Мъжете слязоха от покрива. Положението беше тревожно. Воег помисли за Рида, която бе в къщата, долу при реката. Но нямаше време да я предупреди, трябваше да побързат. Помоли момчето:
— Мек, моля ти се, изтичай до моята къща и кажи на Рида да вземе най-важното, да се качи на хълма и да ме чака там.
— Добре, чичо Воег — отвърна момчето и се затича обратно.
Взеха брадвите и тръгнаха нагоре по ръба на пролома, който реката бе издълбала в планината. Не бяха стигнали далеч, когато чуха грохот, идващ от планината. Замръзнаха на място с погледи, вперени напред по реката. И тогава видяха лавината камъни, корени и кал, която се свлече по коритото на реката. Запълваше го почти изцяло и се придвижваше неумолимо напред. А зад нея бълбукаше водата, омесена със земя, която стигна почти до краката им.
— Рида! — извика отчаяно Воег и хукна обратно. Ник тичаше след него.
Но лавината кал бе по-бърза от тях. Тя помете мощно всичко по пътя си и водата след нея се разля върху равнината. Когато стигнаха мястото, където се бе намирала къщата на Воег, видяха само кал и мръсна вода. Нищо не бе останало.
Ник обикаляше и викаше сина си, а Воег падна на колене, като удряше земята под себе си с юмруци. След това ги повдигна към небето и викаше, колкото му глас държи:
— Проклет да си, черен демон, проклет за всички времена. Да плащаш за всеки живот, който си взел, със собствената си кръв.
Ник дотича до него, хвърли се отгоре му и го стисна здраво, за да не може да продължи. Опита се да успокои приятеля си, въпреки че сам се разкъсваше от мъка и тревога. Защото от Мек нямаше и следа.
Намериха телата им надолу по реката, затиснати от купчина камъни и корени. Красивата жена се бе превърнала в купчина подпухнало и разкъсано месо. Пъхнаха я в един чувал и не дадоха на Воег да я погледне за последно — нека образът ѝ остане чист в паметта му. Погребаха момчето до нея и селото потъна за няколко дни в скръб.
Но животът си искаше своето и скоро всичко отново тръгна постарому. Дъждът бе престанал, слънцето огряваше всичко наоколо и птиците пееха в гората.
Воег стоеше пред висока липа и се опитваше да си представи бъдещата форма на статуята, която искаше да извае от нея. Хвана здраво брадвата и започна да сече.
Ядосан, хвърли длетото настрана. Нищо не се получаваше. Вече съсипваше второто парче дърво с големина на човек. Не можеше да извае това прекрасно тяло, което все стоеше пред мисления му взор. И се досети защо. Защото тя искаше цялата му любов, а той намираше в сърцето си само омраза. Нещо се мъчеше да излезе изпод ръцете му, но това не бяха очертанията на младата жена.
Легна по гръб на земята, топла в тези ранни есени дни, и се отдаде на спомени. Скоро задремя и пред очите му се появи огромна черна сянка. Чувстваше, че я познава, че я бе виждал много пъти. И че я ненавиждаше до дъното на душата си.
Тогава се стресна и се изправи. Вече знаеше какво да прави. Отправи се в гората и се огледа за ново дърво. Трябваше да е много дебело и здраво. Такива дървета имаше много в свещената гора, но там той нямаше право да сече.
Намери близо до нея каквото му трябваше. Голям чаучата11, повече от метър в диаметър и достатъчно висок. Щеше да му бъде трудно да го отсече. Но какво значение имаше това?
Употреби цялата си ярост в продължение на четири дни, докато дървото накрая падна. Трябваше му още толкова, за да отсече горния край. Съселяните му се чудеха какво е намислил, но той не им обърна внимание. Най-накрая той завлече в новата си къща, която бе построил набързо в началото на лятото, тежкото парче дърво.
Остави го да засъхне и до началото на зимата строеше и поправяше къщите на съселяните си. Когато накрая заваля първият сняг, той се залови за работа.
