— Това не е вярно! — извика Ю, — Таута обича тези дървета. Те са негови приятели.
— Кой измисли тези глупости? Кой каза, че те са приятели на Таута? Някой да го е чул да казва това? — Дакид със силен глас се обърна към всички: — Никой! Отсечете ги!
— Не — Ю се хвърли в краката му и заплака. — Моля ти се, Дакид, пощади тези дървета. Има толкова други наоколо.
Тя умоляващо обхвана коленете му. Старейшината грубо я отблъсна и каза вбесен:
— Нали си невестата на Таута. Това ще ти е сватбен подарък за него.
— Не, Дакид, не — Ю се раздираше от плач. — Ако искаш, вземи моя живот, жертвай него за Таута, но не тези дървета, не тях!
Дакид се засмя и извика на селяните:
— Вижте вашата нова жрица как е готова да умре за тези дървета. Те означават за нея повече от Таута. Тя просто е привърженик на старите погрешни вярвания. Е, какво още стоите! Или искате да приема нейното предложение?
Объркани, мъжете се спогледаха. Знаеха, че не могат да повлияят на Дакид. И се подчиниха. Разделиха се на две групи и вдигнаха секирите.
Ю обезумяла се нахвърли към бука, не давайки на мъжете да го наранят. Притисна обляното със сълзи лице към него и чу отново нежната песен. Обърна се към секачите и извика:
— Как ще отсечете това дърво, то пее най-хубавата песен на света! А дъбът говори с нежен глас.
— Каква песен, глупачка такава? — Дакид долепи ухото към дървото. — Не чувам никаква песен.
Той пристъпи към дъба. И там се заслуша.
— И няма никакви думи. Е, убедете се сами, щом не ми вярвайте!
Мъжете се заслушаха, но нищо не доловиха.
— Убедихте ли се сега, че това момиче или е лъжкиня, или е откачила? Махнете я оттам и почнете!
Откъснаха Ю от бука и първите парчета дървесина се разлетяха. Ю, отчаяна и като полудяла, се хвърли към дъба, към който също се бяха отправили първите удари. Отново чу думите му и тя се разплака още по- силно. Шепнеше:
— Простете на селяните, те не са виновни. Те не ви чуват. Обичам ви, обичам ви.
Дакид я издърпа от дърветата, като я държеше здраво, за да не може да пречи на сечта. В гората бяха дотичали и жените, когато чуха какво бе намислил Дакид, и сега гледаха с ужас тази страшна картина. Заплакаха заедно с Ю и се молеха тихичко духът на дърветата да не ги накаже за това кощунство. А Ю продължаваше да плаче и да стене тихо:
— Приятелите ми, приятелите ми! — без да обръща внимание на ударите на Дакид, който се опита да я укроти.
Изведнъж Ю се откъсна и застана пред него. Лицето ѝ придоби сурово изражение и тя каза със силен глас:
— Проклет да си, Дакид, за това, което направи днес. Нека Таута те накаже!
Пръв падна огромният бук. Събори при падането си още много дървета. Ю отиде до короната му и нежно погали клоните и листата му. Шепнеше им ласкави думи и плачеше тихо край тях. Чак късно следобед повалиха дъба. Отрязаха клоните му и ги нарязаха с триони. Ю и него оплакваше, както се оплаква смъртта на скъп роднина или приятел. Жените се опитваха да я успокоят, но тя не им обръщаше внимание. Стоеше покрай повалените си приятели и не желаеше да си тръгне към къщи. Майка ѝ ѝ донесе малко храна, до която тя не се докосна, и одеяло, за да не измръзне в настъпващия вечерен хлад. Не се прибра през нощта. Лежеше до трупите на приятелите си и заспа покрай тях.
