симпатичен. Имаше характер.
— Има подробности, които нямат значение — каза важно той.
Усмихнах му се зловещо.
— Освен една подробност, която е най-важната. Не ми казахте какво вършите в лилавата сграда. Нищо. Ще ви я кажа аз. Само се постарайте да не ме прекъсвате…
Последва мълчание, което спокойно можеше да мине и за съгласие. Погледнах часовника си. Бяхме загубили тридесет минути за уточняване на взаимоотношенията. Време беше да изплюя камъчето. За разлика от боговете, простосмъртните винаги трябваше да бързат, иначе нямаше да им остане време за живот.
— За смъртта на разумните същества от двете цивилизации сте виновни вие — посочих просташки с пръст Зевса и Хефест-Вулкан.
Нямаше нужда да се правя на възпитан. Вече бях доказал обратното.
— Какво?! — ревнаха в един глас брадатите грамади.
— Казах да не ме прекъсвате!
Ставах все по-рязък и груб, но нямаше друг начин да ги накарам да слушат спокойно.
Млъкнаха. Бяха изумени. Детективите също. Поех по-уверено по трънливия път на словото.
— Когато ни обяснявахте случая, вие — посочих, но не просташки, Зевса (просто не знаех как да се обърна към него) — казахте, че сякаш случайно някаква неизвестна сила си отмъщавала за прекомерното струпване на разумни същества на едно място… Няма такива неизвестни сили и никога не е имало. Неизвестните сили съществуват само в съзнанието на разумните същества.
Поех си дълбоко дъх.
— Не може да има голяма разлика между разновидностите на Хомо Сапиенс. Независимо от средата на съществуване, начина и посоките на развитие, разумните същества психически трябва да си приличат. Разбира се, напълно възможно е да има някои особености, но те едва ли имат значение в случая.
Погледнах слушателите си и се разочаровах от вида Сапиенс във всичките му разновидности. Израженията на лицата им бяха отчайващо недоумяващи. Почти физически усетих как атмосферата се гърчи от усилията им да схванат за какво говоря. Не можеха. Особено брадатите носители на божествените имена.
— Да си призная, трудно бих се досетил и аз, ако не бяха Холмс и Еърт…
— Още тогава разбрах, Вонедиан! Без причина се развълнувахте, дори, кой знае защо, се постарахте да го скриете от мен — прекъсна ме Холмс.
— Не съм се съмнявал, че ще го разберете, Холмс. Просто не е във вашия стил. Но това беше структурата. Еърт добави останалото. „Човешките престъпления могат да бъдат разгадани само от човек“ — тази мисъл, Еърт, беше онова малко камъче, което, вместо да обърне колата на моите мисли, ги насочи по правилния път…
Неволно спрях. Съвестта ми реши, че и е време да се разбунтува. В неподходящ момент, според мен. Късно го правеше. Не можех да спра. Истината не можеше да бъде спряна.
— На родната ми планета, се разказва приказката за грозното пате… Не знам дали ви се е случвало да я прочетете?
Не изчаках да потвърдят или отрекат. Времето неумолимо припкаше по пътя си.
— В тази приказка общо взето се говори за едно пате, ненавиждано от всички заради неговата уродливост, което след време се превръща във великолепен лебед…
Нямам намерение да ви я преразказвам. Искам да ви изтъкна поуката — „Не е нещастие да се родиш сред патици, стига само да се излюпиш от лебедово яйце“. Мисля, точно съм я запомнил, сякаш съм знаел, че ще ми потрябва.
Ще си направя труда обаче да я перифразирам по мой вкус — „Нещастие е да се родиш патица, когато откриеш, че на света има и лебеди…“
Млъкнах, за да премине новата вълна от изненада по брадатите мутри на Зевса и Хефест-Вулкан. Дори Хермес загуби вечно невъзмутимия си вид.
Хвърлих им една усмивка, която можеше да мине и за окуражаваща и продължих:
— Живели във Вселената две разновидности на патицата — и двете грозни, невзрачни, уродливи, но посвоему красиви. По някаква съдбовна случайност, едната разновидност изгубила гнездото си. А другата и помогнала да не загине, като я приютила в своето гнездо. Грозните патици винаги сами си помагат. Друг би се уплашил от външния им вид…
Двете разновидности на патицата дълго време живели добре и щастливо заедно — до тогава, докато по нова прищявка на съдбата в общото им гнездо не кацнал великолепен лебед.
Погледнах към детективите. Започваха да разбират. Естествено, Еърт беше пръв, но се двоумеше. Напразно. Трябваше да ми вярва. Рядко грешах в преценките си, особено за хората. Иначе нямаше да съм