Каква разлика в сравнение с несръчните си удари, когато се опитваше да извае загиналата си жена! Всеки удар бе точен, стърготините летяха настрана. Обработваше твърдото дърво упорито и методично. Превръщаше омразата си в енергия и след един месец пред него седеше огромната фигура на черния демон върху един камък. Беше облегнал лактите си на коленете и, леко наведен напред, гледаше право пред себе си. Воег знаеше, че го бе видял някога така, но не помнеше кога. Може би в далечен сън. Работеше безспирно, занемари и храненето, и спането. Това само бе външната форма, оставаше финото изваяние на отпуснатите надолу ръце с големите криви нокти, на козината му, която покриваше половината тяло, на опашката, която бе завил покрай камъка.
Момичето на съседите, което му носеше всеки ден малко мляко, се изплаши, когато видя огромната фигура, а Воег все още не бе изваял лицето. Оставяше го за последно.
Не разбираше как този демон излизаше без грешка изпод ръцете му, като че ли той сам помагаше в тази работа. Издялка рогата и късата рошава коса, широките скули и острите уши. Очите, закривения нос и леко усмихнатата уста. Чувстваше задоволство при отсичане на всяка треска. Накрая заглади твърдото дърво. Работеше с такава любов, като че ли ваеше любимата си. Имаше чувството, че познава това тяло не по-зле от своето собствено. И накрая го намаза три пъти с онази негова смес, която правеше дървото черно и лъскаво, и му придаваше твърдост и устойчивост.
Седна да съединява дъски за огромните криле и да ги обработва така, че местата на снаждане почти не личаха. Измисли начин да ги закрепи стабилно на гърба и също ги намаза. Така мина цялата зима.
Огромният демон седеше в средата на къщата и му се усмихваше тъжно. Воег беше изразходвал цялата си омраза, цялата си любов и цялата си мъка, за да създаде тази статуя. Когато поглеждаше към готовата фигура, той се чувстваше щастлив и спокоен. Това бяха странни усещания, но той не се замисли върху тях. Беше създал, каквото искаше, и беше доволен.
Точно преди празника на пролетното слънце той откара статуята с помощта на няколко приятели в средата на селото. Поставиха я на площада, срещу къщата на старейшината. Черният демон вече щеше да бъде винаги наблизо, вързан за това село. И за да опази себе си, той трябваше да опази и тях.
Преглеждайки последните проучвания на рутезите за отношенията между отделните племена на Аритан, Аниор забеляза Гивок, който нетърпеливо го чакаше да му обърне внимание.
— Какво има, Гивок?
— Нериф не желае да се завърне тук — отговори главният архитект. — Какво да правим?
Аниор се замисли за момент. Бяха оставили Нериф след поредния му живот като Воег в междинния свят, така както той бе пожелал. Но имаха намерение да го прехвърлят на астралното ниво, преди да се роди отново. Можеше да се откъсне много от техния начин на мислене, ако го оставеха дълго във физическия свят. По принцип не бе необходимо да повлияят на бъдещия му живот. Засега всичко се развиваше по план. Това може би щеше да бъде последното му пребиваване на физическо ниво.
— Щом не желае, остави го — отговори Аниор на Гивок. — Ще го приберем окончателно следващия път.
Отново се залови за работата си. Честите нещастия бяха дали своя резултат. Хората се подкрепяха взаимно. Постепенно се бяха разпространили почти навсякъде, където условията позволяваха един нормален живот. Говореха различни диалекти, но все още се разбираха помежду си. Това също струваше на Аниор и помощниците му големи усилия. Искаше да запази общ език на планетата. Уеднаквяваше го непрекъснато. Гледаше никое племе да не остава за по-дълго изолирано. Отскоро въведе и писмеността. Вече имаха много работа. Сега присъствието на рутезите се изплащаше.
Облегна се назад и помисли за Тимон. Къде ли скиташе сега и какво ли правеше? Не беше чул нищо за него, откакто той ги беше напуснал след онази странна война. А оттогава бе изминало много време.
Като си спомни тези събития, Аниор въздъхна тежко. Не бе виждал не само Тимон оттогава, но и Боар.
