Той размахваше клона, тропаше в такт с песента и обикаляше кладата, запалвайки я от четирите страни. После хвърли шепа зърна в огъня и изпръска малко бира върху него, като продължаваше да пее:
Огънят се разпалваше бързо от сухата слама и се дигаше все по-нагоре. Жените се вайкаха, децата пищяха, а мъжете стояха безмълвни, неспособни да участват в жестокия ритуал. Впериха погледите си в статуята на Таута с надежда той да прекъсне страшното зрелище. Но Таута все така тъжно се усмихваше.
Ю се натискаше към ствола на бука и мислеше за песента, която вече не звучеше оттам. Сълзи се стекоха по бузите ѝ. Изведнъж се стегна и извика на висок глас:
— Майко, Ири, Тер, не плачете! Таута ще отмъсти за мен!
А после добави с нова сила:
— Таута, Таута, пощади това село, пощади тези бедни хора! Нека гневът ти се стовари само на главата на този жесток жрец!
След това се закашля от силния дим. Хората край кладата вече не се вайкаха, бяха останали без глас. Стана горещо и те се отдръпнаха. Гледаха как огънят се разпалваше, как полази към хубавото момиче на върха. И с ненавист се взираха в обезумелия танц на старейшината, който продължаваше да пее песента си и да тропа с крака. После чуха страшния рев на момичето, от който кръвта им замръзна в жилите. Тя гореше като факел на фона на тъмния планински масив. Трептение мина през земята и всички се хвърлиха на колене. Молеха Таута да им прости, да пощади къщите и живота им.
Кладата горя цялата нощ. На сутринта бе останала голяма купчина изгорели трупи и пепел, между които още лазеха пламъчета. Пилонът все още стоеше, целият почернял. В основата му намериха сиво-бежова пепел и крехки остатъци от изгоряла кост. Смесиха изгорелите останки на дърветата и момичето и ги погребаха заедно на селското гробище. Жените се събраха край гроба и оплакваха с майка ѝ, братята и сестрите ѝ момичето, което ги бе спасило от гнева на Таута и бе станало жертва на ревнивия старейшина.
А Дакид стоеше на площада, вперил поглед в обгорения пилон, който продължаваше да стърчи срещу статуята. Чувстваше се изпразнен. Беше унищожил двете свещени дървета, беше погубил хубавото момиче и не бе постигнал нищо. Таута седеше там и се усмихваше, земята бе спокойна, вулканът си пушеше с тънка струйка както винаги, и слънцето огряваше всичко наоколо. Хората го заобикаляха отдалеч, никой не го закачаше. И това бе най-жестокото. Защото Дакид чакаше реакцията, чакаше възмездието.
Стоя така до обяд, прибра се за малко да яде и пак застана там. Празен, абсолютно празен.
Така минаха три дни. Дакид продължаваше да стои пред останките на кладата, неспособен да се откъсне от това място. Следобед се появиха първите облаци и подухна свеж ветрец. Облаците ставаха все по-едри и по-тъмни. Небето почерня. Задуха с все сила. Мъжете бързаха от полето към къщи, жените викаха децата си. Идваше буря, голяма буря. Нима най-накрая Таута се бе разсърдил?
Живеещите край площада надничаха из прозорците и гледаха изплашени самотната фигура на старейшината, изправена до черния пилон. Вятърът развяваше ризата и косата му и той придоби призрачен вид. Появиха се първите светкавици, чу се далечен грохот. И изведнъж стихията ги връхлетя с неудържима сила. Дъжд се изсипа, вятърът го носеше и удряше срещу къщите. Мълниите се забиваха наблизо и гръмотевиците проглушаваха ушите им.
А Дакид продължаваше да стои там, навън, и се полюляваше от вятъра. Вдигаше лице към небето и се смееше без глас. Таута идеше, идеше най-накрая! Той издигаше ръцете си към небето и викаше:
— Таута, Таута! Ела да се боря с теб! — Но вятърът отнесе думите му, дъждът ги изми. И тогава една огромна мълния порази старейшината. Тя освети всичко наоколо и заслепи хората, вперили поглед в Дакид. За миг той се превърна в черно парче изгоряло месо. А гърмът накара къщите да треперят.
След това бурята бързо се успокои. Селяните излязоха на площада и отнесоха останките на старейшината. Таута бе чул последната молитва на Ю, бе отмъстил само на Дакид, а не на цялото село. Под лъчите на изгряващото зад облаците вечерно слънце жителите се събраха на площада, коленичиха в калта пред статуята на Таута и тихо му благодариха.
Все още зашеметен, Аниор дойде на себе си в зоната за пристигане. Огледа се с невярващи очи. Още като че ли усещаше кошмарната болка и липсата на въздух за дишане. Погледна черните си ръце с кривите нокти и погали косматите си крака. Отново бе на астрално ниво. Но колко много се различаваше този преход от миналия, когато умря за първи път във физическия свят! Тогава бе грохнала старица, желаеща смъртта си и откъсваща често астралното си тяло от физическото. А сега преходът бе толкова рязък!
Видя Гивок и Тимон да приближават. Очакваше ги леко усмихнат. Трябваше по-бързо да превключи на старите си задължения. Стана и ги посрещна.
— Аниор! — извика Гивок с облекчение и радост и те се прегърнаха. — Толкова се радвам, че пак си тук.
Огледа го, отстъпвайки на крачка от него.
— Пак си цял-целеничък. Когато те видях да гориш на кладата, за момент си помислих, че няма да те видя вече.
— Ех, както виждаш, преживях го — засмя се Аниор също някак с чувство на облекчение. — Но, честно казано, няма да забравя бързо този кошмар.
— Трябва да те поздравя — каза Тимон усмихнат, — държа се докрай мъжки, въпреки че бе такова хубаво момиче.
Аниор прегърна и него. Радваше се, че бе пак у дома.
— Ние с Тимон и Накирас всичко наблюдавахме накрая. Косата ми настръхна! Добре че Тимон ме спря, иначе аз нямаше да издържа и щях да се намеся още когато Нериф тръгна да отсича любимите ти дървета — добави Гивок.
Аниор изтръпна за миг от болка. После се усмихна и каза:
— Хайде да се върнем в централата.
Диабата и рутезите приветстваха Аниор с радостни възгласи. Въпреки че според астралните представи той бе отсъствал за съвсем кратко време, всички се радваха на завръщането му. Когато първата еуфория мина, Гивок попита Аниор:
— Какво да правим сега с Нериф?
— Остави го засега. После ще се занимавам с него. Трябва малко да отпочина.
Остави ги и се премести в зоната за почивка. Излегна се в пространствен хамак и се заслуша в музиката на сферитите. Имаше нужда да помисли върху това, което се бе случило по време на този физически живот, но се почувства изтощен. Заспа дълбоко.
