Долепила ухото до ствола на дървото, Ю се заслуша в хубавата песен, която звучеше някъде там, вътре. Съжаляваше, че стволът бе толкова гладък и тя не можеше да се изкатери на дървото. То бе много високо и оттам тя щеше да види цялата околност.
Но на другото, стоящо отсреща, можеше. Тя остави високия бук и се затича към дебелия дъб. Беше много стар, кората му бе накъсана, имаше дупки в него. Ю бе открила начин да го изкачва и сега впи малките си пръсти в него. Дъбът имаше широка корона, клоните му бяха дебели и Ю се настани на един от тях, като се облегна на ствола. Това дърво не пееше като другото, а шепнеше нежни думи. Ю не ги разбираше, но обичаше да ги слуша. Беше щастлива и спокойна, чувстваше се защитена.
Възрастните разказваха, че тези две дървета ги били смятали някога за свещени, че им се молили и им поднасяли подаръци. Ю също им правеше подаръци. Не знаеше защо другите вече не го правят. Защо даваха подаръците само на Таута, който седеше на камък в средата на селото. Тя и него обичаше, но никога не го бе виждала. А разправяха, че старейшината Дакид понякога вижда как демонът идвал в тази гора и също прегръщал тези дървета. Ю все чакаше Таута да се появи. Той сигурно разбираше какво говори дъбът, искаше да го попита за значението на тези думи.
Ю затвори очи и се замечта. Представяше си как Таута долита, кацва на поляната и се усмихва така мило като статуята. Не разбираше защо Дакид все го ругаеше. Таута не ѝ се видя страшен и зъл. Веднъж, още съвсем малка, се бе качила в скута му и го бе прегърнала. А като я забелязаха, всички се бяха развикали и майка ѝ бързо дотича и я махна оттам. После много ѝ се кара.
Вече не смееше да се изкачва върху Таута, само тайничко галеше ръцете му и тихо го молеше да я посети в свещената гора. Но засега той не идваше. А може би тя просто не го виждаше? Бабата бе разправяла, че много рядко някой можеше да види черния демон. Дакид бил един от тях и Ю горещо му завиждаше.
Отвори очи и видя, че слънцето вече стоеше високо на небето. Пак щеше да закъснее за обяд! Бързо слезе от дървото, хвърли един последен поглед на любимото си място за игра и се затича.
Въпреки че къщата им се намираше близко до свещената гора, Ю все пак закъсня. Когато влезе, всички вече седяха зад масата и гребяха от чиниите си.
— Ю пак е закъсняла, Ю пак е ходила във вълшебната гора! — извика язвително Ири, малката ѝ сестра. Ю ѝ изплези език и седна.
— Ако продължаваш да ходиш там — каза строго майка ѝ, — вече няма да ти давам ядене. Колко пъти да ти повтарям, че там е опасно и старейшината е забранил на всички да влизат в тази гора.
— Ще те изяде черният демон! — извика Тер, по-големият ѝ брат. Той скочи от масата, направи страшна физиономия и изкриви ръцете си като граблива птица. — Ей така ще те разкъса! — и се хвърли върху Ю.
— Не е вярно, той е добър! — извика Ю, вдигна мръсната лъжица и удари Тер по ръцете. Той изрева и я сграбчи. Паднаха назад на пръстения под. Ю риташе, а Тер я дърпаше за косата, докато майка им не ги разтърва.
— Веднага престанете, диваци такива! Тер, не те е срам, сестра ти е по-малка от теб. А ти Ю, повече да не съм чула, че ходиш във вълшебната гора. И без това имаме проблеми със старейшината заради онази нива.
— Ще ходя! — извика Ю, изтривайки сълзите си с опакото на ръката. — А черният демон да ви разкъса всичките!
Тя изтича навън, без да обърне внимание на виковете на майка си. Плачейки, се отправи направо към забранената гора. Седна край поточето и си изми лицето. Не искаше черният дявол да я види такава.
Изведнъж я обхвана страх. Ами ако черният демон наистина бе чул думите ѝ? Ако дойде да ги разкъса? Ю не искаше това, каза го просто защото бе много ядосана. Трябваше да го помоли да ги остави живи! Трябваше да му подари нещо и да му се моли!
Тя скочи на крака и се зачуди с какво да умилостиви черния демон. Трябваше да е нещо много ценно, нещо, което обичаше. Какво да му подари? Старата парцалена кукла, с която си бе играла като малка? Но тя вече не си играеше с нея, сега тя бе на Ири. Може би онези красиви камъни, които бе намерила на склона на вулкана? Но вулканът беше на Таута, той носеше неговото име и сигурно камъните също бяха негови. Какво тогава?
Изведнъж се сети. Гердана! Но веднага се подвоуми. Стана ѝ мъчно за гердана. Толкова беше хубав! Баща ѝ ѝ го подари, когато се прибра миналия път вкъщи. На кожена връв бяха нанизани бели мидички. Никое друго дете в селото нямаше такъв гердан. Баща ѝ бе обяснил, че в тези черупки живеели малки охлювчета. Но те не ядели бурените като охлювите по поляните. Те живеели в морето. А морето било едно много голямо езеро, краят му не се виждал. И водата му била солена.
Ю много искаше да види морето, но още беше малка. Баща ѝ обеща да ѝ го покаже, когато порасне. Той возеше онези лъскави камъни, които копаеха от Таута, чак до брега на морето.
Да, герданът бе най-хубавото и ценно нещо, което тя притежаваше. И сега беше длъжна да го подари на Таута, за да не направи нещо лошо на родителите, на брата и сестрите ѝ.
Изтича обратно вкъщи. Изрови гердана от купчината нейни вещи в единия ъгъл на стаята и го погледна тъжно. Как да се лиши от такава красива вещ? Но сама бе виновна, защо бе казала тези лоши думи. Въздъхна и си сложи гердана на шията. Скри го под роклята си и излезе пред къщата.
Трябваше да почака да стане тъмно. Не можеше да закачи гердана на Таута сега, щяха да я видят.
Заслушана в равномерното дишане на другите, Ю се помъчи да не заспи. Добре че всички бързо заспаха. Тя се измъкна внимателно изпод одеялото и се отправи към открехнатия прозорец. Не можеше да отвори тежката врата, щеше да събуди другите. Изкатери се на табуретката и се промуши през прозореца. Скочи в тъмнината на влажната трева.
Беше студено. И тъмно. Обиколи къщата и се загледа по пътеката, която водеше до селото. Изведнъж я обхвана страх. Как ще ходи съвсем сама през тъмното чак дотам? Но нямаше как да се върне. Не можеше да се изкачи обратно до високия прозорец, а не искаше да събуди другите, тропайки на вратата.
Събра всичката си смелост и затича по белеещата се пътека. Добре поне че пътят не минаваше през гората, а покрай нея и нивите. Откъм гората се чу шумолене и грухтене, видя тук-там зелени светлинки и затича още по-бързо. Умирайки от страх, тя помисли за Таута и тихо го замоли наум: „Пази ме, Таута, нося ти подарък. Ако искаш да го получиш, трябва да ме пазиш. Аз те обичам, а ти ме пази.“
Ю имаше чувството, че пътят се бе удължил няколко пъти, но накрая пристигна на площада, пред статуята, останала съвсем без дъх. Доближи се до Таута с лудо биещо и от тичане, и от вълнение сърце. Изкатери се по него, застана на бедрата му и изниза гердана от шията си. Той не минаваше през голямата му глава с остри уши и Ю седна на краката му, опря босите си стъпала на издялания камък под него и развърза възела. Това не бе лесно в тъмното, но накрая успя. Сложи му гердана на шията и го завърза. Седнала, тя се облегна на ръката и гърдите му и затвори очи.
Чувстваше се добре. Широките му криле я пазеха от хладния вятър. Изведнъж ѝ се стори, че той я притиска до себе си, че се издига на големите си криле и я отнася в небето. Летеше над поля и гори, над планини и огромни езера, които се наричаха морета. А после полетя все по-нагоре и по-нагоре, докато стигна малките звездички…
Силен лай я събуди. Изплашена, тя се притисна към статуята. От къщата отсреща излезе мъж и викна на кучето:
— Млък, Рики, какво си се разлаял така, ще събудиш цялото село.
Но кучето не престана и мъжът се приближи. Беше старейшината. Той забеляза Ю, притисната до Таута, и онемя. След като пак викна на кучето, той хвана треперещото момиче и я смъкна от статуята. Отнесе я в къщата. Вече при светлината на огнището видя коя е тя.
— Какво правеше там в това време, Ю? Нали ти забраних да се качваш на Таута?
Той намери една кожа и я наметна с нея. Ю се зави и клекна до огъня. Не знаеше дали трепери повече от студ или от страх пред мъжа пред нея. Не обичаше Дакид, защото той не обичаше Таута и защото се караше с баща ѝ за нивата горе на билото. Но сега старейшината изглеждаше по-скоро объркан, отколкото ядосан.
