Той остави Аниор на грижите на двама рутези и извика на останалите:
— На война! — получи в отговор боен вик и всички извадиха оръжията си. Бяха въоръжени освен с мрежи и с остри астрални мечове, оръжието, което режеше астралните тела като масло и причиняваше страшна болка. Изчезнаха.
Аниор се облегна назад и затвори очи. Опита да измисли начин, за да разруши тази мрежа. Но тя не беше обикновена. Имаше някаква нишка в нея, която с нищо не искаше да се прекъсне. Не познаваше този материал. Той остана като купол над него, без да го докосне. Успя само да премахне стягащите го „конци“ от астрална материя.
Изтръпна при мисълта какво очакваше неговите диаба. Трябваше да е с тях в този тежък момент, а се остави да бъде заловен като последен глупак. Странен беше и фактът, че Тимон бе сметнал само него за опасно препятствие. От какво се боеше той? За да го победи, трябваше да разбере точно това.
Разбра, че тази мрежа можеше да се отвори само отвън и че нищо не проникваше през нея. Обърна се към рутеза, който го пазеше:
— Как се казваш?
— Милти.
— Май всички се изнесоха, само вие двамата останахте.
— Да.
— Какво ще правите с мен?
— Нищо.
— Ще ме оставите тук да умра от глад? През тази мрежа нищо не минава.
Рутезът се притесни. Те по принцип бяха добродушни същества, свикнали да се подчиняват на по- силните. Ръководеха се много лесно. Аниор просто опитваше да го подчини внимателно на волята си.
— Ще ти дадем нещо за ядене. Но още нямаш нужда.
— Благодаря за великодушието ви. Много сте мили. Чудя се защо работите за такъв престъпник като Тимон. Само ви носи нещастие.
— Не е толкова лош — отговори рутезът. Явно скучаеше и нямаше нищо против да се развлече малко с приказки. — Грижи се за нас. А и къде другаде да отидем? Никой не ни иска.
— Аз бих ви взел. Изглеждате работливи. А и имате вкус. Харесва ми това обзавеждане на зоната за празници. Моите диаба никога не са упявали да я издокарат така изкусно.
Рутезът се изпъчи доволен от похвалата. Другият рутез дойде и каза, че е бил в централата и че скоро борбата щеше да започне. Не би искал да изпуска това зрелище и ще се върне там. Милти остана недоволен.
— Само аз ли ще пазя този диабо?
— Не се ядосвай. Ще идвам от време на време да ти съобщавам как стоят нещата. Тази война сигурно бързо ще приключи.
Той пак се премести в централата, но Милти се нацупи. Сви се обиден в един пространствен хамак и скоро задряма. Аниор отново изучаваше мрежата. Ако някой отвън поне малко би повдигнал долния ръб и той би успял да сложи там част от тялото си, би могъл да я разтвори и да избяга. Но как да накара пазачите да сторят това?
Другият дотича и се развика:
— Страшна борба започна! Направо не знаеш какво изпускаш!
Милти подскочи от дрямката си. Аниор също се заслуша внимателно.
— Не бяха съвсем неподготвени. Но нямат достатъчно оръжие. Тимон подхвана онзи голям, широкоплещест диабо. Той май сега ги командва. Истинско бойно поле! Доста са силни, но нашите са по- добре въоръжени. Сигурно ще ги надвием до времето за почивка. Отивам пак да видя.
Той се върна, а Аниор се сви в своята клетка. Новините бяха тревожни. Тимон беше прав, неговите подчинени имаха доста по-голям опит във водене на битки. Как ли щеше Нериф да се справи с този теор? Той нямаше неговата сила.
Обвиняваше се, че не бе послушал Нериф и не накара Тимон да се закълне. Заради неговата надменност сега страдаха всички диаба. И само той седеше като пиле в клетка и с нищо не можеше да помогне.
Стана време за почивка, когато другият рутез се върна. Не изглеждаше чак толкова ентусиазиран, както преди, и това малко поуспокои Аниор.
— Още не успяваме да ги надвием. Наистина са много и се бият отчаяно. Всички се умориха и Тимон предложи прекъсване до утре. Онези се съгласиха радостни. Има много ранени сред тях. Ще си ги приберат.
— Стой сега ти при него! — извика Милти. — Аз отивам да спя. Утре аз ще гледам, а ти ще пазиш!
Другият се настани до мрежата и Аниор попита и него:
— Как се казваш?
— Вруво.
— Няма ли да ми дадеш нещо за ядене?
— Не. Тимон изрично забрани да ти даваме каквото и да е. Дори не трябва да приказвам с теб.
Аниор въздъхна тежко. Този рутез беше по-неотзивчив от другия. Трябваше да почака пак неговата смяна.
Опита се да легне и да почине. Може би силите щяха да му потрябват. Но не можеше да откъсне мислите си от съдбата на своето царство. Какво щеше да стане, ако Тимон успееше? Просто не искаше да помисли за това. Колко ли време Нериф щеше да издържи срещу Тимон? Беше ли ранен и колко тежко? Чувстваше се ужасно. Обви се в червена мъгла, а от това само губеше силата си. Наложи си с огромни усилия на волята да се отпусне и накрая успя да заспи.
Нериф се отпусна тежко в един пространствен хамак в централата и наблюдаваше как пренасят последните тежко ранени от граничната зона в зоната за възстановяване. Много диаба бяха пострадали. Не бяха успели да се подготвят за тази война както трябва: рутезите дойдоха много по-скоро, отколкото ги очакваше. И имаха повече оръжия.
Утре вече нещата щяха да бъдат по-добре. Една част от диабата не бяха участвали в днешната борба и заедно с Гивок работеха по въоръжението. Поне по този показател нямаше да отстъпват вече на враговете си.
Преобърна се и изстена. Беше получил дълбока рана в таза и тя нямаше да заздравее до утре. Тимон с все сила се бе нахвърлил върху него и те се биха през цялото време. Дори не знаеше как бе издържал толкова дълго. Успя да рани Тимон леко в ръката. Утре и Гивок щеше да му помогне. Но въпреки това Нериф не беше сигурен докога ще издържат срещу Тимон. Друго щеше да бъде, ако Аниор беше до него.
Разбра, че го бяха пленили. Очевидно това беше и целта на поканата. Аниор не носеше оръжие у себе си и дано не го бяха ранили. Тревожеше се за него. Би изпратил група да го издирва, но имаше нужда от всеки диабо тук. Каква полза от това да освободят Аниор, ако междувременно Тимон завземеше неговото царство.
Страшно уморен, той нареди на няколко леко ранени диаба да стоят на стража по време на почивката и се опъна да поспи.
Аниор се събуди от караница между двамата му пазачи.
— Не е честно! — извика Милти. — Аз вчера стоях през цялото време при него. Сега ти си наред!
— А аз стоях цялата нощ, докато ти хъркаше в зоната за почивка! Сега е мой ред да почивам.
Без да изчака по-нататъшни възражения от страна на Милти, Вруво се ухили, стана и се премести в
