— Опитвах се да ви спася — започна тихо Аниор.
— Да, зная. — Нериф не откъсна очи от вулкана. — Но направи матрицата за изригването.
— Смяташ, че греша с тази тактика? — попита Аниор.
Нериф не отговори. Аниор опита да обясни:
— Ти не познаваш другото зло. Не знаеш какво е, когато други хора изколят семейството ти, когато изнасилят майка ти и сестра ти и стъпкат малкото ти братче. Мислиш ли, че ще бъде по-добре от сляпата стихия?
— Но тогава ти можеш да се отбраняваш, можеш да прогониш врага, да му отмъстиш. А срещу стихията нищо не можеш да направиш — възрази Нериф.
— Да. Ще можеш да мразиш и да се превърнеш в точно такъв убиец като другите.
— И сега хората на Аритан мразят, мразят теб.
Аниор добре разбираше какви последици ще има този подход. Но не желаеше аританите да минат през ада, през който бяха минали и земляните, и сатарианите, и още много други физически раси.
— Нека ме мразят. Важно е да обичат себе си, да бъдат солидарни. А рано или късно те ще се научат да избягват катастрофите, да намаляват щетите от тях.
— Ех, тогава ще им измислиш нещо друго — каза Нериф горчиво, — ще пратиш някаква болест или опасно изобретение. И пак ще умрат много хора.
Аниор се засмя.
— Опасни изобретения те сами ще си създадат, в това съм сигурен.
А по-сериозно продължи:
— Смъртта е част от физическия живот, тя не може да се избегне. Както и страхът.
Нериф възрази с болка в гласа:
— Защо не могат да живеят както тук, в астралния свят? И при нас не всичко е наред — има и страсти, има дори войни. Но не познаваме смъртта и болестите. Колко по-хубаво щеше да се живее във физическия свят, ако тези беди ги нямаше.
— Не знам дали си прав — отговори Аниор замислен. — Може би ако ги нямаше, животът щеше да бъде по-блудкав, по-скучен. Може би ако нямаше мъката, нямаше да го има и щастието. Смъртта ти дава възможност да се раждаш и да се радваш на живота.
Те продължаваха да седят един до друг, всеки потънал в мислите си. Имаше ли въобще някой, който можеше да даде отговор на въпроса, защо всичко е именно така, а не иначе? И имаше ли въобще смисъл този въпрос да бъде задаван?
Дъждът не искаше да спре. Вече няколко дни все валеше. Воег отбеляза доволен, че правилно бе напрегнал всичките си сили още есента и бе завършил тази къща. Оказа се здрава и топла. И как няма да е така, когато беше изградена от най-добрия майстор-строител в цялата област? Той остави инструмента си до полуготовия пилон редом със здравата табуретка, на която седеше, и опъна гръб. Огледа работата си и се възхити от себе си. Щеше да придаде на тази греда формата на завита около дърво змия. Когато я заглади и я напои с разтвора от мазнини и смоли, смесен със сока от три различни растения, пилонът не само щеше да се превърне в красива вещ, а и щеше да бъде здрав и устойчив на вода и дори на огън. Сам бе експериментирал, докато намери начин да постигне този ефект и да създаде тази смес. Някога щеше да предаде тайната за приготвянето ѝ на сина си.
Усмихнат, обърна глава към жена си. Рида шеташе из къщата. Очите му обходиха фигурата на младата и красива жена. Беше бременна, но още не ѝ личеше. Усещайки погледа му, тя се доближи усмихната и Воег я притегли към себе си. Тя седна в скута му и разгледа парчето дърво.
— Много красиво ще стане — възхити се тя и се облегна на мъжа си. Той я прегърна и я погали по снагата.
— Искам да извая теб, за да помня на старини колко красива си била — прошепна Воег. Мушна ръката си под полата ѝ и погали нежно меката плът на хълбоците ѝ. Рида го прегърна и целуна.
— Стари развратнико! За какво ти е статуя, когато можеш да ме имаш жива.
Засмя се и усети как ръката му стигна корема ѝ и бавно се плъзна от пъпа надолу. Обичаше тази ръка, която умееше не само да вае красиви форми от дърво. Ръката стигна мястото между краката ѝ, Рида изтръпна и захапа Воег нежно за ухото.
— Ненаситник такъв — прошепна тя, — не се ли умори тази сутрин.
— Не мога да се наситя на теб — засмя се Воег, подхвана Рида и я изправи пред себе си. Развърза въжето край талията ѝ и изхлузи роклята. — Сега ще те огледам хубаво, а после ще отсека стройно дърво и ще повтарям всяка извивка на тялото ти върху него.
— Какво правиш, Воег — засмя се Рида, — а ако някой дойде сега?
— Кой ще дойде в този дъжд? — отговори Воег засмян и очите му започнаха да изучават всеки сантиметър на това красиво тяло. Сложи ръцете си на раменете ѝ и притискайки леко плътта ѝ, те започнаха да се плъзгат по бялото и стройно тяло на Рида.
Тя затвори очи, когато той стигна до гърдите ѝ и погали нежно зърната им. След това ръцете му се плъзнаха към гърба ѝ, минаха от двете страни на гръбнака и когато обхванаха кръглите ѝ задни части, той не издържа и притисна устните си до корема ѝ. Рида се изсмя и каза:
— Ти никога няма да можеш да ме изваеш цялата. Не успяваш да ме огледаш.
— Ще те извая парче по парче — отвърна Воег щастлив.
Придърпа я в скута си. Тя усети през дрехата силното му желание и се притисна до него, кръстосвайки крака на кръста му. Устните му обхванаха зърната на гърдите ѝ, а ръцете му лазеха по гърба ѝ. Рида тихичко изстена от удоволствие. Помогна му да свали ризата си, а той развърза панталона. Любеха се така, като че ли им бе за последен път, и останаха задъхани, притиснати един към друг. Бяха уморени и щастливи.
Дъждът не спираше. Воег стоеше на покрива на къщата на приятеля си Ник и му помагаше да покрие вехтите места. Водата се просмукваше през тях и капеше в стаята. Изправи се и хвърли поглед в далечината. Къщата стоеше малко нагоре по склона на планината и селото се виждаше добре оттук. Потърси своята. Беше скътана по-нататък, близо до реката, в основата на един хълм. Там тя бе защитена от ветровете. Реката течеше пълноводна и кална.
— Време е дъждът да спре — каза той на Ник.
— Да, иначе ще отмие земята и семената в нея. Може да се наложи да сеем отново.
— Дано реката не вдигне нивото си още. Иначе има опасност да стигне къщата ми — отвърна Воег разтревожен.
— Може би е време да направим жертвоприношение на Таута, за да укроти стихията.
Воег се засмя:
— Едва ли има смисъл да се молим на черния демон. Той само гледа да ни напакости.
— Не говори така — прекъсна го Ник сериозно. — Поне земята в последно време е спокойна, вулканът пуши, но не се кани да изригва. Откакто редовно му носим дарове от плодовете на нашия труд при свещените дървета, реколтата ни е добра, народиха се стада и деца напълниха селото.
— Да — измърмори Воег, — време е за следващото бедствие. Таута не обича да има много хора на Аритан.
— Млък! — извика Ник ядосан. — Приказваш като билкаря Ка, когато предсказвал земетресението. Поне така разправя баща ми. Тогава той бил още дете.
Воег се засмя и отново хвана чука и следващата дъсчица, за да продължи с работата си. Но видя голямото момче на Ник да дотичва без дъх и се спря. Изведнъж го обхвана тревога.
— Татко, татко — извика задъхано момчето, — всички мъже тръгнаха нагоре по реката. Казаха и вие да дойдете. Горе, в планината, имало натрупани наноси, стъбла и клони, които преградили реката. Събира се много вода зад тях. Трябва да се освободи.
