— Може би си прав за тялото ми — отговори тъжно Аниор, — но не си прав за душата ми. Ти разкъса раната, зараснала бавно и мъчително, с двете си ръце.
И след като се успокои още малко, добави тихо и пълен с мъка:
— Успя да посееш надеждата за щастието, което някога изживявах заедно със Сатара, но то остана на недостъпни висини. И сега мъката по това чувство разкъсва душата ми. Не напразно избягвах да се любя с теб. Исках да спестя и на теб, и на себе си това разочарование.
Нериф притегна колене към тялото си и се обви на свой ред в облак от червена мъгла. Преди имаше поне надежда, че някога може да направи Аниор щастлив, а сега и тя се бе изпарила. Потъна в дълбоко самосъжаление.
А Аниор го гледаше със съчувствие, но не можеше да му помогне. Трябваше първо да излекува собствената си рана. Стана и напусна личната му зона; огради си свое пространство и разпростря матрицата с гората в него. Отиде до дъба на Сатара, прегърна го и се заслуша в нежните му думи. Искаше дървото да го поема, да се слее с този глас и да потъне в сладкото безсъзнателно съществуване на тези растения.
Ярка точка светна пред него и се превърна в облак. Боар се учуди и зарадва. Отдавна Кадор не го бе посещавал. Усещаше, че го избягва, но не разбираше защо. Бяха много добри приятели, преди да се случи онази история с Камъка на мъдростта. След това отношенията им охладняха. А откакто Сатара и Веова се сляха, Кадор съвсем се отдръпна. Понякога имаше чувството, че му завижда за контакта, който поддържаше с Аниор. И че се измъчва от ревност.
След като Кадор прие формата си на миловидно момиче, Боар му се усмихна. Кадор изглеждаше притеснен и Боар усети смущението му. Явно се чудеше откъде да подхване разговора.
— Искам да те помоля за нещо — започна накрая той и пак замлъкна. Боар реши да му помогне.
Закачи един свой лъч към тялото му и му преля чувствата си на радост и доброжелателност. Но Кадор само се смути още повече и прекъсна тази връзка.
— Какво ти става, Кадор — каза Боар на глас. Беше усетил мъката, която разкъсваше Кадор. Протегна ръка и го погали нежно по дългата руса коса. Кадор изведнъж се сви и заплака. Боар се обърка. За първи път виждаше приятеля си да даде воля на чувствата си. Прегърна го и чакаше да се успокои. Спомни си как Кадор го успокояваше едно време, когато му ставаше много мъчно заради раздялата с второто си Аз. Сега си бяха разменили ролите.
Постепенно Кадор се успокои и се освободи от прегръдката му.
— Извини ме, в последно време все по-трудно се владея.
— Не е нужно да се владееш пред мен — отговори Боар усмихнат, — ако искаш, поплачи си на рамото ми, колкото имаш нужда. Не ми е неприятно.
— Но на мен ми е неприятно — отвърна Кадор и се опита да възвърне студеното изражение на лицето си.
— Заради Нериф е, нали? — попита топло Боар. Досещаше се за болката на Кадор. Чудеше се как той бе успял да потиска толкова дълго чувствата си към Нериф. Вярно, той за разлика от него не приемаше всяка мисъл и всяко чувство от второто си Аз, но го наблюдаваше почти през цялото време и знаеше какво става с него.
Изведнъж Боар разбра какво ще поиска Кадор. И се натъжи.
— Да — тихо отговори Кадор. — Исках да поговориш с Аниор. Нека не измъчва Нериф така жестоко. Крайно време е да забрави Сатара.
Боар помълча. Добре си спомняше болката на Аниор след това, което се случи с Нериф. Не можеше да помогне на Кадор.
— Не, Кадор, не мога да упреквам Аниор в нищо. Все едно да ти забранявам да мислиш за второто си Аз.
— Но Сатара не му е второ Аз! — Кадор развълнуван се носеше наоколо. — Той отдавна не съществува и Аниор трябваше да се е примирил вече с тази истина.
Замислен, Боар отвърна:
— Не му е второ Аз, но го обичаше не по-малко от мен. Понякога се чудя дали това, което знаем за себе си, е истината.
— Истина е — продължи Кадор ядосан, — че Нериф обича Аниор, а той само се възползва от привързаността му, без да даде нищо в замяна.
Това обвинение беше несправедливо, но Боар се въздържа от по-рязък отговор. Разбираше негодуванието на Кадор, желанието му да помогне на второто си Аз.
— Това не е вярно. Аниор винаги е обичал Нериф като приятел. И никога не е криел, че продължава да обича Сатара и че не може да го забрави. Разбирам, че Нериф се е надявал, но той нямаше право да изнасилва Аниор.
— Да го изнасилва? — Кадор погледна Боар свирепо. — Та той умираше от удоволствие в прегръдката му! И ти трябва да си го усетил много добре. Само глупавата привързаност към Сатара пречи на Аниор да бъде щастлив с Нериф.
Кадор изведнъж отново се разплака и продължи през сълзи:
— Трябваше да направи тази малка жертва за Нериф, да намали самотата му. И Нериф има право на щастие.
Боар го погледна учуден и с болка. Какво ставаше с него? Кадор никога не бе обичал Сатара, а Аниор още по-малко. Но това не означаваше, че имаше право да говори тези глупости.
— Не Аниор е длъжен да намали самотата на Нериф. Познавам някого, който би направил Нериф много по-щастлив, отколкото Аниор.
Кадор го погледна ужасен. Отвори широко красивите си сини очи и се взираше в него. После се разпадна на облак, сви се в една точка и изчезна.
Боар остана с мъка в душата. Не бе успял да помогне на Кадор. Все някога той трябваше да преодолее страха си да се срещне с второто си Аз. Какво беше това? Страх от любовта или страх от провала, ако не успее да запази дистанция от него?
Почувства се самотен. Изведнъж осъзна, че желае Кадор да плаче отново на рамото му. И да почувства копринената му коса между пръстите си. Засмя се тъжно. Какво наистина знаеха за себе си?
В централата Аниор, Нериф и Гивок, оградени от стени, се бяха събрали да обмислят възможността да изпратят пророк на аританите. След като Аниор премести гората си в близост до селото в подножието на вулкана, някой трябваше да обясни странното събитие на жителите му и да даде правилна насока на новата религия. Досега аританите обожаваха красивата природа край себе си. Кланяха се на вековните дървета и острите канари, на бистрите поточета и дълбоките вирове. Чувстваха се като едно цяло със заобикалящия ги свят и се кланяха пред духа като такъв независимо в каква форма пребиваваше. Всичко беше като тях и те бяха като всичко.
За да постигне някакъв „възпитателен“ ефект, Аниор реши да въведе понятието за силата, която стоеше над тях и имаше власт да управлява съдбите им.
— Разбрахме се, че аз ще се премествам от време на време в гората си — каза Аниор в заключение. — И без това не бих могъл съвсем да я изоставя. Така пророкът ще ме забележи в нея и ще я определи за моя собственост. Сигурно ще представлявам за аританите доста неприятна гледка и те ще се страхуват от мен. Вече свързаха гората с опустошителното изригване на вулкана. Така че и мен ще ме свържат с него.
— Вместо бог им приготвяме черен демон — засмя се Гивок. — Не ти ли е жал, че ще те намразят?
— Надявам се да го преживея. Бих предпочел да ме обичат. Но за това е още рано — отговори Аниор усмихнат.
— Остава да намерим някого, който ще играе ролята на пророка — обади се Нериф. — Най-добре ще бъде да е някой от астралния свят, който ще се роди на планетата. Не бих разчитал на хората. Могат и да не изтълкуват видяното правилно.
