централата.
— Не е честно — повтори Милти. — Не само че вчера през цялото време гледаше, сега пак се забавлява, а аз трябва тук да умра от скука. И трябва да гледам през цялото време това грозно чудовище.
— Хей! — извика Аниор, — аз ли съм грозното чудовище? Искаш ли да се превърна в нещо друго?
Рутезът го погледна учуден и се засмя.
— Ако можеш, давай!
— И какво би предпочел?
— Превърни се пак в онова хубаво момиче от Аритан!
Аниор се засмя. Сви се на кълбо, дезинтегрира частиците си и ги събра по памет във вида на момичето. Но тъй като нямаше къде да остави излишното астрално вещество, то стана огромно.
Милти го гледаше изненадан и избухна в смях.
— Каква великанка си станал! Така не си по-хубав. Трябва да се направиш по-малка.
— Как? — попита Аниор видимо отчаян. — Няма къде да дяна излишната астрална материя. Трябва да я изведа извън купола.
Милти се почеса по главата.
— Не можеш ли да я оформиш на мъгла? Аз ще повдигна леко края на мрежата и тя ще излезе оттам.
Аниор се зарадва на това предложение. Този рутез реагираше точно както се бе надявал.
— Мога да опитам. Но мъглата трудно ще я извадиш. По-добре да я оформя като въже и ти ще го изтеглиш.
Смалявайки се, Аниор превърна другата част на тялото си в дълго въже. Естествено, не прекъсна връзката между двете, но това Милти не можа да види. Той внимателно повдигна единия край на мрежата и хвана въжето. Дръпна го бързо навън.
Аниор само това и чакаше. Прехвърли цялата си същност към другия край на въжето и рутезът остана смаян пред празната мрежа. Докато се опомни, Аниор се изправи пред него в цял ръст, като се смееше.
— Браво, Милти, много съм ти благодарен. Помисли сериозно върху предложението ми — да работиш при мен. При Тимон сигурно няма да ти харесва вече.
Той разтвори огромните си криле и отлетя устремно към царството си. Рутезът остана със зяпнала уста.
Боят се беше разразил с все сила. И рутезите, и диабата се сражаваха храбро. Но постепенно ентусиазмът затихна.
Синоа, отбивайки удара на противника си с щита си, му извика:
— Как се казваш, маймуна такава? Поне да знам, кого ще извадя след малко от строя.
Рутезът изсъска през зъби:
— За да знаеш кой те е победил — казвам се Накирас!
Замахна отново с все сила. Посрещайки и този удар сръчно с щит, Синоа се ухили:
— Давай! Така бързо ще се умориш и ще те довърша после. А аз съм Синоа.
Двата меча се кръстосаха. Притискайки ги един до друг, те плътно се доближиха. Рутезът го погледна изучаващо и отскочи назад.
— Ти ли си, Синоа? Познавам те. — Той се ухили. — Помниш ли пратеника, който по-късно ви донесе храна в затвора? Това съм аз.
Синоа учуден спусна меча. Загледа се, внимателно прикривайки се с щита, в противника си и се засмя.
— Абе, защо ли се бия с теб. Помниш ли как си пихме това сладко винце?
Накирас въздъхна тежко със замечтано лице.
— Да, хубаво вино беше. Имате ли още от него?
— Ще те почерпя след победата — извика Синоа. — Дай да те довърша по-бързо — и се нахвърли отново върху Накирас.
Борбата беше равностойна. Диабата и рутезите си нанасяха взаимно много рани и скоро болката и умората от двете страни накараха бойците да намалят темпото. Само между Нериф и Гивок, от едната страна, и Тимон, от другата, борбата не стихваше.
Беше ясно, че изходът от тази война щеше да се реши между тези тримата. Тимон се сражаваше с озлоблението на войн, който няма какво да губи. Нериф беше тежко ранен, но не се предаваше. А Гивок, най-здрав от тримата, просто нямаше достатъчно сила, за да удържи Тимон.
Нериф отчаяно помисли за Аниор. Ако не станеше чудо и той не се появеше тук скоро, щяха да загубят тази война.
И точно тогава чу радостния вик на диабата. Борбата между противниците изведнъж спря и всички отправиха взор в далечината. Тимон изтръпна и също спусна меча си. Настана всеобщо примирие.
Аниор кацна пред него и Тимон едва се удържа на крака от изненада и яд. Не проумяваше как този диабо бе успял да се освободи от тази магическа мрежа. Предусети загубата си. Знаеше, че всичко вече е решено.
— Предлагам временно да прекратим тази война — обърна се Аниор сурово към Тимон. След това погледна към Нериф, който едва стоеше на крака, подкрепян от Гивок.
— Нериф! — извика Аниор, забравяйки за Тимон, и се хвърли към него. Прегърна го и внимателно го спусна на пода. Шепнеше: — Прости ми, Нериф — и го галеше нежно.
Нериф се притисна щастлив към приятеля си и промълви:
— Аниор, толкова се радвам, че се върна — и загуби съзнание. Продължавайки да притиска Нериф към гърдите си, Аниор повдигна глава и погледна Тимон. Той се олюляваше със сведени очи, стискайки устни. И тогава Аниор разбра от какво най-много се нуждаеше Тимон.
Остави Нериф на грижите на Гивок и се изправи пред него. Изучавайки го още малко с поглед, Аниор попита:
— Ти знаеш ли какво търсиш със своите набези, Тимон?
В отговор получи само един злобен поглед. Но Аниор продължи:
— Търсиш това, което всички търсят — търсиш любовта. Не ти трябва царство, не ти трябва хубава планета. Сам се залъгваш с желанието си за власт. Искаш да бъдеш обичан и да обичаш. Защото ако постигнеш това, другото вече е без значение. Но не можеш да намериш тези чувства у себе си.
Аниор притисна ръката до гърдите си, затвори очи и се концентрира дълбоко. После бавно я отлепи оттам и в отворената му длан светеше ярко малко кълбо енергия. Тимон го погледна ужасен. Стоеше като парализиран пред него, с широко отворени очи.
— Намерих какво да ти подаря, Тимон, за да ти помогна. Ще ти дам от своята любов, от копнежите и мъките си. Имам много от тях и остатъкът ще ми стигне за цял живот.
Той протегна това светещо кълбо към Тимон и го залепи към гърдите му.
Тимон изстена и падна на колене. Свил се от силна болка в сърдечния си център, той покри лицето си с ръце и се обви в черна мъгла. Чувстваше как тази чужда енергия се разлива в него, как всяка фибра на астралното му тяло бе обхваната от непознато трептене, което направо го разкъсваше. В него се надигна силно желание да умре, да се разтвори в нищото. И заедно с това — копнеж към светлина, по-ярка от всяка звезда. Появи се някакъв спомен за чувство, което никога не бе изпитвал, чувство на върховно щастие и пълен покой. Споменът породи желание, желание, което нарасна неудържимо. Но заедно с желанието идваше и осъзнаването, че то не можеше да бъде задоволено. Защото там, където търсеше удовлетворяването му, намери само пустота. Дълбокият мрак го поглъщаше, но не успя да намали копнежа към светлината. Отчаян се бореше да излезе от мрака и болката му беше съюзник и му даваше сила.
Аниор го хвана за рамене и му помогна да стане. Погледна в широко разтворените му очи и каза много меко:
