— Нека тази болка ти помогне да намериш пътя си.
Обърна се към чакащите го диаба и рутези и извика:
— Войната свърши!
В отговор получи всеобщ рев от радост. И диабата, и рутезите наскачаха на крака, захвърлиха оръжието. Тези, които допреди малко се бяха били ожесточено, сега се прегръщаха и въртяха като в луд танц. Извиняваха се за раните, които си бяха нанесли, и се отпускаха уморени един до друг.
Тимон погледна тази картина и отново се сви от болка. В него заговори съвестта, един глас, който отдавна не бе чувал. Спомни си времето, когато рутезите бяха най-старателните работници, които можеше да си пожелае един Създател. Тогава на тази злощастна за него планета те управляваха една физическа раса, в която страстите бушуваха с неудържима сила, и въпреки това успяха да пренасочат тази разрушителна енергия в съзидателна. Не познаваше друга планета, където с такава енергия се строеше, изобретяваше, променяше природата. Отдавна жителите му я бяха напуснали, все в стремеж да завоюват нови територии, където да прилагат творческата си мощ.
И когато той бе наказан, рутезите до един го съжалиха и най-привързаните тръгнаха с него с мисълта да му помогнат да преодолее по-бързо последствията от грешките си. Но бяха прекалено меки и вместо той да се оправи под тяхното влияние, той ги бе подчинил на волята си. От миролюбиви и весели същества ги бе превърнал в ловки войни. Бе ги използвал безскрупулно за свои си цели и бе уплел и себе си, и тях във все по-лоша съдба. Сега не само той трябваше да изкупва вината си, но и те заедно с него.
Аниор го гледаше и като че ли разбираше какво става с него. Попита с топлота в гласа:
— Какво ще предприемеш сега?
— Ще тръгна да търся себе си и покой.
Той погледна към рутезите, които го гледаха объркани и безпомощни. Тимон сведе глава и каза:
— Простете ми, че ви въвлякох в тази история, че ви накарах през цялото това време да се биете за моите амбиции и да вършите неща, които ви бяха противни. Оттук нататък аз ще трябва да извървя пътя си сам. Свободни сте да правите каквото пожелаете.
Тогава един от рутезите скочи и се затича към него. Хвърли се на колене пред него и му се замоли:
— Какво ще правим без теб? Моля ти се, не ни изоставяй. Никой друг няма да ни иска.
Аниор гледаше трогнат тази картина. Този теор беше водил подчинените си от една беда към друга, а те продължаваха да го обожават и обичат, никога не го бяха изоставили. Каква вяра имаше в тези рунтави същества, каква преданост и обич!
Обърна се към рутезите и предложи:
— Въпреки че обстоятелствата ви наложиха да се биете с диабата, аз зная, че взаимно се харесвате. На Аритан има вече хора и скоро ще имаме много работа. Едни допълнителни ръце няма да ми са излишни. Предлагам ви да работите за мен.
Тимон го погледна благодарен, а рутезите се спогледаха изненадани. След това се скупчиха край Тимон и Аниор и радостни завикаха:
— Съгласни сме! И много ти благодарим.
Изтичаха обратно при новите си другари и отново се запрегръщаха с тях.
Гивок се изправи и извика:
— Погрижете се за ранените. А здравите да продължат подготовката за празника. Когато всички се оправят, ще празнуваме победата.
— Не победата — поправи го усмихнат Аниор, — а помирението. Защото в тази война всички сме загубили и спечелили.
Отново се вдигна врява от радост и старите и новите управители на Аритан се заловиха за работа. Тимон погледна засрамен Аниор и тихо каза:
— Не знам как да ти благодаря за всичко. Не съм срещал досега по-благородно същество от теб. Ще нося твоята болка у себе си и ще се надявам тя да ме научи на това качество.
— Желая ти да не страдаш толкова от нея, колкото аз — отговори сърдечно Аниор. — И ела, когато се чувстваш самотен. Винаги ще бъдеш добре дошъл при нас.
Тимон отново се сви като от удар, обърна се и излетя. А Аниор помогна на Гивок да завие Нериф в пространствен хамак и да го пренесе в зоната за възстановяване. Когато можеше да се откъсне от работата си, той сядаше до него и го галеше леко.
Беше постигнал това, което искаше, но цената на този успех не бе малка. Чудеше се дали не го бе постигнал за сметка на тези, които се бяха били и сега страдаха от болките на раните си. И дали не бе постъпил като Тимон, използвайки подчинените си за постигане на собствените си амбиции.
V. ПРИКАЗКАТА ЗА ОМРАЗАТА
Наблюдавайки изхвърлянето на пепел и камъни от вулкана и тичащите да се спасяват хора, Аниор тежко въздъхна. Отново беше принуден да унищожава растения и животни, за да накаже хората. Сред тях щяха да загинат също немалко невинни души. Нямаше природно бедствие с избирателно действие. Стихията е сляпа сила, която помита по пътя си и малкото дете, и стареца, и добрия, и лошия.
Това изригване щеше за пореден път да отвлече вниманието на хората от този край от мераците им за разправии със съседите им. Следвайки съвета на Камъка на мъдростта, Аниор се бе решил на този експеримент. Стараеше се да пренасочи разрушителната енергия на хората, като не им дава възможност да помислят за взаимно унищожение. Създадеше ли се някъде силно напрежение между отделните племена, веднага следваше или земетресение, или наводнение, или ураган. И хората трябваше да изграждат наново каквото бяха създали, да гладуват поради унищожените реколти и да тъгуват по загиналите си близки.
Прилагаше тази тактика от доста време, но все още хората не бяха разбрали връзката между желанието си за война и природните катаклизми. Някой явно трябваше да ги подсети. От известно време насам Аниор обмисляше да им прати пророк. Но още не се беше спрял на определен вариант на посланието, което той трябваше да носи. А и не желаеше той да изглежда като пратеник на боговете, подобно на тези, които познаваше от Земята. Не искаше никакви човекобогове.
— Приключихме с приготовленията — прекъсна мислите му Накирас.
— Добре, Накирас. Можеш вече да си почиваш.
Рутезът говореше за утрешния празник. Този бивш пратеник на Тимон се оказа великолепен организатор и помагаше на Нериф. Поемаше вътрешната организация на живота в тази смесена общност от диаба и рутези. Така Нериф имаше повече време да помага на Аниор при управлението на планетата. Заедно с Гивок той му беше най-добрият съветник и Аниор се консултираше с него за всички важни неща.
Изправи се и се обърна към работещите в централата:
— Стига за днес. Време е за почивка. Нека останат само дежурните.
Хвърли кратък поглед към Нериф — щеше да бъде дежурен на празника. Сам бе пожелал така, както и много пъти преди, когато другите се отдаваха на забавление. Сърдечният център на Аниор се сви от съчувствие. Познаваше добре болката на Нериф, но не можеше да му помогне. Не беше в състояние да забрави Сатара.
Измина много време, откакто Сатара се беше слял с Веова и те отново се бяха превърнали в същество от високо ниво. Но споменът за прегръдката му, за закачките му, за пламенната и нежна любов бяха останали живи в Аниор. Както и споменът за това върховно щастие, когато душите им се отделяха от техните тела и се допираха до Онова — Незнайното и Неразбираемото. Знаеше, че нямаше да преживее същото с никой друг, и обикновената любов между астралните същества не го привличаше.
А Нериф търпеливо изчакваше — все с надежда. Когато виждаше тъжните му очи, Аниор започваше да мрази себе си. Нериф го обичаше с цялата си душа, а той не можеше да възнагради тази преданост и любов. Аниор освен спомените си за Сатара се радваше и на любовта на Боар — второто си Аз. А Нериф не знаеше, че също е Делен и че някъде на горното ниво имаше теор, който мечтае за него. Беше съвсем сам и това правеше този отказ от страна на Аниор още по-жесток.
Почувствал погледа на Аниор, Нериф повдигна глава. Разбра мислите му и отново сведе очи. Не
