Погледна Аниор в очи и въпреки че това бе астрално тяло, Аниор го побиха тръпки. Тимон се наведе към него, сграбчи го за раменете, притисна го до тревата и го целуна страстно и дълго. Аниор не се съпротивляваше. Имаше нещо толкова хубаво в това просто да се отдаваш на тези силни ръце, които сега милваха тялото му, да усети желанието на другия, неговите устни по гърдите си и все по-надолу и по- надолу. Наслаждаваше се на това усещане и галеше черната къса коса.
А после Тимон отново се движеше нагоре по тялото му и се притискаше изцяло до него. Бяха си изградили тела, подобни на физическите, и играеха играта на физическата любов. Но техните тела бяха астрални, както и чувствата им. И скоро Аниор усети как го обливат вълни на блаженство, как трепти заедно с Тимон. И се отдаде без притеснение на неговата любов. Не очаквайки нищо от нея, той успя да получи максималното, което тя можеше да даде.
Изтощени, те лежаха един до друг на ливадата и възстановяваха силите си с розовата смес. Тимон седна, обходи с поглед красивото тяло до него и отвърна глава. Беше силно смутен. Не разбираше как Аниор му позволи това, за което бе мечтал, откакто го видя тогава на Аритан. Та той едва ли го обичаше! Но как те тогава успяха да съгласуват трептенията си12? Всичко бе станало толкова леко и естествено.
Аниор се изправи до него и леко облегна глава на гърба му. Отговори на мислите му, като че ли ги бе прочел:
— Имах нужда от това, Тимон. А и ти също. И двамата сме много самотни. Изразихме солидарността си.
Тимон го прегърна и леко докосна с устни челото на Аниор. Отвърна:
— Но ние не се обичаме. Как тогава успяхме да достигнем това състояние?
Аниор се усмихна:
— Не зная и не ме интересува. Харесвам те, уважавам те, чувствам се добре близо до теб. Желаех те и ми бе приятно.
Помълча и след малко горчиво се засмя:
— Горкият Нериф. Той все мечтаеше да постигна с него такива отношения, но с него не можах. Прекалено много означава за мен, прекалено много го обичам.
Станаха и се облякоха. Аниор отново се превърна в черен диабо и попита Тимон между другото:
— Искаш ли да останеш?
— Да — едва чуто отговори Тимон със сведена глава. — Но не зная как ще гледам Нериф в очите, когато се върне.
Аниор се усмихна и отговори:
— Остави тази грижа на мен.
След това отлетя.
У Тимон отново се надигна чувството на самота. Като че ли нищо не бе станало, като че ли само бе сънувал. Чувстваше се празен, но болката вече я нямаше. Беше спокоен.
Връщайки се от полето, Дакид се отпусна тежко на пъна пред къщата. Уморено отправи поглед към небето, после към вулкана и накрая към статуята на няколко метра от него. Гледаше тази статуя, откакто се помнеше и също оттогава я мразеше. Дядото му бе разказал как най-добрият строител и резбар, родил се някога в селото, едно време изработил тази статуя на Таута, за да си отмъсти за гибелта на жена си. Това било отдавна, но статуята бе издържала на всички бури и дъждове и изглеждаше като нова.
Не разбираше как този резбар, който би трябвало да мрази Таута още повече от него, му е направил такава хубава статуя. Тя излъчваше сила и спокойствие, усмивката на устата бе тъжна, а не жестока, както би трябвало да се очаква.
Дакид мразеше статуята, защото знаеше, че тя предаваше образа на черния демон много точно. Бе го виждал в свещената гора. Долиташе на огромните си крила, прегръщаше последователно двете свещени дървета и после сядаше между тях и се усмихваше точно така. Като малък той често си играеше в тази гора, в която другите деца не смееха да влизат, и го бе виждал няколко пъти. Но още тогава знаеше, че не трябва да разказва за него. Ако опиташе, само го биеха.
Сега бе пораснал, имаше работа в нивите на дядо си и рядко разполагаше с време да се откъсне от останалите и да се шляе из тази странна гора. Но виждаше демона отдалеч.
Жителите на селото поднасяха редовно дарове на Таута, молеха го за добра реколта, за спокойна земя и за кротка планина. Откакто стоеше тази статуя в средата на селото, бедите бяха станали по-малобройни и взимаха по-малко жертви. Постепенно селяните бяха престанали да носят дарове на свещените дървета: те не ги бяха защитили достатъчно. А свещената гора се бе превърнала във вълшебна гора, в която живееха духове и където те вече не стъпваха.
Дакид никога не се впечатляваше особено от хорските приказки, беше смел и с независим дух. Децата все го отбягваха, въпреки че бе внук на старейшината на селото. Той бе свикнал със самотата си и не желаеше никого до себе си.
— Стига си гледал демона — извика майка му отвътре, — ела да похапнеш нещо.
И в този момент стана нещо странно. Изведнъж му се стори, че чува рева на вулкана, че вижда тичащи жени с деца на ръце да минават през площада и че къщите горят. Беше като ярък сън.
Тръсна глава и всичко стана като преди. Смутен, влезе в къщата и разказа на майка си и на баба си какво току-що му се бе случило.
Те се спогледаха уплашени.
— Дакид, момчето ми — започна майка му да се вайка. — Да не си като билкаря Ка, за когото разказват легендите. Той все виждаше демона и предсказваше бедите.
Младият мъж повдигна рамене. Беше чул тези приказки, но ги бе сметнал за измислици.
Бабата фъфлеше беззъбо:
— Трябва да кажем на дядото, той може би знае какво да предприеме.
Дакид въздъхна тежко. Значи отново щяха да правят жертвоприношение и той трябваше да помага на дядо си. Учеше го на това, как се провеждаха церемониите. Искаше след смъртта му той да поеме нещата в свои ръце. Дакид бе наследил неговия силен и внушаващ глас и умееше да пее заклинанията. И въпреки че не се интересуваше особено от съдбата на съселяните си, той щеше да изпълни желанието на дядо си, когото не само уважаваше, но и обичаше.
Всички мъже от селото се бяха събрали на площада. Вече ставаше тъмно. Пред статуята бяха сложили голям леген и големия церемониален нож. Дакид едва удържаше овена за рогата. Животното усещаше близкия си край и блееше непрекъснато. Дядото стоеше до него, облечен с дълга бяла риза, запали ароматните пръчки, потропа с крака и започна да пее с равномерен глас:
Дядото размахваше пушещите пръчки, тропаше в такт с песента и обикаляше статуята. После запали купчина събрани съчки, хвърли шепа зърна в огъня и изпръска малко бира върху него. Искри се вдигнаха нагоре, а той продължаваше да пее:
