желаеше да го притеснява. Отдавна престана да се отдава на мечти. Аниор утре щеше да поздрави подчинените си за празника и след като другите се оттеглеха в зоната на любовта, той щеше да се премести в зоната за почивка. Там щеше да се разхожда в любимата си гора с бука на Боар и дъба на Сатара и да потъне в спомените си. Нериф нямаше шанс в борбата за приоритет пред тези дървета и постепенно ги намрази. Отбягваше да посещава Аниор, когато той се намираше в заключената си зона за почивка.
Обръщайки се отново към прекъснатите си наблюдения, Аниор видя пожара, който бе обхванал голяма част от планинския склон. Лавата си проправяше път. Щеше да засегне и селото в подножието на планината и да се разлее чак по равнината. Всичко наоколо щеше да изгори.
Но в тази област природата бързо се възстановяваше. Земята беше плодородна, в планината имаше много метали и хората щяха да се върнат.
Тогава му хрумна една идея. Какво ще стане, ако премести гората си там? Да я превърне в истинска жива гора? Щеше да се различава от околната растителност и да направи впечатление. Би могъл да я превърне в свещено място, да я свърже с това изригване. И да я използва за слизането си на Аритан. Все някой щеше да го усети там и така можеше да всява малко страх у хората. Имаха нужда от този страх, за да не се отпускат прекалено. Може би тогава вече нямаше да се налага вулканът да изригва толкова често.
Потънал в мислите си, той не усети, че бе станало късно. Когато Нериф го докосна леко по рамото, Аниор се стресна.
— Време е да почиваш, Аниор, аз ще се погрижа за останалото.
Аниор го погледна с благодарност. Облегна се назад към него и погали нежно ръката му. Нериф му се усмихна щастлив. Рядко Аниор показваше чувствата, които изпитваше към Нериф. Не искаше да събуди напразни надежди у него. Стана и напусна централата.
Празникът беше отминал и Нериф се излегна в току-що създадената от него обстановка в зоната за почивка. Приличаше на стая, пълна с облаци. В средата имаше един тъмночервен голям облак, който му служеше за легло. А наоколо се носеха малки, кълбовидни облачета в най-различни цветове.
Не беше уморен, но нямаше какво да прави. Имаше право на този свободен ден и трябваше да го прекара някак. Другите още не се бяха възстановили напълно след буйно проведения празник и той не искаше да ги безпокои.
Някой поиска разрешение за влизане в личната му зона. Нериф го даде, без да обърне внимание кой щеше да го посети. Нямаше нищо против да си побъбри с който и да е.
Зарадван, но учуден, видя Аниор. Не се бе надявал да е той.
— Много възбуждаща атмосфера си си създал — каза Аниор усмихнат, побутвайки едно от облачетата встрани.
— Помага ми да възстановявам силите си — отговори Нериф и се протегна върху големия облак. — Не обичам да спя върху камъните, както ти в твоята гора.
— Скоро няма вече да спя в нея — въздъхна Аниор тъжно и седна на края на големия облак.
Нериф го погледна учуден.
— Защо?
— Реших да я сваля на планетата. Затова и дойдох. Исках да разбера дали одобряваш идеята ми.
Аниор разказа накратко какво бе намислил. Но Нериф толкова бе завладян от това неочаквано решение, че не можа да се концентрира върху проблемите за духовното развитие на аританите. Сядайки, той улови Аниор за ръце и попита:
— Ще се лишиш от любимото си място за почивка? А дърветата на Боар и Сатара? И от тях ли ще се лишиш?
Аниор се сви леко от мъка и подбутна с крак близко облаче. Тихо отговори:
— Не мога да ги извадя от матрицата. Освен това е време да започна да се оправям без тях. — Аниор се засмя тъжно. — Ще трябва да измисля нещо ново. Мога да си правя облаци като теб.
Нериф го прегърна и го свали до себе си на големия облак. — Я опитай как се лежи на тях. Много е хубаво.
Имаше чувството, че ще се пръсне от радост. Аниор щеше да се откаже от гората си! Нямаше да прегръща вече всеки ден тези проклети дървета!
— И какви меки възглавници си имам! — продължи Нериф на глас. Той грабна едно облаче и го метна към Аниор. Аниор го хвана и го върна обратно. Не проумяваше откъде е това добро настроение на Нериф, но реши да си поиграе с него. Вдигна ръка, за да отбие следващия налитащ към него облак, когато той се разпръсна. Хиляди малки снежинки се вдигнаха и посипаха наоколо. Учуден, Аниор се взираше в тях, а Нериф подхвана със смях още един. Коленичи на големия облак до Аниор и го метна. Аниор бързо се премести и облачето се удари до него. Хвърли се с един скок към купчината в единия край на този своеобразен диван и се въоръжи. Гонейки се из малкото помещение, двамата с Нериф се целеха непрекъснато и скоро всичко наоколо побеля. Вкопчени един в друг, те се търкаляха на големия облак и се смееха.
Решавайки, че Нериф има нужда от една победа, Аниор се предаде. Оставяше се приятелят му да го тушира върху големия облак и да го притисне с цялата си тежест.
— Преборих те — шепнеше Нериф в ухото му и се отпусна върху него. Аниор леко го погали по гърба и също престана да се напряга, за да си почине. Почувства как Нериф нежно го милва по страните, как го прегръща през кръста и се притиска до него. Горещи вълни преминаха през тялото му и чак тогава Аниор осъзна какво ставаше. Извика:
— Не, Нериф, недей!
Но той не пожела да го пусне. Техните трептения бързо се съгласуваха и Аниор вече не можеше да спре процеса, обхванал цялото му тяло. Само изстена и се предаде на ласките на Нериф и на астралната си природа. Тя караше центъра му на съгласуване да трепти все по-бързо и тялото му да трепери. Накрая това трептене се прехвърли в центъра на волята; Аниор забрави за всичко и стенеше от удоволствие. Изживяваше за първи път любовта така, както я изживяваха диабата.
Идвайки бавно в съзнание, Аниор се измъкна от прегръдката на Нериф. Сви се в единия ъгъл на помещението, изтощен и изпълнен с болка. Поръча хранителна смес и за себе си, и за Нериф и се отдаде на надигащите се спомени. Колко различно беше това, което се случи току-що, от любовта, която изживяваше заедно със Сатара! Имаше само страст и телесно удоволствие. Нямаше го откъсването на душата, нямаше докосване до Онова Всепроникващо и Всесъществуващо. Усещайки празнина у себе си, Аниор затъгува с все сила по това върховно щастие.
Нериф се събуди щастлив. Поемаше през всичките си пори хранителната смес и възстановяваше силите си. Това, за което бе мечтал, откакто се запозна с Аниор, накрая го бе постигнал. Обърна се, за да сподели радостта си с него, и видя, че лежи сам на облака. Учуден се огледа. Когато видя Аниор притиснат до ъгъла, обграден не само от розовата хранителна смес, но и от гъстия червен облак на тъгата, той извика смаян:
— Аниор, какво ти става?
Искаше да се хвърли към него и да го прегърне, но погледът на Аниор го спря. Неспособен да разбере, Нериф само го гледаше.
— Искам да те помоля за нещо — започна Аниор накрая, — никога не повтаряй това, което направи днес.
Болка сви сърдечния център на Нериф и остатъкът на чувството му за щастие се изпари в пространството.
— Но защо, Аниор? Беше толкова хубаво. Знам, че и на теб ти хареса. Отдавна имаше нужда да се освободиш от напрежението в тялото си.
Аниор покри лицето си с ръце. Постоя така и после отново ги свали. Нериф се сви от болката, която видя в очите му.