Чак на края на втория ден завършиха работата и разпръснаха трупите на голямата поляна да съхнат. Времето беше слънчево и ветровито и в края на лунния период те ги превозиха на големия площад в средата на селото, за да ги редят на клада. Дакид им бе заповядвал да издялкат голям пилон от ствола на бука. Изправиха го в средата и редиха трупите със суха слама между тях покрай него. Кладата стана висока и широка. От пилона само два метра стърчаха над нея.
Всички се чудеха какво бе намислил Дакид по-нататък. С какво ли щяха да гасят огромния огън, който щеше да се издигне от тази клада? Но той не говореше с никого за плановете си. Само обикаляше и нареждаше като в транс.
Накрая всичко беше готово. Кладата се изправяше срещу статуята на Таута. Дакид повика цялото село за вечерта на площада.
Заедно с майка си, която държеше братчето ѝ на ръце, Тер, Ири и малката ѝ сестричка, Ю се отправи към селото. Беше като замаяна. През последните дни тя почти не бе яла и спала. Гледаше като обезумяла пред себе си и само понякога вдигаше глава, а очите ѝ излъчваха студен и суров поглед. Никой не смееше да я закачи. Дори домашните я избягваха. Страхуваха се от нейния гняв. Страхуваха се да не прокълне и тях.
Скоро селяните бяха заобиколили кладата и статуята и чакаха с любопитство да разберат какво ще стане по-нататък. Ю отиде до статуята на Таута и седна до него, опряла глава на ръката му. Никой не ѝ забрани това. Тя беше годеницата на Таута и имаше право на тази близост.
Дакид излезе напред между статуята и кладата и започна на висок глас:
— Аз ви обещах да направя истинско жертвоприношение на Таута. Този огромен огън ще гори за него. Освен това аз ще довърша това, което вие започнахте в мое отсъствие. Ю се обрече да бъде годеницата на Таута, а аз ще ги бракосъчетая тази вечер.
Видя учудените лица на съселяните си и чу тихия им шепот. В него гореше неугасим огън. Най-накрая той щеше да отмъсти на Таута! Колко дълго бе чакал този момент. Злорадството го изпълни докрай.
— Сигурно ще се учудите, че не приготвих овен за жертва. Но какво може да стори кръвта на един овен за този огън? Той трябва да бъде гасен с друга кръв, по друг начин.
Обърна се към Ю и извика:
— Ю, ела насам!
Предчувствайки бедата, майката на Ю изпищя. Другите наоколо я погледнаха учудени. Една съседка взе детенцето и се опита да успокои жената. Ю стана бавно и се отправи към Дакид. Застана горда пред него и тихо, така че само той да я чуе, каза:
— Ако направиш каквото си намислил сега, ти ще съжаляваш за това до края на дните си, а и след това.
Дакид за миг се стресна, но после се изсмя презрително. Хвана момичето здраво за ръцете и се обърна към останалите:
— Предавам тази мома на Таута. Но има само един начин тя да достигне до него.
Накара Ю да се изкачи на кладата, като я следваше. Ю не направи опит да избяга. Остави се да бъде завързана здраво към пилона. А селяните изпаднаха в паника. Жените се разкрещяха, притискайки децата до себе си. Мъжете стояха безмълвни, неспособни да отреагират на чудовищното намерение на старейшината. Дакид, стоящ горе на кладата, се обърна към тях:
— Ето ви жертвата, жертва, която подобава на Таута. Той не се насища с кръвта на един овен. На него му трябват човешки живота. Взима ги, като изригва и убива нашите близки. Нека задоволим глада му с един-единствен живот. Ю е неговата невеста, нека му я изпратим!
— Дъщеря ми, дъщеря ми! — изкрещя майката на Ю, обезумяла от скръб. А най-старият човек в селото се обади с треперещ глас:
— Дакид, опомни се! Та тя е още дете! Какво ще кажеш на баща ѝ, когато се прибере?
— Тя сама пожела да е годеницата на Таута, не аз я избрах за това — отговори Дакид с внушаващ и силен глас.
Той слезе от кладата, отиде до близкия малък огън, взе дълъг горящ клон и го вдигна към небето.
