— Ще трябва да се прероди няколко пъти — добави Аниор замислен. — Не искам един-единствен човек да се превърне в богоизбраник. Посланието трябва да се внедри постепенно, на малки порции, но в достатъчно къс период. Не повече от двеста-триста аритански години.
— Горкият! — извика Гивок. — Не бих искал да бъда на негово място. Да се мъчи триста години във физическия свят!
— Не е толкова страшно — засмя се Аниор. — Освен това той ще се връща между отделните прераждания тук. Но докато е на Аритан, той не трябва да знае откъде произхожда. Искам всичко да изглежда съвсем естествено.
Уточниха на какви критерии би трябвало да отговаря пророкът. Аниор и Гивок се разбраха как да изградят матрицата за него. Щеше да бъде мъж, немного силен физически, но със силен дух. С по- чувствителни сетива, склонност към съзерцание, дар слово и хипнотично въздействие. Накрая остана да намерят подходящ диабо или рутез за тази мисия.
— Искам аз да отида — каза Нериф твърдо.
Аниор само го погледна изпитателно, а Гивок се развика:
— Глупости, Нериф! Ти ни трябваш тук. Няма защо да се нагърбваш с тази работа. Всеки друг може да я свърши.
— Всеки няма да може — отговори Нериф. — А аз и без това отдавна исках да поживея малко във физическия свят. Така ще мога да го свързвам с работата ни.
Аниор ги прекъсна:
— Ще говорим по-късно за това. Гивок, засега приготви матрицата и ми я покажи после.
След това се обърна към Нериф и каза тихо:
— Искам да говоря с теб.
Те се преместиха в зоната за размисъл и си затвориха лично пространство. Не бяха говорили за това, което се бе случило между тях. Аниор се правеше, че е забравил за него, а Нериф го отбягваше. Стараеха се събитието да не повлияе на отношенията им по време на работа. Но напрежението помежду им не намаляваше.
Нериф чакаше спокоен, а Аниор се разхождаше нервно напред-назад. Накрая проговори:
— Гивок е прав. Трябваш ни тук. Не е нужно да правиш тази жертва.
— Това не е жертва — отвърна Нериф, — аз наистина желая да живея на Аритан. Още тогава, когато опитахме да прогоним Тимон от планетата, ми хареса да бъда във физическо тяло и да усещам Аритан по този начин. Моля те да ме пуснеш.
Аниор спря пред него и го погледна в очите.
— Хайде, не говори глупости, Нериф. Знам защо го правиш. Искаш да избягаш от проблемите си. А не е нужно. Аз не ти се сърдя.
— Стига си се правил на великодушен! — извика Нериф ядосан. — Не ме интересува дали ми прощаваш или не. Аз трябва да изкупя сам вината си.
— Като се самобичуваш, потапяйки се във физическия свят? — Аниор също повиши тон. Просто изпитваше болка.
— Да — продължи да вика Нериф. — Искам да се махна оттук! Искам да се махна от теб!
Аниор отстъпи с разширени от болка зеници. Все едно, че бе получил плесница. Разбираше Нериф, но не искаше да го загуби. А чувстваше, че в приятелството им се бе получила непоправима пукнатина. Седна на пода и се обви с червена мъгла.
Виждайки Аниор да тъгува, Нериф се смути. Разкъсваше се между желанието да го прегърне и страха да бъде отново отблъснат. Седна срещу него и пое ръцете му. Пръстите на Аниор се вкопчиха в неговите. Нериф също се обви в червена мъгла и каза тихо:
— Прости ми, Аниор.
Аниор го погледна и тихо отвърна:
— Ти ми прости, Нериф. Виновен съм точно толкова, колкото и ти. Измъчих те през цялото това време. Но не мога да променя нещата.
— Зная — каза Нериф тъжно. — Затова ми позволи сега да отида на Аритан. Искам малко да си почина, да забравя.
Аниор стана и отправи тъжен поглед към далечните звезди.
— Ще ми липсваш, Нериф.
Щурецът скочи от тревичката върху камъчето и започна да свири. Момчето взе дълго стъбло от суха трева и го подбутна. Изплашено, насекомото направи голям скок напред. Но не успя да избяга от детските ръце. Изведнъж светът потъна в мрак и щурчето правеше отчаяни опити да се спаси от него.
Седнало в тревата, момчето държеше събраните длани до ухото си. Усмихнат и със затворени очи, той се заслуша. След това бавно отвори дланите пред очите си и скочи изплашено на крака. Щурецът, оказал се изведнъж на свобода, бе объркал посоката за бягство и бе кацнал на носа му. Момчето замаха към носа си и се засмя високо.
— Ка, къде пак се мотаеш! Ела да ми помогнеш!
Въздъхвайки тежко, момчето се върна към къщата. Хич не му се занимаваше с чистене на гъби. Обичаше да ги бере в гората, обичаше да ги яде, но всичко между тези две дейности въобще не обичаше. Защо хората не можеха да ядат всичко направо така, както животните?
Отиде при по-голямата си сестра, която му подаде ножче.
— И побързай малко, иначе няма какво да ядем на обяд — подкани го тя.
Той седна с гръб към слънцето и за да отмъсти поне малко на сестра си, задето го караше да работи, започна да я ядосва:
— През нощта пак видях големия дявол!
Сестра му спря и го погледна ядосана:
— Престани да говориш глупости. Никой не може да го види. Само си измисляш.
— Не си измислям, видях го! — Ка остави чистата гъба в кошницата и стана. Разпери ръце като птица в полет и ги размаха.
— Ей такъв, с огромни черни криле, летеше и кацна на малката поляна между ония големи дървета. А после пак отлетя.
— Седни веднага и продължавай да чистиш! И не смей да разказваш тези неща на татко. Само ще те набие.
Нура се безпокоеше за брат си. Още от съвсем малък той разправяше за черния демон. А хората в селото се страхуваха само когато чуеха за него. Майка ѝ разказа как преди много години в селото живеел един смахнат старец, който също все разправял за него. Уж го виждал как посещава свещената гора. Баба ѝ ѝ беше разказала, че старецът се родил малко след голямото изригване на вулкана Таута и след като свещената гора се бе появила една сутрин върху изгорената тогава равнина.
Сега отново всичко бе покрито с гори, но свещената гора все така си личеше с многовековните си дървета. Селяните я отбягваха. Влизаха вътре само на празника на пролетното и есенното слънце, за да се кланят на двете огромни дървета в средата на тази гора. Украсяваха ги с венци от цветя и ги молеха за богата реколта.
Този старец им казал, че гората принадлежи на черния демон, който карал земята да трепери и вулканът да изригва, когато хората не живеели в мир със съседите си. Разправял, че бил огромен и черен, с дълга опашка и рога на главата. Никой не му повярвал. Докато един ден не се бяха сдърпали с хората от съседното село за някаква мина на склона на вулкана. Тогава старецът ги предупредил, че ако не уредят мирно въпроса, черният демон ще ги накаже. Всички му се изсмели, но през нощта видели, че нещо свети в свещената гора, а на сутринта имало страшно земетресение. Къщите им се срутили и те едва се спасили. Оттогава избягвали стареца, който още няколко пъти бил предсказал беди.
Никой друг не можеше да види този демон, но няколко души разправяха, че са го почувствали в гората и че от срах косата им настръхнала. Там растяха най-вкусните плодове и най-големите гъби, но малко хора смееха да влязат в нея. Нура бе влизала в тази гора само на празниците заедно с много други хора, въпреки
